Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (2)

1

Чакалите се нахвърлиха върху Джорджи веднага щом се появи на улицата, залята от яркото априлско слънце.

Когато се скри в малкия парфюмериен магазин на булевард „Бевърли“, те бяха само трима, но сега бяха петнайсет-двайсет — може би повече — хищна, виеща глутница папараци, бродещи из Ел Ей с извадени фотоапарати и камери, настървени да оглозгат до кости плътта й.

Светкавиците на фотоапаратите я заслепиха. Беше се зарекла, че ще издържи на всичко, с което я засипваха. Нима не бе правила точно това през последната година? Започнаха да й подвикват грубиянските си въпроси — твърде много въпроси, задавани прекалено високо, прекалено бързо, думите се сливаха като канонада, докато загубеха смисъл. Един от чакалите тикна нещо в ръцете й — таблоид — и изкрещя в ухото й:

— Току-що се появи по щандовете и павилионите, Джорджи. Как ще го коментираш?

Джорджи машинално сведе очи. На челната страница на „Флаш“ се мъдреше ехографска снимка на бебето в корема на майката. Бебето на Ланс и Джейд. Бебето, което би трябвало да е нейно.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Проблеснаха светкавици, защракаха фотоапарати и дланта на Джорджи се стрелна към устата й. Толкова много месеци не се бе огънала, но сега загуби самообладание и очите й се наляха със сълзи.

Обективите уловиха всичко — притиснатата към устата длан, сълзите в очите. Накрая се бе предала, хвърляйки на чакалите това, което дебнеха да докопат през последната година — снимки на злочестата трийсет и една годишна Джорджи Йорк сред отломките на разбития й живот.

Изпусна таблоида и се обърна, за да побегне, но глутницата я бе приклещила отвсякъде. Опита се да отстъпи назад, но те бяха навред — зад нея, пред нея, обкръжили я от всички страни със святкащи фотоапарати и безмилостни крясъци. Смрадта им удари ноздрите й — пот, цигарен дим, евтин одеколон, разяждащ като киселина. Някой я настъпи. Нечий лакът се заби в ребрата й. Продължаваха да настъпват, изпиваха въздуха й, задушаваха я…

 

 

Брамуел Шепърд наблюдаваше гнусната сцена от стъпалата на съседния ресторант. Беше приключил с обяда и тъкмо си тръгваше, когато се разрази трескавата суматоха. Спря се на горното стъпало, за да види какво става. От две години не бе виждал Джорджи Йорк, при това я бе зървал само отдалече. Сега, докато наблюдаваше развилнелите се фоторепортери, някогашните горчиви чувства отново се пробудиха.

От мястото, където бе застанал, се разкриваше отлична гледка към разиграващата се сцена. Неколцина от папараците държаха фотоапаратите и камерите високо вдигнати над главите си; други навираха обективите в лицето й. Тя бе привикнала от детството да си има работа с репортерите, но нищо не я бе подготвило за кошмара от изтеклата година. Жалко, че в реалния живот нямаше герои, готови да я спасят.

Брам беше прекарал осем нещастни години, спасявайки Джорджи от деликатни и опасни ситуации, но ролята на галантния Скип Скофийлд, предания рицар на дръзката и непокорна Скутър Браун, отдавна бе изиграна. Този път щеше да се наложи Скутър Браун сама да си спасява задника… или, по-вероятно, щеше да предостави тази мисия на татенцето.

Папараците още не го бяха забелязали. Напоследък той не беше в обсега на обективите им. Съвсем друго би било, ако успееха да го щракнат в общ кадър с Джорджи. „Скип и Скутър“ беше един от най-успешните ситкоми в историята на телевизията. Сериалът се излъчваше осем години, изминаха още осем, откакто го спряха, но публиката не го беше забравила, особено когато ставаше дума за всеобщата любимка на Америка Скутър Браун, която в реалния живот се играеше от Джорджи Йорк.

Един порядъчен човек може би щеше да се изпълни със съчувствие заради настоящото й затруднение, ала той беше герой само на екрана. Докато я гледаше, устните му се извиха в насмешлива усмивка. Къде се дяна напоследък дръзкото ти и храбро поведение, Скутър?

Ситуацията внезапно се влоши, приемайки още по-грозен обрат. Двама от папараците се вкопчиха в яростна схватка и единият от тях блъсна силно Джорджи. Младата жена изгуби равновесие и започна да пада, а когато вдигна глава в последен отчаян опит да се задържи на крака, зърна Брамуел. През всеобщата лудост, обезумялото блъскане, викове и хаос тя го видя да стои на по-малко от десетина метра от нея. За миг върху лицето й се мярна потрес, ала не заради падането — по някакво чудо Джорджи успя да запази равновесие — а задето тъкмо Брамуел бе свидетел на унижението й. Погледите им се преплетоха, обективите на фотоапаратите приближиха, а молбата за помощ, струяща от очите й, като че ли върна миналото и тя отново заприлича на объркано и уплашено хлапе. Той стоеше неподвижно и се взираше в яркозелените й очи, все още изпълнени с надеждата, че чудото може да се случи. Сетне погледът й потъмня и Брам улови точния момент, в който Джорджи осъзна, че той няма да й помогне — че си беше останал все същият егоистичен негодник.

Какво, по дяволите, бе очаквала? Нима някога бе имала основание да разчита на него за каквото и да било? Лицето й на смешно малко момиченце се изкриви презрително и тя побърза да се извърне, опитвайки се отново да си пробие път сред тълпата от репортери и да избяга от безмилостно щракащите фотоапарати.

Той твърде късно осъзна, че изпуска златна възможност, и заслиза по стъпалата, но беше чакал прекалено дълго. Юмрукът на Джорджи вече бе улучил нечия челюст. Не беше достатъчно силен, но постигна целта си и неколцина от папараците се отдръпнаха, образувайки клин, така че тя успя да се добере до колата си. Метна се вътре и миг по-късно тойотата приус се отдели от бордюра и се вля в следобедния петъчен лосанджелиски поток от автомобили. Папараците хукнаха към неправилно паркираните си сувове и потеглиха след нея.

Ако момчето, паркиращо колите на клиентите на ресторанта, не бе избрало точно този момент да докара аудито му, Брам навярно щеше да забрави за цялата случка, но когато се плъзна зад волана, любопитството му надделя. Къде отиваше да ближе раните си принцесата на таблоидите, като вече нямаше място, на което да се скрие?

След досадния обяд разполагаше с предостатъчно време, затова той реши да се присъедини към кавалкадата. Беше изгубил от поглед колата на Джорджи, но съдейки по лавирането на колите на папараците из трафика, разбра, че тя кара напосоки. Накрая тойотата сви към булевард „Сънсет“. Брам включи радиото, после го загаси и се замисли над ситуацията. В главата му започна да се оформя интригуващ сценарий.

Накрая процесията се озова на „Пасифик Коуст Хайуей“^[1], насочи се на север и умът му тутакси прищрака — Брам знаеше накъде се бе отправила Джорджи. Потри с палец горната част на волана.

Иди после разправяй, че животът не е бъкан от интересни съвпадения…

 

 

Джорджи съжаляваше, че не може да съдере кожата си и да я хвърли на чакалите. Вече не искаше да бъде Джорджи Йорк. Искаше да бъде личност с достойнство и самоуважение.

Скрита зад тъмните стъкла на тойотата приус, тя изтри нос с опакото на ръката си. Някога разсмиваше целия свят. Сега, въпреки всичките й усилия, можеше с пълен успех да позира за плакат на унизена жена с разбито сърце. Единственото, което я крепеше по време на позорния крах на брака й и оскърбителния развод, беше съзнанието, че обективите на папараците никога, нито веднъж не я уловиха със сведена глава и сгърчено от болка лице. Даже в най-кошмарния ден от живота й деня, в който съпругът й я изостави заради Джейд Джентри — Джорджи съумя да изобрази една от насмешливите гримаси на екранната си героиня Скутър Браун и да позира с гордо вирната брадичка пред преследващите я чакали. Но днес дори и тези последни останки от гордостта й бяха отнети. И Брам Шепърд беше свидетел на падението й.

Стомахът я присви. За последен път бе видяла Брам на един купон преди две години. Той беше заобиколен от жени, което съвсем не бе изненадващо. Тя си бе тръгнала веднага.

Наблизо изсвири клаксон. Нямаше сили да се върне в празната си къща, нито да понесе съжалението на околните, затова се отправи към Малибу, към къщата на стария си приятел Тревър Елиот. При все че пътуваше вече почти час, сърцето й продължаваше лудо да бие. Едно по едно тя бе изгубила две от най-важните неща в живота си — съпруга и гордостта. Всъщност три, ако прибави и залязващата си кариера. А сега и това. Джейд Джентри носеше бебето, за което Джорджи копнееше.

— Да не си откачила? — посрещна я Тревър на вратата. Сграбчи я за китката и я дръпна в хладното антре. Сетне подаде глава навън, но Г-образното преддверие я скриваше отлично от папараците, които навярно скоро щяха да се покажат иззад завоя на „Пасифик Коуст Хайуей“.

— Безопасно е — рече тя, осъзнаваща иронията на думите си, тъй като нищо напоследък не беше такова.

Тревър потри с ръка обръснатото си теме.

— Във вечерното издание на „И! Нюз“^[2] ще ни обявят за женени, а теб за бременна.

Де да беше така, помисли си младата жена, докато вървеше след приятеля си към вътрешността на къщата.

Беше се запознала с Тревър преди четиринайсет години на снимачната площадка на сериала „Скип и Скутър“. Тогава той играеше Хари, глуповатия приятел на Скип. Но отдавна бе оставил зад гърба си второстепенните роли в безбройните комедийни сериали, за да се превърне в звезда на плоските ситкоми, чиято публика нямаше повече от осемнайсет години. За миналата Коледа Джорджи му беше подарила тениска с надпис „ДОТУК С ПРЪДЛИВИТЕ ШЕГИ“.

Независимо че беше едва метър и седемдесет и три, Тревър можеше да се похвали с пропорционално телосложение и приятно лице, с леко глуповато изражение, което го правеше незаменим за ролите на симпатичен неудачник, винаги успяващ да изплува над водата.

— Не биваше да нахлувам без покана в дома ти — смънка Джорджи, без да изпитва ни най-малки угризения, задето му се бе натресла.

Той спря звука на телевизора, по който вървеше бейзболен мач, и я огледа намръщено. Тя знаеше, че е отслабнала драстично и стройното й тяло на танцьорка сега приличаше на скелет. Но не анорексията, а разбитото й сърце караше стомаха й да се бунтува срещу всякаква храна.

— Защо не отговори на последните ми две обаждания? — поиска да узнае той.

Джорджи понечи да свали слънчевите си очила, но размисли. Никой не би искал да види сълзите на клоуна, дори това да беше най-добрият му приятел.

— Хей, признавам, че съм твърде погълната от себе си, за да ме е грижа за някой друг.

— Това не е вярно. — Гласът му прозвуча топло, изпълнен със съчувствие. — Като те гледам, имаш нужда от едно питие.

— На този свят няма достатъчно алкохол… но да, имам нужда да пийна нещо.

— Не чувам шум от хеликоптери. Иди да седнеш на терасата. Ще направя по една маргарита.

Щом Тревър изчезна в кухнята, Джорджи най-после свали слънчевите очила и затътри с неохота крака по пъстрата мозайка на пода към банята, за да поправи щетите от атаката на папараците.

Заради загубата на килограми кръглото й лице бе изпито и скулите й изпъкваха, а ако устата й не беше толкова широка, големите й очи щяха да заемат половината от физиономията й. Отметна зад ухото кичур от правата си тъмнокестенява коса с махагонови отблясъци. Опитвайки се да повдигне духа си и да смекчи резките черти на лицето си, Джорджи си бе направила модерна прическа, с дълъг неравен бретон и подвити около страните кичури. В дните, когато се снимаше в „Скип и Скутър“, беше принудена да носи тъмната си коса ситно накъдрена и боядисана в жизнерадостен морковено рижав цвят, тъй като продуцентите искаха да се възползват от суперуспешното й участие в бродуейския римейк на „Ани“^[3]. Онази унизителна прическа подчертаваше контраста между външността й на смешно момиченце и неотразимата привлекателност на Скип Скофийлд.

Тя винаги се бе срамувала от кръглите си, кукленско розови бузи, изпъкналите зелени очи и голямата уста. От една страна, нестандартните черти й донесоха слава и успех, но от друга — в град като Холивуд, където дори касиерките в супермаркетите са истински секс бомби — ако не си красива, нямаш никакъв шанс. Не че вече й пукаше. Но докато беше съпруга на Ланс Маркс, суперзвездата от приключенски и екшън хитове, определено не й беше все едно.

Умората бавно я бе завладяла. От половин година не бе посещавала школата по танци — едва имаше сили да се надигне от леглото.

Доколкото можа, пооправи грима си, сетне се върна в дневната. Тревър се бе нанесъл съвсем наскоро в тази къща, обзаведена с амебоподобни мебели от средата на миналия век. Навярно бе поел по пътеката на спомените, защото върху масичката за кафе лежеше книга за историята на американските телевизионни ситкоми, отворена на страницата, откъдето й се блещеше целият актьорски състав на „Скип и Скутър“. Джорджи побърза да извърне поглед.

По краищата на терасата бяха подредени бетонни сандъчета с високи растения, които скриваха обитателите на къщата от любопитните погледи на зяпачите по плажа. Тя изрита сандалите си и се отпусна на платнения шезлонг на сини и кафяви ивици. Океанът се простираше отвъд парапета от бели тръби. Няколко сърфисти се носеха по вълните малко зад вълнолома, но днес морето беше твърде спокойно за истинско сърфиране и дъските им подскачаха лениво по водата като зародиши в околоплодна течност.

Внезапен пристъп на болка секна дъха й. Двамата с Ланс бяха като двойка от приказките. Той беше прекрасният безстрашен принц, съзрял красивата й душа зад външността на грозното патенце. Тя беше обожаващата съпруга, подарила му безусловната и искрена любов, от която той се нуждаеше. Две години ухажване и една година брак, през които репортерите ги следваха навсякъде, но при все това тя се оказа неподготвена за лудницата, която я връхлетя, когато Ланс я заряза заради Джейд Джентри.

В самотата на дома си Джорджи лежеше с часове неподвижно върху леглото, но пред хората изкуствената усмивка не слизаше от лицето й. Ала колкото и високо да държеше главата си, слуховете за нея и историите във вестниците ставаха все по-жалостиви.

Таблоидите крещяха:

„Разбитото сърце на храбрата Джорджи“.

„Смелата Джорджи на крачка от самоубийство, когато Ланс обяви: Докато не срещнах Джейд Джентри, не познавах истинската любов“.

„Джорджи линее все повече с всеки изминал ден! Приятелите й се страхуват за живота й.“

Независимо че филмовата кариера на Ланс беше много по-успешна, за хората Джорджи си оставаше Скутър Браун, любимката на Америка, и ураганът на общественото съчувствие се обърна против него, задето беше изоставил една толкова обичана телевизионна икона. Ланс не закъсня с контраатаката: „Неназовани източници твърдят, че Ланс отчаяно искал деца, но Джорджи била твърде заета с кариерата си, за да отдели време за семейството си“.

Никога нямаше да му прости тази нагла лъжа.

Тревър се появи на терасата, крепейки в ръце бял кожен поднос с високи чаши и кана с маргарита. Деликатно се престори, че не вижда сълзите, стичащи се изпод тъмните очила.

— Барът е официално открит — обяви той с усмивка.

— Благодаря, приятелю.

Джорджи пое от ръката му ледената маргарита и притисна студената чаша към бузата си, когато той се извърна, за да остави подноса върху малката бяла масичка. Не можеше да говори с него за ехографската снимка на бебето. Дори най-близките й приятели не подозираха колко силно копнееше да има дете. Тази болка беше нейната тайна. Тайната, която днешните снимки щяха да извадят на бял свят.

— Миналия петък приключихме със снимките на „Лесни неща“ — рече тя. — Поредният неуспех. — Не можеше да си позволи за трети път да оглави дъното на бокс офис класациите, а точно това щеше да се случи, когато филмът бъде пуснат по екраните. Остави върху масичката недокоснатата чаша с коктейла. — Татко наистина е разстроен заради шестмесечната ваканция, която си позволявам.

Тревър се отпусна в пластмасовия стол лале.

— Та ти на практика работиш, откакто си се появила на бял свят. Пол трябва малко да ти отпусне юздите.

— Да бе, като че ли някога ще стане.

— Знаеш какво мисля за навика му вечно да те пришпорва. Добре, повече няма да кажа нито дума.

— Недей. — Джорджи отлично знаеше мнението на Тревър за сложните отношения с баща й. Мнение, което като цяло беше съвсем точно. Тя обви ръце около коленете си и ги притисна към корема. — Разсей ме с някои сочни клюки.

— Моята партньорка от ден на ден откача все повече. Ако някога отново реша да снимам филм с тази жена, по-добре ме застреляй. — Той измести стола си, така че бръснатата му глава да остане на сянка. — Знаеш ли, че тя и Брам преди време са излизали заедно?

Стомахът й се присви.

— Двамата са си лика-прилика, или както се казва, „от един дол дренки“.

— Той наглежда къщата…

Тя вдигна ръка.

— Престани. Не мога да говоря за Брамуел Шепърд. Особено днес.

Днес следобед Брам беше наблюдавал с бездушна усмивка на лицето как едва не я стъпкаха до смърт. Господи, колко го мразеше дори след всичките тези години.

Слава богу, Трев смени темата, без да се задълбочава в подробности.

— Предполагам, че си видяла проучването на общественото мнение в „Ю Ес Тудей“ от миналата седмица? За любимите героини от ситкомите? Скутър Браун е на трето място, след Луси и Мери Тейлър Мур. Дори си изпреварила Барбара Идън.

Джорджи бе видяла класацията, но й бе все едно.

— Ненавиждам Скутър Браун.

— Ти си единствената. Тя е икона. Не е американско да не я обичаш.

— Снимките на сериала спряха преди осем години. Защо хората не могат да го забравят?

— Може би се дължи на повторенията, които не спират да се излъчват по цял свят?

Тя бутна слънчевите очила на темето си.

— Бях хлапе, когато сериалът започна да се снима, само на петнайсет. И едва на двайсет и три, когато го спряха.

Тревър забеляза зачервените й очи, но не каза нищо.

— Скутър Браун няма възраст. Най-добрата приятелка на всяка жена. Любимата девственица на всеки мъж.

— Но аз не съм Скутър Браун! Аз съм Джорджи Йорк. Моят живот принадлежи на мен, а не на света.

— Желая ти късмет с това.

Наистина повече не издържаше. Без да може да се противопостави, винаги да се съобразява с другите. Никога да не действа по своя воля. Младата жена притисна по-плътно колене към гърдите си и се загледа в лака на ноктите си, преливащ във всички цветове на дъгата. Беше накарала маникюристката да развихри въображението си с надеждата да се поразсее.

Ако не му предложеше веднага, никога нямаше да се реши.

— Трев, какво ще кажеш двамата с теб да завъртим една малка… голяма любовна история?

— Любовна история?

— Ние двамата. — Не смееше да го погледне и продължаваше да се взира в пъстроцветния лак. — Да се влюбим пред погледите на всички. И може би… — Изрече с мъка следващите думи: — Трев, обмислям го от доста време… Зная, че ще го сметнеш за лудост. И то наистина е лудост. Но… ако идеята не ти се струва толкова противна, мислех си… че двамата поне можем да обмислим вероятността… да се оженим.

— Да се оженим? — Тревър скочи рязко от стола.

Той беше един от най-скъпите й приятели, но сега страните й пламтяха от притеснение. И все пак какво значение имаше още един унизителен момент в живота й в една година, изпълнена с позор? Тя отпусна ръце от коленете.

— Разбирам, че не биваше да ти го стоварвам така изневиделица. Зная, че е откачено, наистина откачено. И аз самата се чувствах по този начин, когато идеята ми хрумна за пръв път. Но като размислих по-трезво, не съзрях никакви големи недостатъци.

— Джорджи, аз съм гей.

— Носят се слухове, че си гей.

— Аз наистина съм гей.

— Но ти го прикриваш толкова добре, че едва ли някой го знае със сигурност. — Тя преметна крака над страничната облегалка на шезлонга и се намръщи, когато закачи леко засъхналата драскотина на единия си глезен. — Това най-после ще сложи край на догадките и спекулациите. Помисли си, Трев. Ако братството на обратните надуши някога, че си от техния отбор, с кариерата ти ще е свършено.

— Мислиш ли, че не го зная? — Той потърка с ръка обръснатото си теме. — Джорджи, животът ти се е превърнал в истински цирк и независимо колко те обичам, не искам да бъда изтъпанчен по средата на арената.

— Тъкмо това е най-хубавото на моя план. Ако двамата с теб сме заедно, циркът ще спре. — Той се отпусна отново на стола, а тя отиде и коленичи пред него. — Трев, само си помисли. Двамата винаги сме се разбирали чудесно. И ще можем да живеем свободно, както желаем — без никой да се меси в живота на другия. Представи си само каква свобода ще имаш — и двамата ще имаме. — Тя притисна буза към коляното му само за миг, сетне приседна на пети. — С теб не сме такава странна двойка, каквато бяхме аз и Ланс. Тревър и Джорджи ще имат скучен брак и след първите няколко месеца пресата ще ни остави на мира. Няма да ни се налага да живеем под постоянно наблюдение. А ти няма да си принуден да излизаш с всички онези жени и да се преструваш, че се интересуваш от тях. Можеш да се срещаш с когото искаш. Нашият брак ще бъде идеално прикритие за теб. — А за нея — възможност да се избави от всеобщото съжаление. Щеше да си възвърне достойнството и в същото време това щеше да е нещо като застраховка, която да я предпази отново да се хвърли в емоционалната пропаст заради някой мъж. — Помисли си, Трев. Моля те. — Трябваше да го остави да свикне с идеята, преди да спомене за деца. — Помисли си колко освобождаващо ще бъде и за двама ни.

— Няма да се оженя за теб.

— Нито пък аз — разнесе се над терасата ужасяващо познат глас. — По-скоро ще спра да пия.

Джорджи скочи на крака и с изумление видя Брамуел Шепърд да се изкачва бавно по стъпалата откъм плажа. Спря се на най-горното. Устните му потрепваха в преднамерена насмешка.

Младата жена пое дълбоко дъх.

— Не искам да ви прекъсвам — подхвърли той и се облегна на перилото. — Това е най-интересният разговор, който съм подслушвал, откакто станах неволен свидетел как Скутър и приятелките й обсъждаха срамното си окосмяване. Трев, защо не си ми казвал, че си обратен? От днес нататък за нищо на света няма да се появя на публично място в твоята компания.

За разлика от Джорджи, Тревър се зарадва на прекъсването и размаха чашата си с маргарита към огряната от слънчевите лъчи глава на Брам.

— Та нали ти ме запозна с последното ми гадже!

— Сигурно не съм бил на себе си. — Бившият й партньор от сериала се втренчи изпитателно в Джорджи. — Като заговорихме за това… ти май не си на себе си. Изглеждаш ужасно.

Трябваше веднага да се махне от тук. Джорджи погледна към вратата, водеща към къщата, но жалките искри на собственото й достойнство все още тлееха в пепелта на самоуважението й. За нищо на света нямаше да позволи на негодника да я види как бяга, подвила безславно опашка.

— Какво търсиш тук? — попита тя рязко. — Не си се отбил случайно.

Той кимна към каната.

— Само не ми казвайте, че двамата се наливате с този боклук.

— Сигурен съм, че помниш къде държа твърдия алкохол.

Трев я изгледа загрижено.

— По-късно.

Брам разположи високото си стройно тяло в шезлонга срещу този на Джорджи. Песъчинките върху прасците му искряха като миниатюрни диаманти. Вятърът бе разрошил вълнистата му златисто-бронзова коса. Стомахът й се присви. Красив паднал ангел.

Образът беше заимстван от едно есе на добре познат телевизионен критик наскоро след скандала, сложил край на един от най-успешните телевизионни сериали. Тя и до днес помнеше няколко изречения:

„Всички с лекота можем да си представим Брам Шепърд на небесата. Лицето му е толкова съвършено, че останалите ангели не могат да се заставят да го прогонят, въпреки че е изпил осветеното вино до капка, съблазнил е хубавките ангели девици и е откраднал арфата в замяна на тази, която е проиграл на партия небесен покер. Наблюдаваме го как излага на опасност цялото ято, когато лети прекалено близо до слънцето, после се гмурка безразсъдно сред облаците надолу към морето. Но целият ангелски сонм е омагьосан от ширналото се в очите му лавандулово поле, от слънчевите лъчи, танцуващи в косите му, затова му прощават всички простъпки и прегрешения… докато последният му опасен плонж не повлече всички тях в калното тресавище.“

Брам отпусна глава на облегалката на шезлонга. Все още безупречният му профил се открои ясно на фона на небето. На трийсет и три, меките черти на безгрижната му, вечно търсеща наслади младост се бяха втвърдили, придавайки на ленивата му блестяща красота още по-разрушителна сила. Бронзовите нишки в косата му се преливаха със светлорусите кичури, цинизмът бе помрачил ангелския блясък на лавандуловите очи, язвителна усмивка повдигаше ъгълчетата на идеално симетричната уста.

На Джорджи й прилоша при мисълта, че един напълно безскрупулен човек като него бе подслушал разговора им с Тревър. Не можеше да избяга, не още, но краката й се подкосиха.

— Защо си тук? — попита изнемощяло и се отпусна на един от пластмасовите столове.

— Тъкмо се канех да ти кажа — намеси се Трев. — Брам понякога обитава другата ми къща малко по-надолу край брега, която се опитвам да продам. Тъй като е безработен, няма какво друго да прави, освен да се мотае наоколо и да ми досажда.

— Не съм съвсем безработен — възрази Брам и скръсти полепналите си с песъчинки глезени. Дори сводовете на ходилата му бяха елегантно извити като острие на ятаган. — Миналата седмица получих предложение да се излагам в едно ново реалити телевизионно шоу. Ако не бях здравата отцепен, когато ми звъннаха, навярно щях да приема. Но всяко зло за добро. — Размаха фините си пръсти. — Твърде много работа.

— Разбира се — промърмори Трев.

Джорджи оглеждаше трескаво пясъчната ивица, търсейки фотографи. Всъщност това беше частен плаж, но папараците щяха да дадат мило и драго, за да я щракнат отново с Брам. Скип и Скутър отново заедно след цялото това време. Стомахът й се преобърна при мисълта, че човек с незавидната репутация на Брамуел Шепърд може да стане част от публичния й кошмар.

Той се облегна назад и отново затвори очи. Приличаше на скучаещ аристократ, решил да се попече на слънце — измамен образ, тъй като той беше хулиган, изхвърлен от училище и отраснал в работническия квартал „Саут Сайд“ в Чикаго, с баща пропаднал пияница и безделник.

— Надявам се, че си скрил бръсначите си, Трев. Говори се, че нашата Скутър мечтае да сложи край на живота си, откакто съдбата й нанесе толкова жесток удар. Лично аз смятам, че тя би трябвало да празнува, задето най-сетне се е отървала от онзи кретен, за когото се омъжи. Джейд Джентри сигурно си е загубила ума, за да си позволи да се увлече по господин Американска мечта. Я ми кажи истината, Скут. Ланс Маркс не може да го вдигне, нали?

— Виждам, че ти все още си съвършеният джентълмен. Колко успокояващо.

Младата жена чувстваше, че трябва час по-скоро да се махне от тук, но без да изглежда като страхливо бягство. Надигна се преднамерено бавно от стола и потърси с очи сандалите. Твърде късно осъзна, че не помни къде ги е оставила.

Брам отвори очи и я дари с ленивата си насмешлива усмивка, разтопила сърцата на много жени, разумни във всяко друго отношение.

— Четох, че щастливата двойка отново се е отправила към чужди брегове, за да се заеме с добре рекламираната си благотворителност.

Ланс и Джейд бяха съчетали медения си месец с хуманитарна мисия в Тайланд. Джорджи никога нямаше да забрави изявлението им за пресата: „Ние искаме да се възползваме от нашата известност, за да привлечем вниманието на обществото към любимата кауза на Джейд — експлоатацията на деца в секс индустрията“.

Джорджи никога не бе имала любима благотворителна кауза. През годините само бе подписвала щедри чекове.

Озърна се трескаво за сандалите.

Брам посочи с тънкия си показалец под шезлонга, на който тя седеше преди малко.

— Кампанията им да се затегнат законите срещу туристите педофили е умиляваща. А докато те обсаждат Конгреса, аз подочух, че ти опустошаваш магазините „Фред Сегал“.

Това бе последната капка, преляла чашата на търпението й.

— Наистина те ненавиждам! — избухна Джорджи.

— Невъзможно. Скутър не е способна да ненавижда своя възлюбен Скип. Особено след като той е прекарал осем години от живота си да я измъква от всякакви идиотски ситуации.

Тя грабна сандалите и припряно ги нахлузи.

— Престани, Брам — обади се Трев предупредително.

Но Брам явно не бе приключил с нея.

— Помниш ли, когато падна в езерото, облечена с коженото палто на мама Скофийлд? Ами онзи път, когато на коледното й парти пусна мишката от капана?

Ако не обръщаше внимание на заяждането му, той щеше да спре.

Но Брам винаги бе обичал бавното мъчение.

— Дори на сватбения ни ден успя да се забъркаш в неприятности. Добре че така и не довършихме сериала. Чух, че по сценарий е трябвало да ти направя бебе по време на медения ни месец. Ако продуцентите не бяха дръпнали шалтера, щях да съм баща на един мъничък Скип.

— Не беше мъничък Скип! — взриви се Джорджи. — Бяха близнаци! Двамата с теб трябваше да имаме близнаци — момиче и момче. Очевидно си бил прекалено дрогиран, за да си спомниш тази малка подробност.

— Непорочно зачатие, предполагам. Можеш ли да си представиш Скутър гола и…

Джорджи не можеше да издържа повече и хукна към вътрешността на къщата с един обут сандал и другия в ръка.

— На твое място щях да остана — подхвърли той лениво. — Преди десет минути видях един фоторепортер да се прокрадва в онези храсти покрай шосето. Сигурно някой е видял колата ти.

Тя се почувства като в капан.

Брам я изгледа от главата до петите — един от многото му неприятни навици.

— Случайно да си пропушила, Скут? Имам нужда от цигара, а Трев отказва да държи в къщата си поне един стек за гостите. Истински бойскаут, нали? — Брам повдигна безупречните си вежди. — Ако не се смятат порочните му похождения с представители на собствения му пол.

Тревър се опита да свали напрежението.

— Джорджи, нали знаеш, че го търпя само защото тайно копнея за прекрасното му тяло. Колко жалко, че не е обратен.

— Ти си твърде придирчив и изискан, за да копнееш за него — тросна се тя.

— Огледай го по-внимателно — посъветва я сухо Трев.

Не беше честно. Досега Брам отдавна трябваше да е мъртъв, убит от безбройните си пороци, но костеливото тяло, което тя помнеше от сериала „Скип и Скутър“, сега пращеше от здраве. Някогашният момчешки финес бе заменен със здрави и силни мускули. Под ръкава на бялата тениска, върху могъщия му бицепс, се виждаше сложна татуировка, а под тъмносините му плажни шорти се очертаваха стегнати мускулести бедра на професионален бегач. Гъстата му бронзово руса коса бе небрежно разрошена и нямаше и следа от бледата кожа, типична за Брам в миналото, както и махмурлукът. С изключение на упадъчното излъчване, прилепнало към него като лоша репутация, Брамуел Шепърд изглеждаше удивително здрав.

— Сега той тренира усърдно — прекъсна я Трев с театрален шепот, сякаш доверяваше особено пикантна клюка.

— Брам никога в живота си не е тренирал — отсече Джорджи. — Сдобил се е с тези мускули, като е продал и малкото останало от душата му.

Брам се усмихна и извърна към нея красивото си лице на порочен ангел.

— Я ми разкажи по-подробно за този твой план да възвърнеш гордостта си, омъжвайки се за Трев. Не е толкова интересно, както дискусията за срамните косми, но все пак…

Тя скръцна със зъби.

— Кълна се в Бога, че ако кажеш и една дума някому…

— Няма да каже — намеси се Тревър. — Нашият Брамуел не се интересува от никого другиго, освен от себе си.

Това беше самата истина. Но Джорджи не можеше да понесе мисълта, че той бе чул нещо толкова унизително. Двамата с Брам работиха заедно осем години. На седемнайсет той беше безразсъден егоист, но колкото повече растеше славата му, толкова поведението му ставаше все по-необуздано. Не беше трудно да се забележи, че с годините се е превърнал в един нетърпимо самовлюбен циник.

Шепърд нехайно кръстоса крака.

— Не смяташ ли, че още си твърде млада, за да се откажеш от истинската любов?

Джорджи се чувстваше като стогодишна. Приказният брак се бе провалил, слагайки край на мечтите й за семейство и мъж, който да я обича заради самата нея, а не заради това, с което тя би могла да помогне за кариерата му. Отново бутна слънчевите очила на носа си, опитвайки се да прецени коя опасност е по-голяма: дебнещите отвън чакали или звярът пред нея.

— Нямам намерение да обсъждам тази тема с теб.

— Остави я на мира, Брам — обади се Тревър. — Годината беше тежка за нея.

— Това е цената, която се плаща за всеобщото обожание — отвърна ехидно Брам.

— Е, теб поне не те грози подобна опасност — изсумтя пренебрежително Трев.

Брам взе нейната чаша с маргарита, отпи една глътка и потръпна отвратено.

— Никога досега не съм виждал зрителите да се вживяват толкова в развода на някоя знаменитост. Изненадан съм, че още никой от откачените ти фенове не се е самозапалил.

— Хората приемат Джорджи като член на семейството — поясни Тревър. — Те са отраснали със Скутър Браун.

Брам остави чашата.

— Те са отраснали и с мен.

— Но Джорджи и Скутър всъщност са една и съща личност — изтъкна Тревър. — За разлика от теб и Скип.

— И слава богу. — Брам се надигна от шезлонга. — Още ненавиждам онзи малък досаден натегач.

Но Джорджи обичаше Скип Скофийлд. Обичаше всичко в него. Голямото му сърце, предаността му, вечния му стремеж да брани Скутър от семейство Скофийлд. И най-вече това, че накрая се влюби в глупавото й кръгло лице и голямата уста, разтягаща се като гума. Обичаше всичко, с изключение на мъжа, в който Скип се превръщаше, когато камерите спираха да работят.

И сега тримата отново се върнаха към старата схема — Брам напада, а Тревър я защитава. Но тя вече не беше хлапе и можеше сама да се брани.

— Аз не мисля, че ненавиждаш Скип. Смятам, че ти винаги си искал да бъдеш Скип, но си толкова далеч от този идеален образ, че се преструваш, че го презираш.

— Може би си права — прозина се Брам. — Трев, сигурен ли си, че някой гост не е оставил малко трева наоколо? Или поне цигари?

— Сигурен съм — промърмори Тревър и в този момент телефонът иззвъня. — Не се убивайте взаимно, докато се обадя.

Домакинът влезе вътре.

Джорджи изведнъж изпита желание да накаже Брам за всичко, което той представляваше.

— Днес едва не ме стъпкаха до смърт. Благодаря ти за помощта — подметна тя хапливо.

— Ти се справи отлично. При това без татенцето. Това вече наистина ме изненада.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Какво искаш, Брам? И двамата знаем, че появата ти тук не е случайна.

Той стана, приближи до перилото и зарея поглед към плажа.

— Ако Трев се окаже толкова глупав, че да приеме шантавото ти предложение, как ще живееш без секс? Какво би сторила за малко креватни забавления?

— Да бе, тъкмо това възнамерявам да обсъдя с теб.

— На кого друг ще се довериш, ако не на мен? — подсмихна се Брам. — Забрави ли, че аз бях първият?

Джорджи не можеше да издържа повече и се завъртя към френските прозорци.

— Между другото, само от любопитство, Скут… — разнесе се гласът му зад нея, — сега, след като Трев те отряза, кой е следващият на опашката за престижната титла господин Джорджи Йорк?

Преди да се обърне, тя лепна на лицето си подигравателна усмивка.

— Колко мило от твоя страна, че сатанинската ти душа толкова се вълнува за бъдещето ми, когато собственият ти живот е такава бъркотия. — Ръката й трепереше, но тя му махна закачливо, или поне се надяваше да изглежда така, и влезе вътре. Трев тъкмо бе приключил разговора, но тя нямаше сили дори да го помоли да обмисли предложението й.

Когато стигна до Пасифик Палисейдс, нервите й бяха толкова опънати, че изпитваше почти физическа болка. Не обърна внимание на фотографа, чиято кола бе паркирана в края на двора й, и сви по тясната алея, водеща към скромно ранчо в псевдосредиземноморски стил, което можеше да се побере в басейна на предишния й дом. Джорджи не можеше да остане в къщата, където бяха живели двамата с Ланс. Беше наела това жилище, обзаведено с масивни и прекалено тежки мебели за малките стаи. Таваните бяха твърде ниски за грубите дървени греди, но на Джорджи й беше все едно и нямаше намерение да търси нещо по-подходящо.

Тя отвори прозореца на спалнята и се насили да провери гласовата си поща.

„Джорджи, видях онзи глупав таблоид и…“

Изтриване.

„Джорджи, толкова съжалявам…“

Изтриване.

„Той е копеле, хлапе, а ти си…“

Изтриване.

Приятелите й желаеха доброто — поне повечето от тях — но непресекващото им съчувствие я задушаваше. Поне веднъж, за разнообразие, й се искаше тя да посъчувства на някого.

„Джорджи, обади ми се незабавно. — Деловият глас на баща й изпълни стаята. — Във «Флаш» има една снимка, която може да те разстрои. Не искам да те свари неподготвена.“

Твърде късно, татенце.

„Важно е да реагираш подходящо. Изпратих на Арън по имейла изявление, което да публикува на сайта ти, в което се казва колко си щастлива за Ланс. Сигурен съм, че знаеш…“

Джорджи натисна яростно бутона „Изтриване“. Защо поне веднъж баща й не се държеше като баща, а не като мениджър? Той направляваше кариерата й още откакто тя бе на пет години, по-малко от година след смъртта на майка й. Придружаваше я на всяко прослушване, пак той договори първите й телевизионни реклами, накара я да взема уроци по пеене и танци, които й помогнаха да получи главната роля в бродуейския римейк на „Ани“ — роля, която я изведе до кастинга за Скутър Браун. За разлика от много други родители на деца звезди, баща й се постара да инвестира изгодно парите й. Благодарение на него тя можеше никога повече да не работи и при все че му беше благодарна, задето я бе осигурил финансово, би дала и последната стотинка от богатството си, за да има истински баща.

Чу гласа на Ланс и се отдръпна от телефона.

„Джорджи, аз съм — рече той тихо. — Вчера се върнахме от Филипините. Току-що научих за статията във «Флаш»… Не зная дали вече си я видяла. Аз… аз исках сам да ти го кажа, преди да го прочетеш. Джейд е бременна…“

Тя прослуша съобщението му до края. В гласа на Ланс се долавяха не само нотки на угризение, не само молба, но и гордост. Явно не беше толкова добър актьор, за да я прикрие. Той все още искаше тя да му прости, задето я бе напуснал, да прости лъжата му пред медиите, че тя не е искала деца. Ланс беше актьор и като такъв изпитваше потребност всички да го обичат, дори жената, чието сърце бе разбил. А сега искаше тя да го освободи от чувството за вина. Но Джорджи не можеше. Беше му дала всичко. Не само сърцето, не само тялото си, но и всичко, което притежаваше. И ето докъде я бе довело това.

Рухна на дивана. Беше изминала цяла година, ала нищо не се бе променило. Тя отново плачеше. Кога ще съумее да се отърси от мъката и да загърби миналото? Кога ще престане да се държи като неудачницата, за която всички я смятаха? Ако и занапред продължаваше по този начин, горчивината, разяждаща я отвътре, щеше да победи и Джорджи щеше да се превърне в жената, която не искаше да бъде. Трябваше да направи нещо — каквото и да е — което да я накара не само да изглежда, но и да се почувства победител.