Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (10)

9

На следващата сутрин Джорджи изчака Брам да отиде във фитнес залата и влезе в трапезарията. Грабна ключа, който преди това го бе видяла да хвърля в медната купа върху книжната лавица, и се запъти към кабинета му в къщата за гости. Все още й се струваше странно, че Брам има кабинет, вместо да води делата си от високото столче пред бара.

Докато крачеше по чакълената пътека, младата жена си мислеше колко различна беше сексуалната агресивност на Брам от онова, което беше изпитала с Ланс. Бившият й съпруг искаше тя да се превъплъщава в ролята на съблазнителката и Джорджи се опита да бъде такава. Изчете десетки секс ръководства, купи си най-еротичното бельо, което можа да намери, без значение колко притеснително оскъдно беше. Изпълняваше стриптийз, макар да се чувстваше пълна глупачка, нашепваше мръсотии в ухото му, от които й се повдигаше, и се опитваше постоянно да измисля нови пози и любовни игри, за да поддържа неугасващ пламъка на страстта. Ланс, изглежда, ценеше усилията й и винаги я уверяваше, че е удовлетворен, но очевидно се бе провалила с гръм и трясък, иначе той нямаше да я зареже заради Джейд Джентри.

В крайна сметка всичките й усилия се оказаха напразни. За някои жени навярно сексът беше нещо лесно и просто, но не и за нея. Прилошаваше й само при мисълта за трудното положение, в което се бе озовала с Брам. Той нямаше да се откаже от секса. Щеше да го прави или с нея, или с някоя друга. Може би и с двете.

Беше си обещала, че ще посреща проблемите открито и ще ги решава незабавно, но двамата бяха женени само от пет дни, а на нея й трябваше време, за да се справи дори с този.

Отключи кабинета му и пусна компютъра. Докато чакаше да зареди, тя започна да претърсва рафтовете. Трябваше веднага да разбере дали продължението на сериала е плод на въображението на Брам, или има нещо конкретно.

Натъкна се на колекция от развлекателни романи и на купчина разнородни сценарии, но нито един от тях не беше продължение на „Скип и Скутър“. Имаше струпани различни дивидита с не по-малко разнообразни заглавия, като се започне от „Разяреният бик“ и се стигне до нещо озаглавено: „Секс Трек: следващото проникване“. Шкафовете с папките бяха заключени, но не и бюрото, където под бутилка уиски откри картонена кутия за ръкопис, запечатана с тиксо. Върху етикета пишеше „Скип и Скутър: продължение“.

Джорджи се вцепени. Надяваше се, че Брам си бе измислил цялата история само за да я дразни. Той знаеше, че продължението на сериала ще навреди много повече на кариерата й, отколкото да помогне. Защо си мислеше, че може да я склони да участва в подобно професионално самоубийство?

Никак не й харесваше очевидният отговор на този въпрос. Изнудване. Брам можеше да я заплаши, че ще сложи край на брака им, ако тя откаже да участва в проекта. Но ако я зареже, ще се лиши от парите й, а освен това ще изглежда като пълен негодник в очите на околните, макар че може би не му пукаше за това. И все пак… Джорджи си спомни как Брам се държа с Рори Кийн. Може би далеч не беше безразличен към имиджа си, както се опитваше да я накара да повярва.

— Какво правиш тук?

Джорджи вдигна стреснато глава и видя Чаз да стои на прага. Приличаше на плод на любовта между Марта Стюарт и Джоуи Рамон. Униформата й на икономка за деня се състоеше от джинси на дупки, горнище с маслиненозелен цвят и черни джапанки. Джорджи затвори чекмеджето с крак. Тъй като не можеше да измисли разумно обяснение, реши да контраатакува:

— Въпросът по-скоро е ти какво правиш тук?

Чаз присви враждебно очите си, плътно очертани с черен молив.

— Брам не обича чужди хора да тършуват из кабинета му. Ти не би трябвало да си тук.

— Аз не съм чужда. Аз съм неговата съпруга — отсече Джорджи, удивена от думите, които не вярваше, че може да излязат от устата й.

— Той не пуска тук дори чистачката — процеди Чаз и вирна брадичка. — Никой не влиза в кабинета му, освен мен.

— Ти си му много предана. Питам се защо ли?

Момичето извади една метла от малкия шкаф.

— Това ми е работата.

Явно сега Джорджи нямаше да може да разгледа компютърните му файлове, затова понечи да си тръгне, но докато ставаше, зърна видеокамера в единия край на бюрото. Чаз започна да мете пода. Джорджи разучи внимателно камерата и установи, че дори и да е имало заснети долнопробни секс игрички, Брам ги бе изтрил.

Чаз спря да мете.

— Не пипай това.

Джорджи импулсивно насочи камерата към Чаз и натисна бутона за запис.

— Защо толкова много се грижиш за Брам?

Момичето притисна дръжката на метлата към гърдите си.

— Какво правиш?

— Просто съм любопитна защо си му толкова предана.

— Изключи това.

Джорджи нагласи фокуса. Зад пиърсинга и сърдитата гримаса на Чаз се криеха нежни, почти изящни черти. Чаз бе прихванала от едната страна косата си с малка сребърна шнола, за да не й влиза в очите, но от другата страна острите кичури стърчаха над ухото й като бодли на таралеж. Враждебната независимост на Чаз удивяваше и очароваше Джорджи. Тя не можеше да си представи, че съществуват хора, които ни най-малко не се интересуват от мнението на околните.

— Предполагам, че ти си единствената в Лос Анджелис, която не понася камерите — отбеляза Джорджи. — Не си ли мечтала да бъдеш актриса? Повечето момичета идват тук именно заради това.

— Аз? Не. И откъде знаеш, че не съм родена тук?

— Интуиция. — През визьора Джорджи видя как ъгълчетата на малката уста на Чаз се изопнаха от напрежение. — Повечето двайсетгодишни момичета биха се отегчавали от работа като твоята.

Чаз стисна по-силно дръжката на метлата, като че ли беше оръжие.

— Харесвам работата си. Ти навярно си мислиш, че домакинската работа не е важна.

— Аз мисля, че всяка работа зависи от това, как човек се отнася към нея — цитира Джорджи баща си.

Камерата някак си неусетно бе променила отношенията помежду им и за пръв път откакто се бяха срещнали, Чаз изглеждаше несигурна.

— Хората трябва да правят това, за което ги бива — промърмори тя накрая. — Аз съм добра в работата си. — Опита се да се заеме отново с метенето, но камерата очевидно я притесняваше. — Изключи това нещо.

— Как се случи? — Джорджи заобиколи ъгъла на бюрото, за да я улови отново на фокус. — Как се научи толкова млада да въртиш домакинство?

Чаз помете боклука от ъгъла на стаята.

— Правя го, откакто се помня. — Джорджи зачака и за нейна изненада, Чаз продължи: — Мащехата ми работеше в един мотел, недалече от Барстоу. Дванайсет стаи плюс ресторант. Няма ли да изключиш това нещо?

— След минута. — Камерата караше някои хора да замлъкнат, а други да говорят. Очевидно Чаз беше от вторите. Джорджи се отдръпна крачка встрани. — Там ли си работила?

— Понякога. Мащехата ми обичаше да купонясва и често се прибираше толкова късно у дома, че на другия ден не можеше да стане за работа. В такива случаи пропусках училището и ходех в мотела да я замествам.

Джорджи нагласи обектива, за да улови лицето на Чаз в близък план, доволна от усещането, че тя води играта.

— На колко години беше тогава?

— Не зная. Около единайсет. — Чаз отиде да мете на същото място, което току-що бе почистила. — Собственикът не се интересуваше на колко съм години, стига да се свърши работата, а аз работех по-добре от мащехата ми.

Камерата документираше фактите. Не изказваше мнение за тежкия труд на едно единайсетгодишно момиче.

— А не ти ли беше криво, че пропускаш училището? — Започна да мига лапичката, показваща, че батерията е почти изтощена.

Чаз сви рамене.

— Нуждаехме се от пари.

— Работата сигурно е била тежка.

— Имаше и хубави страни.

— Като например?

Чаз продължи да ръчка с метлата същото място на пода.

— Не зная. — Подпря метлата на стената и взе парцала за прах.

— Не мога да си представя, че е имало нещо хубаво — отбеляза Джорджи предпазливо.

Чаз плъзна парцала по рафта с книги.

— Понякога в мотела идваше семейство с деца. Поръчваха си пица или си носеха сандвичи от ресторанта, а децата неизбежно изтърваваха или разливаха нещо върху килима. Разхвърляха цялата стая и ставаше голяма бъркотия. — Тя продължаваше да бърше една и съща книга. — Навсякъде беше осеяно с храна и боклуци. По пода се валяха чаршафи и използвани кърпи. А когато свършех работата си, всичко отново беше чисто и подредено. — Лопатките изпъкнаха върху слабичкия й гръб, когато захвърли парцала. — Всичко това са глупости. Чака ме работа. Ще се върна, когато се махнеш оттук. — Излезе през вратата в мига, в който камерата угасна.

Джорджи изпусна шумно дъха си, който досега сдържаше. Чаз никога нямаше да й разкаже толкова много, ако я нямаше камерата. Извади касетата и я пъхна в джоба си. Изпитваше същото въодушевление, както след добре заснета трудна сцена от поредния филм.

 

 

Същата вечер в кухнята я очакваше най-отвратителният сандвич: огромно уродство, състоящо се от две дебели филии хляб, между които бяха напъхани големи резени студено месо и кашкавал, обилно полети с майонеза. Джорджи го раздели на две и си направи много по-малък сандвич, който изяде сама на верандата. През остатъка от вечерта не видя Брам.

На следващия ден Арън й подаде новия брой на „Флаш“. Една от снимките на Мел Дъфи, направени на терасата, красеше предната корица, а заглавието крещеше:

„СВАТБАТА, КОЯТО ПОТРЕСЕ СВЕТА!

Ексклузивни снимки от брачното блаженство на Скип и Скутър по време на медения им месец!“

На снимката Брам я държеше в обятията си, прозрачната й бяла пола се стелеше по ръкавите му и двамата се взираха влюбено един в друг. Сватбената й снимка с Ланс се беше появила на същата корица, но истинските младоженци изобщо не изглеждаха толкова влюбени, колкото фалшивите.

Би трябвало да е доволна. Никакви жалейки за нещастната изоставена Джорджи, а само възхита от новооткритото й щастие.

Феновете на Джорджи Йорк бяха потресени от бягството й в Лас Вегас и женитбата й с бившия й партньор от „Скип и Скутър“ — лошото момче Брамуел Шепърд.

„Двамата се срещат тайно от месеци — твърди Ейприл Робилард Пейтриът, личната стилистка на Джорджи. — Сега са неземно щастливи, а всички ние сме безумно радостни за тях!“

Джорджи благодари мислено на Ейприл и прегледа набързо останалата част от статията.

„… пиарът на Джорджи отхвърли всички спекулации за жестоката вражда между двете звезди от «Скип и Скутър»: «Двамата никога не са били врагове. Брам много отдавна промени отношението си към нея».“

Безочлива лъжа.

„Приятелите им твърдят, че те имат много общи неща…“

Освен взаимната омраза, Джорджи не можеше да се сети за нито едно и захвърли списанието.

Тъй като нямаше какво да прави, отиде в дневната и откъсна няколко изсъхнали листа от лимоновото дръвче. С ъгълчето на окото видя Брам да се насочва към кухнята, вероятно за да си налее ново питие. Не искаше той да си мисли, че тя съзнателно го избягва, което си беше самата истина, затова извади мобилния от джоба си и му позвъни.

— Спечелил си тази къща на покер, нали? Това обяснява много неща.

— Като например?

— Прекрасното обзавеждане, красивата градина, книгите, в които има текст, не само картинки. Но няма значение… Днес Скип и Скутър трябва отново да се появят в обществото. Какво ще кажеш да излезем да пием кафе?

— Нямам нищо против. — Той влезе в трапезарията, затъкнал телефона между ухото и рамото си. Беше с джинси и винтидж тениска с логото на „Нирвана“. — Защо ми звъниш по телефона, вместо да поговорим очи в очи?

Тя премести своя телефон на другото ухо.

— Реших, че двамата с теб общуваме по-добре от разстояние.

— И откога така? О, спомням си. Откакто преди две нощи те целунах на плажа. — Той се облегна на рамката на вратата, докато я прогаряше със страстния си поглед. — Разбрах го от начина, по който ме гледаше. Аз те възбуждам и това дяволски те плаши.

— Ти си великолепен, а изглежда, в мен винаги се е криела една развратница, така че как бих могла да се овладея? — Притисна телефона към ухото си. — За щастие, характерът ти заличава целия ефект от чара и красотата ти. Причината, поради която ти звъня…

— Вместо да прекосиш стаята и да говориш лице в лице с мен…

— … е, защото това е делово споразумение, а…

— Откога бракът е делово споразумение?

Въпросът му я вбеси и тя затвори гневно телефона.

— Откакто ме подмами да ти плащам по петдесет хиляди долара на месец.

— Добре казано. — Брам пъхна мобилния в джоба си и пристъпи към нея. — Чух, че Загубеняка не ти е дал нито стотинка при развода.

Джорджи можеше да получи милиони от разяждания от вина Ланс, но каква полза? Тя не искаше парите му. Искаше само него.

— Кому са нужни повече пари? Опа… Сетих се. На теб.

— Трябва да проведа няколко разговора — рече той. — Дай ми половин час. — Бръкна в джоба на джинсите. — Само още нещо… — Протегна към нея малка кадифена кутийка. — Купих го за стотачка от eBay. Трябва да признаеш, че прилича на истински.

Тя отвори кутийката и видя пръстен с трикаратов фасетиран диамант.

— Леле! Фалшив диамант в комплект с фалшив съпруг. Добро хрумване. — Плъзна го на пръста си.

— Този камък е по-голям от онзи, който ти даде Загубеняка. Скръндзаво копеле!

— Само че неговият беше истински.

— Също като брачните му клетви?

Част от нея, склонна към самозаблуда, все още искаше да вярва в благородството на мъжа, който я бе изоставил, но Джорджи потисна желанието да се хвърли в защита на Ланс.

— Винаги ще го пазя — измърка тя провлачено, мина покрай него и се запъти към горния етаж.

Консултира се с албума на Ейприл и избра памучен панталон и тъмнозелено горнище с рюш и къси буфан ръкави. Обу пантофки, тип „балеринки“, на „Тори Бърч“, но не взе дизайнерската чанта за три хиляди долара, препоръчана от Ейприл. Феновете не разбираха, че неприлично скъпите чанти, които толкова нехайно размахваха любимите им знаменитости, са подаръци. На Джорджи й бе дошло до гуша от всеобщия заговор, чиято цел бе да подмамят обикновените жени да харчат безумни пари за модни чанти, безмилостно опустошавайки кредитните си карти. Вместо това предпочете пъстроцветната платнена чанта, която Саша й бе подарила миналата година.

Среса се, гримира се и се застави да сподави негодуванието си, когато слезе долу и завари Брам да я чака в преддверието, облечен в същите джинси и тениска. Доколкото можеше да види, той не си бе дал труда да се подготви за среща с фотографите, ала най-много я вбесяваше фактът, че нямаше нужда да прави каквото и да било. Златистата му набола брада щеше да изглежда прекрасно на снимка, както и вълнистата разрошена коса. Поредното доказателство за холивудския заговор срещу жените звезди.

Брам опипа картичката, затъкната в разкошния букет, оставен върху бюфета.

— Откога двете с Рори Кийн сте толкова близки приятелки?

— От нея ли са цветята?

— Пожелава ни всичко най-добро. Поправи ме, ако греша, но изглежда, че тя много се интересува от теб.

— Аз почти не я познавам. — Беше самата истина, макар че Рори се бе обадила веднъж на Джорджи, за да я посъветва да не участва в един филм. Джорджи се съобрази с препоръката й и действително впоследствие продуцентите имаха големи финансови проблеми и филмът бе спрян по средата на снимките. Тъй като „Вортекс Студиос“ не участваше в проекта, Рори я бе предупредила напълно безкористно. Самата Джорджи остана малко озадачена от интереса й. — Предполагам, че изпитва някаква симпатия към мен още от времето, когато работеше като помощник-режисьор в „Скип и Скутър“.

Брам небрежно метна картичката върху бюфета.

— Очевидно към мен не изпитва никаква симпатия.

— Аз винаги съм била любезна с нея. — Джорджи почти не си спомняше тогавашната Рори, но много добре помнеше навика на Брам да вгорчава живота на всички от екипа.

— От незначителен помощник-режисьор за четиринайсет години тя се е издигнала до шеф на „Вортекс Студиос“ — промърмори Брам. — Кой можеше да го очаква?

— Очевидно не и ти — подметна Джорджи с най-ехидната си усмивка. — Каквото посееш, това ще пожънеш.

— Предполагам. — Той си надяна опустошително секси очила, тип „Авиатор“. — Да вървим да покажем пръстена ти на американската публика.

Двамата позираха пред папараците пред „Кофи Бийн енд Тий Лийф“ на булевард „Бевърли“. Брам целуна косата й и се усмихна на фотографите.

— Не е ли истинска красавица? Аз съм най-големият късметлия на света.

След една адска година на публично унижение, думите му на престорено обожание бяха балсам за наранената й душа. Наистина ли му изглеждаше толкова жалка? За отмъщение Джорджи го настъпи по крака.

 

 

Чаз се връщаше в къщата, след като почисти кабинета на Брам, когато видя дебелия секретар на Джорджи, изправен до басейна и загледан във водата. Закрачи решително към него.

— Не е редно да си тук.

Той примигна зад очилата си. Видът му беше доста непривлекателен. Къдравите му кестеняви коси бяха разрошени. Този, който му беше избрал тези глупави грамадни рамки, също е бил сляп. Беше облечен като шейсетгодишен старец, коремът му бе провиснал над колана, а карираната му спортна риза щеше да се спука по шевовете.

— Добре — промърмори той и заобиколи Чаз, за да се върне в къщата.

Чаз размаха ръце.

— И какво правиш тук?

Той скри юмруци в джобовете.

— Почивах си.

— От какво? Работата ти е толкова лесна.

— Понякога, но сега съм по-натоварен.

— Да, в момента изглеждаш много натоварен.

Той не й каза да върви по дяволите, което заслужаваше заради неоправданата си грубост, но тя не можеше да понася всички тези чужди хора, които се мотаеха из къщата. И цялата вчерашна история в кабинета на Брам с Джорджи и камерата я бе извадила от равновесие. Трябваше веднага да си тръгне, но…

Чаз се почувства като истинска кучка, затова се опита да заглади положението.

— Брам навярно няма да има нищо против, ако от време на време ползваш басейна, стига да не е много често.

— Нямам време да плувам. — Той извади ръце от джобовете и закрачи към къщата.

Чаз също отдавна не плуваше, но като дете обичаше водата. Той сигурно се срамуваше да го видят по бански. Или може би това имаше значение само при жените.

— Тук е доста уединено — извика тя след него. — Никой няма да те види.

Той влезе в къщата, без да й отговори.

Чаз измъкна иззад камъните на водопада мрежата за чистене на басейна и започна да събира листата. Брам беше наел работник, който да поддържа басейна, но тя обичаше водата винаги да е чиста и прозрачна. Брам й бе казал, че може да плува, когато пожелае, но тя така и не се възползва от позволението му.

Захвърли мрежата. До този понеделник девойката беше много щастлива тук, но сега, с всички тези навлеци наоколо, животът й се виждаше в черни краски. Старите демони отново се пробудиха.

Половин час по-късно Чаз влезе в кабинета на Джорджи на втория етаж. Новата мебелировка включваше голямо извито бюро, ъглова библиотечна секция и две кресла с аеродинамична форма, тапицирани с кафява дамаска с щамповани дървесни клонки.

Арън беше с гръб към нея и говореше по телефона.

— Засега госпожица Йорк не дава интервюта, но съм сигурен, че ще бъде повече от щастлива да участва в благотворителния ви аукцион… Не, тя вече дари сценариите на „Скип и Скутър“ на Музея по телевизионни комуникации, но всяка година раздава коледни картички за групи като вашата с автографи с индивидуални посвещения…

Сега той изглеждаше различен — самоуверен и делови, не приличаше на смотан зубрач. Чаз остави върху бюрото сандвич с шунка. Беше го приготвила от нискомаслена тортила, постно месо, тънки резенчета домат, няколко листа спанак, резен авокадо и морков. Надяваше се дебелакът да схване намека.

Той погледна сандвича, докато приключваше разговора.

— Не разчитай всеки ден на това — предупреди го тя, след като той затвори. Взе новия брой на „Флаш“ с Брам и Джорджи на корицата и приседна на ръба на бюрото, за да го прегледа. — Хайде, яж.

Арън взе сандвича с пуешко филе и отхапа.

— Имаш ли майонеза?

— Не. — Чаз поднесе към носа си рекламното шишенце парфюм и го помириса. — На колко си години?

Той явно беше добре възпитан, затова преглътна хапката, преди да й отговори:

— На двайсет и шест.

Беше с шест години по-възрастен от нея, но изглеждаше по-млад.

— Завършил ли си колеж?

— Университетът в Канзас.

— Мнозина от тези, които са завършили колеж, от нищо не разбират. — Тя се вгледа изпитателно в лицето му и реши, че някой трябва да му го каже. — Имаш идиотски очила. Не се обиждай.

— Какво не им е наред?

— Грозни са. По-добре носи контактни лещи или нещо подобно.

— Контактните лещи са прекалено голямо главоболие.

— Имаш хубави очи. Би трябвало да ги показваш. Поне си купи прилични рамки. — Очите му бяха яркосини, обрамчени с гъсти мигли, единственото привлекателно нещо у него.

Арън се намръщи и страните му се издуха още повече.

— Не мисля, че персона с дупки на веждите има право да критикува когото и да било.

Чаз харесваше пиърсинга на веждите си. Караше я да се чувства като желязна бунтарка, която не дава пет пари за обществото.

— Сякаш ми пука какво си мислиш.

Той се извърна отново към компютъра и извика на екрана някаква графика. Тя се надигна, за да си върви, но на път към вратата забеляза голямото му грозно куфарче, отворено на пода. Вътре се виждаше пакетче чипс. Чаз отиде до куфарчето и извади пакетчето.

— Хей! Какво правиш?

— Това не ти трябва. По-късно ще ти донеса плодове.

Арън стана от креслото.

— Дай ми го. Не ти искам плодовете.

— Но искаш този боклук?

— Да, искам го.

— Много жалко. — Тя хвърли пакетчето на пода и го стъпка яростно. То изпука и се пръсна. — На̀ ти го сега!

Той я зяпна слисано.

— Какъв ти е проблемът? — попита удивено.

— Просто съм кучка — заяви тя, врътна се и напусна кабинета. Докато слизаше тичешком по стълбите, почти си го представяше как протяга ръка към смачканото пакетче чипс.

 

 

Брам продължаваше да се затваря в кабинета, като че ли наистина имаше работа, оставяйки Джорджи да умира от скука. Тъй като нямаше с какво да се захване, накрая отиде във фитнес залата и се зае да се разгрява с балетни пози, както имаше навика да прави всеки ден. Мускулите й бяха сковани и неподатливи, но тя не се предаваше. Може би не беше зле да поръча да монтират балетна станка. Винаги беше обичала да танцува и знаеше, че не бива да занемарява физическата си форма. Както и пеенето. Тя не беше голяма певица. Звънкият глас, с който някога се бе прочула като дете на Бродуей, не се беше развил с възрастта, но тя имаше слух, а ентусиазмът й компенсираше недостатъчния й вокален диапазон.

След тренировката Джорджи поговори по телефона със Саша и Ейприл и направи няколко покупки по интернет. Господи, докъде бе стигнала! Ежедневието й се свеждаше до това, да досажда на заетите си приятелки и да се грижи само да изглежда добре пред фотографите. Единственото й развлечение беше да преследва Чаз с видеокамерата и да й дотяга с въпроси.

Чаз се оплакваше възмутено, че не я оставя на мира, но това не я спираше да отговаря на въпросите и Джорджи с всеки изминал ден научаваше още малко за нея. Нарастващият й интерес към икономката на Брам беше причината да не наеме собствена готвачка.

В петък сутринта, на седмия ден от женитбата им, двамата с Брам се срещнаха със собственичката на агенцията за организиране на светски събития — крещящо досадната, извънредно скъпата и горещо препоръчваната Попи Патерсън. Всичко в тази жена бе дразнещо, но тя остана очарована от темата на партито, затова те я наеха и я помолиха да обсъди подробностите с Арън.

Същия следобед баща й, явно решил, че я е наказвал достатъчно дълго, най-после вдигна телефона си.

— Джорджи, разбирам, че искаш да одобря брака ти, но не мога да го сторя, особено след като съм убеден, че си направила голяма грешка.

Тя нямаше намерение да му казва истината, но и не желаеше още да го лъже.

— Просто реших, че можем да поговорим приятелски. Толкова много ли искам?

— В момента? Да. Не харесвам Шепърд, нямам му доверие и се тревожа за теб.

— Няма за какво да се тревожиш. Брам не е… Не е точно такъв, какъвто го помниш. — Опита се да изнамери убедителен пример за зрелостта на Брам, но незнайно защо, в съзнанието й постоянно изникваше Брам с неизменната чаша уиски в ръка. — Той е… сега е по-възрастен.

Баща й не се впечатли от думите й.

— Запомни какво ще ти кажа, Джорджи. Ако някога той се опита да те нарани по какъвто и да било начин, обещай ми, че ще потърсиш помощта ми.

— Говориш така, сякаш той ще започне да ме бие.

— Може да те нарани не само физически. Ти никога не си била способна да го преценяваш трезво.

— Това беше много отдавна. Вече не сме същите хора.

— Трябва да вървя. Ще поговорим по-късно. — И с тези думи баща й затвори.

Джорджи прехапа устни и очите й запариха. Баща й я обичаше — не се съмняваше в това — но това не беше нежната сгряваща бащинска обич, за която копнееше. Безусловна, предана обич. Обич, която не бе нужно толкова усилено да се старае да заслужи.