Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (27)

26

Тя бе заключила вратата. Брам имаше чувството, че са одрали кожата му, че прекрасната фасада, зад която се криеше, беше безпощадно пометена от вълните, за да разкрие цялата грозота зад нея. Върна се, препъвайки се, на плажа, смъкна подгизналата тениска и я притисна към кървящия лакът. Намери ключовете за колата в пясъка, но ключът за къщата на Трев беше на отделен ключодържател и никъде не успя да го открие. След последния безплоден опит да накара Джорджи да отвори вратата той се отказа.

Папараците бяха изчезнали. Треперещ и кървящ, Брам се добра до колата и през бурята подкара по дългия път към дома. Не можеше да си представи как ще я накара да разбере това, което току-що се бе случило. Тя никога нямаше да му повярва. А и как да повярва? Той бе превърнал дори желанието й да има дете в разменна монета.

Цялата тежест на катастрофата, която сам бе предизвикал, се стовари със смазваща сила отгоре му. Не можеше да си поеме дъх. Какво, дявол да го вземе, бе сторил и как щеше да го поправи? Със сигурност не и с поредното телефонно съобщение.

Но след като се прибра у дома, не се сдържа и й позвъни. Когато гласовата й поща се включи, думите се изляха като поток от устата му:

— Джорджи, обичам те. Не така, както ти казах по-рано, а истински. Зная, че отстрани може би изглежда фалшиво, но сега осъзнах това, което не разбирах до днес… — Продължи да говори, заплиташе думи и мисли, опитвайки се да й обясни. Ала се провали най-безславно и накрая осъзна, че окончателно е съсипал всичко.

 

 

Джорджи изслуша всяка сричка от съобщението, всяка лъжа. Думите прогаряха плътта й, оставяйки кървави следи. Яростта й не знаеше граници. Щеше да го накара да си плати. Той й бе отнел това, което искаше най-много, и сега тя щеше да направи същото с него.

 

 

Вечерта, след като се почисти надве-натри, но с прояснена глава, Брам подкара отново към Малибу. Папараците навярно смятаха, че той още е на плажа, защото на алеята пред портата не се виждаше нито един сув. Беше решил да строши вратата, ако тя не го пуснеше в къщата, макар да се съмняваше, че това ще умилостиви сърцето й. Пътьом й купи цветя, като че ли десетина рози можеха да променят нещо. А после се отби да избере няколко плода манго, защото си спомни, че тя ги обича. Добави и снежнобяло плюшено мече, стиснало червено сърце между лапите си. Но когато излезе от магазина, осъзна, че това е подарък, какъвто би поднесъл някой влюбен гимназист, и го пъхна в кошчето за боклук.

Когато пристигна, видя, че къщата е тъмна, а колата й не е в гаража. Брам се помота известно време наоколо с надеждата, че Джорджи ще се върне, макар да подозираше, че това няма да стане. Накрая се запъти към Санта Моника, с пълната с цветя и плодове кола.

Спря пред къщата на Пол и огледа улицата с надеждата да види колата на Джорджи, но напразно. Тъстът му бе последният човек, с когото искаше да се срещне, и Брам се поколеба дали да не се върне, но най-вероятно беше да открие Джорджи при баща й.

Брам не се бе виждал с бащата на Джорджи от вечерта на сватбеното парти и откритата неприязън, с която той го посрещна, попари всякаква надежда, че ще му помогне.

Пол го измери с презрителен поглед и процеди през стиснатите си устни:

— Златното момче прилича на мокра кокошка.

— Да, денят беше дъждовен. Както и месецът.

Брам очакваше Пол да затръшне вратата под носа му и се смая, когато домакинът го покани вътре.

— Искаш ли питие?

Брам отчаяно копнееше за чаша алкохол — сигурен признак, че не бива да рискува.

— Да ти се намира кафе?

— Ще изровя.

Брам последва Пол в кухнята, не знаейки какво да прави с ръцете си. Имаше чувството, че са прекалено големи за тялото му, като че ли принадлежат на друг човек.

— Виждал ли си Джорджи? — успя да изстиска накрая.

— Ти си неин съпруг. Ти би трябвало да знаеш къде е тя.

— Да, но…

Пол завъртя крана.

— Какво правиш тук?

— Предполагам, че вече знаеш.

— Нищо, пак ми разкажи.

И Брам го направи. Докато кафето се вареше, той призна на Пол за случилото се в Лас Вегас, но установи, че Джорджи вече бе споделила всичко с баща си.

— Освен това зная, че Джорджи е заминала за Мексико, защото е смятала, че започва твърде много да се привързва към теб. — Пол извади от шкафа яркооранжева чаша.

— Повярвай ми — поде Брам горчиво, — не това е проблемът сега. Какво още ти каза тя?

— Известно ми е за видеозаписа с пробата й за ролята, както и че тя се е отказала да играе Хелън.

— Това е безумие, Пол. Тя е изумителна. — Той разтърка очите си. — Всички сме я подценявали. И ние попаднахме в капана на публиката, която искаше да я гледа само в различни варианти на Скутър. Ще ти изпратя копие от записа, за да го видиш и ти.

— Ако Джорджи е искала да го видя, щеше да ми го покаже.

— Сигурно е приятно, когато можеш да си позволиш лукса да бъдеш благороден.

— Някой път не е зле и ти да опиташ. — Пол напълни чашата и му я подаде. — Разкажи ми останалото.

Брам му описа посещението на Рори и реакцията на инвеститора и режисьора при отказа на Джорджи.

— Те знаят, че аз съм виновен, искат я за ролята и очакват да я убедя да участва във филма.

— Доста неприятно положение за начинаещ продуцент.

Брам повече не можеше да се сдържа. Заснова нервно из кухнята, докато разказваше останалото на Пол: за пътуването му до Мексико, за лъжата за Джейд и накрая за отвратителната гадост, която днес й поднесе. Изля всичко на един дъх, като премълча единствено за бебето не защото се опитваше да се защити — за това не можеше да става и дума — но защото желанието на Джорджи да има дете бе нейна съкровена тайна.

— И така, да обобщим — изрече Пол със заплашителна нотка в гласа. — Излъгал си дъщеря ми, че ролята ще бъде предложена на Джейд. А след това си се опитал да я манипулираш, преструвайки се на влюбен в нея. Съвсем естествено, тя те е изхвърлила и ти, като по някакво чудо, си осъзнал, че наистина я обичаш. И сега си се довлякъл тук и искаш от мен да ти помогна да я убедиш в това.

Брам се свлече върху високата табуретка до барплота.

— Здравата съм загазил.

— Напълно съм съгласен.

— Знаеш ли къде е тя?

— Да, но няма да ти кажа.

Той и не очакваше подобно благоволение от Пол.

— Може ли поне да й кажеш… Мамка му, кажи й, че съжалявам. Кажи й… Помоли я да поговори с мен.

— Няма да я моля за нищо. Ти си виновен за тази бъркотия, сега сам се оправяй.

Но как да я оправи? Това не беше недоразумение, което може да се заглади с рози, манго или диамантена гривна. Не беше обикновена кавга между влюбени и никакви извинения нямаше да помогнат. Ако искаше да си върне любимата жена, Брам трябваше да направи нещо много по-убедително, но той нямаше никаква представа какво точно.

 

 

Когато Брам си тръгна, Джорджи слезе по стълбите. Не можеше да остане в Малибу в очакване Брам да строши вратата, затова бе дошла при баща си.

— Чух всяка дума. — Гласът й прозвуча странно дори в собствените й уши. Толкова студен, толкова отчужден.

— Съжалявам, котенце.

Баща й не я бе наричал така от детството й. Прегърна я, а тя зарови лице на гърдите му. Но яростта й гореше с толкова силен пламък, че Джорджи се изплаши да не изгори баща си и се отдръпна.

— Мисля, че Брам може би казва истината — промърмори баща й.

— Не. „Къща на дървото“ е всичко за него, а заради мен се е озовал в трудно и компрометиращо положение. Би направил всичко, за да подпиша договора.

— До неотдавна ти искаше точно това.

— Вече не.

Баща й изглеждаше толкова разтревожен, че Джорджи стисна ръката му — само за миг, колкото да го успокои, без да изгори кожата му.

— Обичам те — увери го тя. — Сега ще отида да си легна. — Временно потуши гнева си. — Иди при Лора. Зная, че искаш да я видиш.

Той се беше обадил на Джорджи в Мексико, за да й каже, че се е влюбил в бившата й агентка. Джорджи остана смаяна от новината, но сетне си припомни всички жени, с които се бе срещал през годините, но така и не се бе влюбил в никоя от тях.

— Свикна ли с мисълта, че с Лора сме заедно? — попита Пол.

— Аз — да, но тя дали свикна?

— Минаха само четири дни, откакто й признах чувствата си. Напредвам бавно и се надявам на успех.

— Радвам се за теб. Радвам се и за Лора.

Джорджи изчака баща й да излезе, преди да се обади на Мел Дъфи. Чакалите бяха създания на нощта и Мел вдигна при първото позвъняване.

— Дъфи.

Гласът му беше сънен, но Джорджи бързо го разсъни.

— Мел, Джорджи Йорк се обажда. Имам история за теб.

— Джорджи?

— Голяма история. За Брам и мен. Ако те интересува, ще се срещнем след час в Санта Моника. Пред входа на гробището „Удланд“ откъм Четиринайсета улица.

— Господи, Джорджи, не ми го причинявай! Аз съм в Италия! В Позитано. Диди дава жесток купон на яхтата си. — Задави се с хрипливата кашлица на заклет пушач. — Ще долетя колкото може по-скоро. Исусе, тук дори още няма осем вечерта, затова пък има поредната проклета стачка. Дай ми малко време да се върна в Ел Ей и ми обещай, че няма да говориш с никого, докато не дойда.

Джорджи можеше да се обади на всеки журналист от сериозната преса, но искаше да подхвърли сочната мръвка на чакала. Искаше да разкаже историята на Мел, който беше достатъчно лаком, за да я оглозга до кокал, да изсмуче и последната капка кръв.

— Добре. В понеделник вечерта, в полунощ. Ако не си там, няма да те чакам.

Тя затвори. Сърцето й бясно препускаше, яростта й кипеше. Брам й бе отнел това, което най-много искаше. Сега тя щеше да направи същото с него. Съжаляваше единствено, че трябва да чака четирийсет и осем часа, за да си отмъсти.

 

 

Брам не можеше да спи, не можеше да се храни. Съвсем сериозно замисляше да убие Чаз, ако тя не престанеше да се суети около него като квачка. На трийсет и три се бе сдобил с двайсетгодишна майка и това никак не му харесваше. Но напоследък не харесваше нищо и никого, особено себе си. В същото време го бе завладяла непоколебима решителност.

— Джорджи няма да играе Хелън — заяви на Ханк Питърс в понеделник следобед, два дни след грозната сцена в Малибу. — Не мога да я убедя да промени решението си. Прави каквото искаш.

Не се изненада, когато след по-малко от половин час го извикаха на среща с Рори Кийн. Мина наперено покрай цялата й армия от разтревожени асистенти и влезе в офиса й, без да изчака да бъде поканен. Тя седеше зад масивното богато инкрустирано бюро, под огромната абстрактна картина на Дибенкорн и управляваше света.

Той отмести с крак металния плетен стол във формата на обърнато S.

— Джорджи няма да играе Хелън. И ти си права. Аз провалих брака си. Но обичам жена си повече от когото и да било на този свят и макар че в момента тя ме мрази и в червата, ще те помоля да не се бъркаш в нашия живот и да стоиш, дявол да го вземе, по-далеч, докато се опитвам да си я върна. Схвана ли?

Изтекоха няколко дълги секунди, преди Рори да остави писалката си.

— В такъв случай предполагам, че срещата ни приключи.

— Точно така — съгласи се Брам. Докато излизаше от офиса, вече беше наясно какво трябва да направи. Или поне отчасти. Оставаше да измисли останалото.

 

 

Джорджи спря взетата под наем тойота корола пред двуетажната жилищна сграда до входа на гробището „Удланд“ достатъчно близо, за да види Мел, когато пристигне, но и достатъчно далеч, за да не я забележи той, докато самата тя не го пожелае. Наближаваше почти полунощ и движението по Четиринайсета улица от пълноводна река се бе превърнало в почти пресъхнало поточе. Младата жена седеше в тъмното и си припомняше всичко — от момента, когато Брам подслуша предложението й към Трев, до буреносния следобед на същия плаж, когато й се врече във вечна любов.

Болката не стихваше. Щеше да разкаже всичко на чакала. Историята за фалшивото обяснение на Брам в любов ще бъде по първите страници на таблоидите, а след това ще намери място и в сериозната преса. Репутацията му, която той толкова упорито се стараеше да излъска, отново ще бъде опетнена. Когато приключеше с него, никога повече нямаше да посмее да се опита да се представи за герой. Щеше да пострада и тя, но вече не й пукаше. Никога не бе изпитвала такава ярост, но и никога не се бе чувствала толкова свободна. Вече никога нямаше да позволи на таблоидите да управляват живота й. Повече никакви усмивки пред фотографите, докато вътрешно се разпада. Никакви изявления и пози пред папараците, за да запази гордостта си. Никога повече нямаше да допусне публичният имидж да открадне душата й.

Черният сув спря малко след входа на гробището. Джорджи се свлече ниско на седалката и видя в страничното огледало как угаснаха фаровете му. Дъфи слезе от колата, запали цигара и се огледа, но не забеляза тойотата. След малко щеше да сложи край на лъжите. Щеше да нарани Брам толкова силно, колкото и той нея. Това беше идеалното отмъщение.

Чакалът дръпна от цигарата. Джорджи започна да се поти, стомахът й се разбунтува. Дъфи закрачи около входа. Време беше. След тази нощ повече нямаше да има никакви увъртания, никакви преструвки. Джорджи можеше да живее честно, с високо вдигната глава, със съзнанието, че е отвърнала на удара, че е съумяла да се защити и не е позволила на друг мъж да я превърне в емоционална жертва. Сега вече Джорджи бе друга жена. Господарка на живота си, способна да отмъсти за обидата.

Чакалът хвърли фаса в канавката и се запъти към входа на гробището. Джорджи не бе очаквала това. Искаше да разкаже своята история на сигурно място, под светлината на уличните лампи. Един чакал в безлюдно гробище бе твърде опасен и тя посегна към дръжката на вратата, преди Мел да се е отдалечил зад оградата. Но когато ръката й докосна студения метал, нещо в душата й се пропука. Изведнъж осъзна, че чакалът в колата е много по-опасен, отколкото този, който в момента приближаваше портите на гробището.

Чакалът в колата беше самата тя. Отмъстителна, злобна жена.

Джорджи стисна дръжката. Брам я беше предал и заслужаваше да бъде наказан. Тя изпитваше нужда да го нарани, да го съсипе, да го предаде, както той я бе предал. Но подобна страст към разрушението не беше в природата й.

Младата жена се отпусна в седалката и се опита да надникне в душата си — да види в какъв човек се бе превърнала. Въздухът в колата стана тежък и спарен. Единият й крак бе изтръпнал, задушаваше се. Но остана неподвижна. Бавно започна да осъзнава собствената си природа. С неумолима яснота Джорджи разбра, че предпочита да живее с тежестта на гнева, с бремето на болката и страданието, отколкото да се превърне в отмъстителна кучка.

Чакалът най-после излезе от гробището, притиснал мобилния телефон до ухото си. Изпуши още една цигара, огледа се за последен път наоколо, после се качи в колата си и потегли.

Джорджи шофираше без посока, чувстваше се празна, ядът в душата й не бе стихнал, още не бе намерила покой, но сега бе наясно със себе си. Накрая се озова на булевард „Линкълн“, в някакъв съмнителен квартал в Санта Моника, пълен със салони за масаж и секс магазини. Спря пред затворен магазин за резервни части, извади от багажника сака с камерата и закрачи по тротоара. Никога досега не бе попадала сама през нощта в опасен квартал, но дори и не й хрумна да се изплаши.

Не след дълго откри това, което търсеше — тийнейджърка, с изрусена коса и угаснал поглед. Приближи я внимателно.

— Казвам се Джорджи — заговори тихо. — И снимам филми. Може ли да поговоря с теб?

 

 

Два дни по-късно Чаз се появи в къщата на плажа. Джорджи седеше пред компютъра и от сутринта преглеждаше заснетия материал. Дори не си бе взела душ. Спорът избухна още щом Арън отвори вратата.

— Проследила си ме! — чу го Джорджи да възкликва. — Ти не искаш да отидеш с колата дори до супермаркета, а си ме проследила през целия път до Малибу?

— Пусни ме да вляза — нареди Чаз.

— Няма начин! — тросна се той. — Върви си у дома.

— Никъде не отивам, преди да говоря с нея.

— Само през трупа ми.

— О, моооля те, сякаш можеш да ме спреш. — Чаз профуча покрай него и много скоро се озова в стаята за гости, където Джорджи бе разположила оборудването си. Беше облечена цялата в черно — от главата до джапанките — като истински ангел на отмъщението. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? — подхвана тя без всякакво предисловие. — На теб не ти пука за хората.

Джорджи почти не бе спала и се чувстваше твърде изтощена, за да се разправя с Чаз.

— Брам от две вечери не се е прибирал у дома от студиото — продължи атаката си момичето. — Той е нещастен и всичко е заради теб. Няма да се изненадам, ако отново посегне към наркотиците. — Когато Джорджи не отговори, устремният плам на Чаз отстъпи пред несигурността. — Зная, че си влюбена в него. Нали така, Арън? Защо просто не се върнеш при Брам? Тогава всичко ще бъде наред.

— Чаз, остави я на мира — каза Арън и пристъпи зад Джорджи.

Тя никога не си бе представяла, че Арън ще се превърне в толкова свиреп закрилник. Изглежда, загубата на тегло му бе дала много повече увереност. Във вторник, когато Мел Дъфи обяви в таблоидите за телефонното обаждане на Джорджи, Арън се впусна в ожесточена атака и публикува ярко и убедително опровержение, без дори да се допита до нея. Тя му каза, че Мел не е излъгал и вече не я е грижа, но Арън отказа да я слуша.

Беше й много по-лесно да се заяде със слабостите на Чаз, отколкото да мисли за собствените си.

— Обикновено тези, които постоянно си пъхат носа в хорските работи, не искат да се оправят със собствените си провали и бъркотии.

Чаз настръхна и тутакси мина в настъпление:

— Всичко в моя живот си е съвсем наред!

— Тогава защо вече не си в кулинарното училище? Доколкото зная, дори не си надникнала в онези учебници.

— Чаз е прекалено заета, за да й остава време за учене — вметна Арън злъчно. — Поне тя така твърди.

— Аз пък мисля, че те е страх да излезеш извън границите на безопасното си съществуване, защото се ужасяваш, че някак си отново ще се озовеш на улицата. — В мига, в който думите излетяха от устата й, Джорджи съжали, че неволно е предала доверието на Чаз. Почувства се зле и се засрами от себе си. — Извинявай, аз…

— О, престани да ме гледаш така — ядоса се момичето. — Арън знае.

Наистина ли знаеше? Джорджи не го очакваше.

— Ако Чаз не учи — заговори Арън, — няма защо да се притеснява, че ще я скъсат. Тя просто се страхува.

— Пълни глупости!

Джорджи се предаде.

— Твърде съм уморена, за да се разправям сега с теб. Върви си.

Чаз, естествено, не помръдна от мястото си. Вместо това огледа недоволно Джорджи.

— Струва ми се, че пак си отслабнала.

— Напоследък нищо не ми се услажда.

— Сега ще се погрижим за това.

Чаз се втурна в кухнята, където дълго трополя, тряска вратите на шкафовете, отваря и затваря хладилника. Накрая отново се появи и постави пред Джорджи чиния с хрупкава, свежа салата и апетитно димяща купа с макарони със сирене. Топлата храна засити стомаха й и я накара да се отпусне, но най-благотворно й подействаха присъствието и грижите на Чаз.

 

 

Джорджи вдигна голяма патърдия, докато се опитваше да убеди Чаз да нахлузи един от банските й и да отиде на плажа.

— Освен ако не те е страх от водата — подметна тя с ехидно самодоволство накрая, сякаш предизвикваше Чаз да облече банския.

Джорджи знаеше, че Чаз мразеше да разголва тялото си и навярно щеше да реши, че това е някакъв вид терапия. Ала след като Джорджи толкова явно я предизвикваше, момичето облече един бански, порови се във вещите на Джорджи и откри къс хавлиен халат, който навлече върху банския.

Арън лежеше върху плажна кърпа, заровил нос в някакво тъпо списание за видео игри. Когато се срещнаха за пръв път, той дори не приближаваше до водата. Сега се беше накиприл в нови бели бански с тъмносини кантове. Трябваше да отслабне с още няколко килограма, за да изглежда готино, но беше започнал ежедневно да тренира и му личеше. Освен това беше започнал да харчи пари за прилична подстрижка и дори се бе изръсил за контактни лещи.

Чаз седна на края на кърпата, с гръб към него. Халатът не стигаше дори до средата на бедрата й и тя побърза да подвие крака под себе си.

Арън остави списанието.

— Горещо е. Хайде да поплуваме.

— Не искам.

— Защо? Каза ми, че преди много си обичала да плуваш.

— Просто сега нямам настроение, това е всичко.

Той се надигна и се намести до нея.

— Няма да ти се нахвърля само защото си по бански.

— Зная.

— Чаз, време е да оставиш миналото зад гърба си.

Тя взе една пръчка и започна да рови с нея в пясъка.

— Може би не искам да го оставя зад гърба си. Може би искам да съм сигурна, че няма да го забравя, за да не преживея никога отново подобно нещо.

— Това няма да се случи.

— Откъде знаеш?

— Обикновена логика. Да кажем, че пак си счупиш ръката или дори крака. Наистина ли смяташ, че Брам ще те изхвърли? Или че Джорджи няма да се погрижи за теб? Или че аз няма да те поканя да дойдеш да живееш при мен? Сега имаш приятели, макар че човек трудно би се досетил за това, съдейки по начина, по който се държиш с тях.

— Но накарах Джорджи да яде, нали? А ти не биваше да й казваш, че ме е страх да не ме скъсат на изпитите.

— Ти си умно момиче, Чаз. И всички го знаят, освен теб.

Тя взе една счупена мидена черупка и прокара палец по острия ръб.

— Може и да съм умна, но пропуснах много години в училище.

— И какво от това? Нали за това са приравнителните изпити? Обещах, че ще ги помогна с уроците.

— Не ми е притрябвала помощта ти. — Ако започне да й помага, Арън ще разбере колко малко знае и ще престане да я уважава.

Но той сякаш прочете мислите й.

— Ако ти не ми беше помогнала, аз все още щях да съм дебел. Хората ги бива в различни неща. Аз винаги съм бил добър в училище и сега е мой ред да ти върна услугата. Довери ми се. Няма да бъда и наполовина толкова заядлив и злобен с теб, както ти беше с мен.

Тя наистина беше заядлива и зла с него. Както и с Джорджи. Изпъна крака. Кожата й беше бледа като на вампир и сега забеляза едно място, което бе пропуснала да избръсне.

— Извинявай.

Навярно извинението й не бе прозвучало съвсем искрено, защото Арън продължи да я наставлява.

— Крайно време е да престанеш да бъдеш толкова груба с хората. Мислиш си, че така изглеждаш много корава, но всъщност будиш единствено съжаление.

Чаз скочи от кърпата.

— Никога не го казвай!

Той я погледна. На свой ред тя го изгледа свирепо и стисна юмруци.

— Престани с глупостите, Чаз. — Звучеше уморено, като че ли му бе досадила. — Време е да пораснеш и да започнеш да се държиш като порядъчно човешко същество. — Арън се изправи бавно. — Двамата с теб сме приятели, но през половината време ме е срам заради теб. Например заради отвратителното ти държание с Джорджи. Всички виждат колко зле се чувства тя. Не е нужно да я тормозиш допълнително.

— Брам също се чувства зле — парира Чаз.

— Това не оправдава грубия начин, по който й говориш.

Арън изглеждаше така, сякаш му е писнало и е готов да се откаже от нея. Идеше й да се разплаче, но по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да му позволи да види сълзите й. Затова смъкна халата и го захвърли върху пясъка. Имаше чувството, че е съвсем гола, но Арън не откъсваше поглед от лицето й. Когато живееше на улицата, мъжете никога не поглеждаха лицето й.

— Е, доволен ли си? — извика момичето.

— А ти доволна ли си? — попита той.

Чаз не беше доволна от нищо в себе, а и й беше дошло до гуша да се страхува. Боеше се да излезе от къщата. Боеше се да се яви на изпитите. Боеше се от толкова много неща.

— Ако съм добра и мила с хората, те ще започнат да се възползват от мен! — извика тя.

— Ако започнат да се възползват — рече Арън тихо, — ще престанеш да бъдеш мила и добра с тях.

Кожата й настръхна. Винаги ли трябваше да бъде така: или всичко, или нищо? Замисли се за онова, което той бе казал преди малко — че има приятели, които ще се грижат за нея. Тя мразеше да разчита на други хора, може би защото никога в живота си не бе имала подобна възможност. Арън беше прав. Сега имаше приятели, но тя продължаваше да се държи така, сякаш се бори сама срещу целия останал свят. Не й беше приятно, че той я смята за злобен и груб човек. Злобата и грубостта не я бяха спасили от нищо. Заби поглед в краката си.

— Не се отказвай от мен, става ли?

— И да искам, не бих могъл — усмихна се той. — Любопитен съм да разбера каква ще станеш, когато пораснеш.

Чаз вдигна поглед към него и забеляза някакво странно изражение върху лицето му. Той не гледаше тялото й, нито се взираше в нея, но тя усещаше някак особено присъствието му. Имаше чувството, че навсякъде я сърби… или устата й е пресъхнала. Или нещо подобно.

— Е, още ли искаш да поплуваме? — попита Чаз. — Или ще висиш тук цял ден и ще ми правиш психоанализа?

— Да поплуваме.

— Така си и помислих.

Тя се затича към водата, окрилена от чувството на новопридобита свобода. Може би чувството нямаше да продължи дълго, но в момента на душата й бе волно и хубаво.

 

 

През деня Джорджи монтираше филма, а вечер бродеше из бедняшките и запуснати квартали на Холивуд и Западен Холивуд, защитена единствено от камерата и популярното си лице. Повечето от момичетата, към които приближаваше, я разпознаваха и с желание говореха пред обектива на камерата.

Докато кръстосваше окаяните улички, тя попадна на мобилна поликлиника, която обслужваше уличните деца. Славата отново й помогна и медицинските работници й позволиха да пътува с тях през нощта, докато вземаха проби за СПИН и венерически болести, раздаваха презервативи и обясняваха основните правила на профилактиката. От видяното и чутото през тези нощи сърцето на Джорджи се късаше от мъка. Постоянно си представяше как е живяла Чаз сред тези момичета и си мислеше какво би станало с нея, ако не бе срещнала Брам.

Изминаха две седмици, през които той нито веднъж не се опита да се види с нея. Силите й бяха изцедени докрай, но когато най-после сънят я обореше, не можеше да спи повече от няколко часа, преди да се събуди, цялата обляна в пот, с мокра пижама и усукани и влажни чаршафи. Сърцето й отчаяно копнееше за мъжа, в който се бе превърнал Брам, за мъжа, който се криеше под твърдата черупка на цинизма. Единствено работата й и съзнанието, че е постъпила правилно, като не е продала душата си заради отмъщението, я предпазваха от пълното отчаяние.

Тъй като папараците нямаха навика да обикалят местата, които тя посещаваше, в таблоидите не се появи нито една нейна снимка. При все че каза на Арън да спре да съчинява за жълтата преса небивалици за съпружеското им щастие, той продължаваше да го прави. Но на нея й беше все едно. Нека Брам да се оправя с това.

В петък, три седмици след раздялата с Брам, Арън й се обади и й каза да влезе в сайта на „Варайъти“ и да прочете последните новини. Джорджи го послуша и видя следното съобщение: „Завърши кастингът за «Къща на дървото». Филмът се снима по сценария на известния роман на Сара Картър, адаптация на Брам Шепърд. Съвсем изненадващо за главната женска роля на безмилостната Хелън бе избрана младата, почти неизвестна актриса Ан Чалмърс“.

Джорджи се взираше в екрана. Всичко бе свършило. Брам нямаше нужда да я убеждава във вечната си любов, което обясняваше защо не се бе опитал отново да говори с нея. Насили се да обуе маратонките си и се отправи на дълга разходка по плажа. Защитните й бариери бяха рухнали и чувстваше безкрайна умора, иначе никога не би си позволила да се потопи в света на сериалите, където Брам ще се появи на прага й, ще падне на колене и ще моли за любовта и прошката й.

Отвратена от себе си, младата жена се върна в къщата.

 

 

На следващата сутрин телефонът иззвъня, когато тя вече седеше пред компютъра. С усилие се изтръгна от вцепенението и присви очи към дисплея на мобилния телефон. Обаждаше се Арън. Той беше отлетял за уикенда до Канзас, за да отпразнува шейсетия рожден ден на баща си. Джорджи се прокашля, за да не звучи гласът й толкова дрезгаво.

— Как мина семейната сбирка?

— Чудесно, но Чаз е болна. Току-що говорих с нея. Съдейки по гласа й, е много зле.

— Какво й е?

— Не ми каза, но ми се стори, че плаче. Казах й да потърси Брам, но тя не знае къде е той.

Не е в Малибу — помисли си Джорджи — опитвайки се отново да ме спечели.

— Тревожа се за нея — продължи Арън. — Мислиш ли, че…

— Ще отида при нея — прекъсна го Джорджи.

Като излезе на магистралата, сериалът отново започна да се върти в главата й. Видя се как влиза в къщата на Брам, където я посрещат десетки балони, поклащащи се във въздуха, привързани с панделки към тавана. Сред тях стоеше Брам с развълнувано лице и нежен поглед.

Изненада!

Натисна педала за газта и се върна в реалността.

 

 

Нито един балон не плуваше под тавана на празната притихнала къща. А от мъжа, който я бе предал, нямаше и следа. Тъй като папараците отново бяха обсадили предните врати, Джорджи остави колата в гаража на Рори и се промъкна през малката портичка в задната ограда. Остави чантата си и извика Чаз. Но отговор не последва.

Джорджи мина през празната кухня и задния коридор и се изкачи по стълбите до апартамента на Чаз над гаража. Не се изненада, когато видя непретенциозното обзавеждане и безупречната чистота.

— Чаз? Добре ли си?

Откъм единствената спалня се разнесе немощен стон. Джорджи откри Чаз да лежи върху намачкано сиво одеяло, свила колене до гърдите, с пребледняло лице. Когато видя Джорджи, отново изохка:

— Арън ти се е обадил.

Джорджи се приближи забързано до леглото.

— Какво ти е?

Чаз стисна по-силно коленете си.

— Не мога да повярвам, че ти се е обадил.

— Беше разтревожен за теб. Каза, че си болна, и очевидно е бил прав.

— Имам спазми.

— Спазми?

— Спазми. Това е всичко. Понякога ги получавам. А сега си върви.

— Взе ли някакво лекарство?

— Лекарството ми е свършило. — Думите прозвучаха като ридание. — Остави ме сама. — Тя зарови лице във възглавницата и додаде по-тихо. — Моля те.

Моля те? Чаз наистина беше болна. Джорджи изтича в кухнята на Брам, грабна шишенцето с тиленол, свари чаша чай и ги отнесе в апартамента на Чаз. Преди да влезе в спалнята, зърна учебниците, разтворени върху малката масичка, заедно с два жълти бележника и подострени моливи. Усмихна се за пръв път през тази седмица.

— Не мога да повярвам, че Арън ти се е обадил — повтори Чаз, след като глътна хапчетата. — И си дошла чак дотук от Малибу, за да ми дадеш тиленол?

— Арън беше много разстроен. — Джорджи остави шишенцето върху нощното шкафче. — Ти би направила същото за мен.

Чаз мигом живна.

— Той е бил разстроен?

Джорджи кимна и й подаде чашата с горещ подсладен чай.

— Сега ще те оставя сама.

Момичето се надигна с усилие и пое чашата.

— Благодаря — промърмори. — Наистина ти благодаря, не се подигравам.

— Зная — кимна Джорджи и излезе.

Прибра някои от вещите си, които бе забравила, стараейки се да не поглежда към спалнята. Когато слезе на долния етаж, се спря, за да се полюбува на златистата светлина на следобедното слънце, струяща през високите прозорци. Обичаше тази къща. Всяко кътче, всяко пространство, обичаше керамичните делви с лимонови дръвчета, тибетските покривки, ацтекската камина с масивна каменна полица и топлите дървени подове. Обичаше трапезарията с високите до тавана лавици с книги и месинговите звънчета от остров Бали. Как е възможно човек, създал толкова топъл, уютен дом, да има такова пусто, злобно сърце?

И в този момент Брам влезе в стаята.