Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (22)

21

Джорджи вдигна глава от възглавницата, когато Брам излезе от банята след сутрешния душ. Преди две седмици и половина, в нощта след свалянето на карантината, тя бе изправена пред дилемата дали да се върне в стаята за гости, или да остане в спалнята на Брам. Накрая му заяви, че старата й стая гъмжи от въшките, останали от Ланс и Джейд, и не може да се върне там. Той се съгласи, че въшките са много заразни и не бива да рискува.

И сега Джорджи открито се любуваше на съпруга си. Черната кърпа, увита около бедрата му, превръщаше лавандуловите му очи в тъмносини. Косата му бе влажна. Наболата брада от последните няколко дни му придаваше сурова мъжествена елегантност. Въображаемото бебе се размърда в утробата й. Тя примигна, за да се върне към реалността.

— Кога каза, че Ханк Питърс ще започне с прослушванията за актьорите?

— Във вторник, след сватбеното парти, както много добре ти е известно.

— Наистина ли? Остава само седмица и половина… — Бяха започнали веднага с предварителната подготовка за снимките на филма, тъй като Ханк Питърс бе ангажиран с режисирането на друг филм през ноември, а Брам държеше той да е режисьорът на „Къща на дървото“. Джорджи остави чаршафа, уж неволно, да се свлече под гърдите й — както се оказа, напразен опит, тъй като той вече се бе насочил към дрешника за джинсите и тениската, превърнали се в работната му униформа на продуцент. — И аз все още съм в списъка за първото прослушване, нали?

— Няма ли най-сетне да се успокоиш? Обещах ти първото прослушване и ще го имаш. Но кълна се в Бога, ако възлагаш прекалено големи надежди…

— Трудно ще е, след като ти постоянно повтаряш колко съм некадърна.

Той промуши глава през отвора на тениската.

— Не преувеличавай. Ти си прекрасна актриса и изключително талантлива в комедийните роли, и много добре го знаеш.

— Но не съм достатъчно талантлива, за да изиграя Хелън. — Джорджи се опита да изобрази самодоволна усмивка с оттенък на злорадство. — Запомни добре този момент, Брамуел Шепърд, защото ще те накарам да си върнеш думите назад.

Щеше й се наистина да е толкова уверена, колкото демонстрираше. Беше изчела сценария още два пъти и бе започнала да нахвърля бележки за живота на Хелън, за маниерите й и особеностите на характера й. Но до прослушването оставаха само десет дни, а никога досега не бе играла толкова сложна роля. Предстоеше й още доста работа, за да се подготви както трябва, а не можеше да се съсредоточи.

Погледът му се спря върху гърдите й. Едва се бе удържала да не се впусне в лудо пазаруване на най-секси и най-съблазнителните нощнички. Вместо това се придържаше към обичайното си нощно облекло, но сега бялата камизолка и черните шорти, щамповани с пиратски черепи, лежаха скупчени на пода до леглото и Джорджи придърпа решително чаршафа до брадичката си.

— Не забравяй, че в девет е последната ни среща с Попи.

Той изпъшка и отново се вмъкна в дрешника.

— Няма да издържа още един разговор за цветни аранжименти и бадеми „Джордан“, подпечатани с фамилния герб. Всъщност какво, по дяволите, са бадеми „Джордан“?

— Бадеми с вкус на сапун. — Безпокойството, което не й даваше мира, откакто осъзна, че сега Брам има всичко, за което мечтаеше, я изстреля скоропостижно от леглото. — Ексцентричната измислица за темата „Скип и Скутър“ беше твоя идея и до партито остават само осем дни. Няма да се измъкнеш от тази среща.

— Ще ти дам стотачка и ще ти направя масаж на гърба, ако ми спестиш това удоволствие.

— Не ми трябва твоята стотачка. А що се отнася до масажа… По-добре се консултирай с анатомичния атлас, приятел, защото това, което разтриваш, не е гърбът ми.

— Струва ми се, че досега не си имала оплаквания.

Налагаше се да признае, че е прав.

В крайна сметка Брам остана за срещата.

 

 

Тежкият парфюм на Попи Патерсън, превзетият говор и гривните с подрънкващите висулки влудяваха и двамата, но тя несъмнено беше най-изобретателната и веща организаторка на светски събирания и приеми. Кръжащите хеликоптери и глутницата папараци изключваха парти на открито и на Попи й хрумна идеално решение — внушителната къща „Елдридж Маншън“ от двайсетте години на миналия век, построена в същия стил на английско имение, както и домът на семейство Скофийлд. Великолепната бална зала можеше спокойно да побере двестате гости, инструктирани да се облекат в костюмите от сериала „Скип и Скутър“.

Чаз и Арън се присъединиха към групата, насядала около масата в трапезарията, за да обсъдят последните подробности. Започнаха с украсата и завършиха с храната. Менюто повтаряше дословно блюдата, поднасяни в различни епизоди от сериала, започвайки с ордьоврите: мини пици; миниатюрни сандвичи с фъстъчено масло във формата на сърчица; хотдози със същите размери, без кетчуп.

Основното ястие бе по-изискано и Чаз започна да чете менюто на глас:

— Салата „Ракета“ с пармезан от епизод четирийсет и втори „Скутър се среща с кмета“. Опашки от омари с ромова глазура и с манго, епизод втори „Вълнуващата конна езда“. Телешко филе, овкусено с черен пипер, епизод шейсет и трети „Съсипаният уикенд на Скип“.

— „Ракета“? — прозина се Брам. — Нещо фламбе?

— Това е рукола — обясни Чаз. — Ти я обичаш. — Огледа Попи, която носеше трикотажен костюм с цвят на шампанско от „Сейнт Джон“ и маркови слънчеви очила с големи изпъкнали стъкла, вдигнати върху черната й коса. — Радвам се, че се отказахте от онази гадост с помпозното название „Мус от гъши пастет“.

Още от самото начало Попи даде да се разбере, че не желае да си има работа с двайсетгодишната икономка, чиято коса в момента беше боядисана в яркопурпурно, а при това дори не беше рок звезда.

— За муса се споменава в епизод двайсет и осми „Проклятието на семейство Скофийлд“.

— Когато Скутър нахрани кучето с него.

С напредването на дискусията очите на Брам постепенно добиваха изцъклен вид. Изминалите няколко седмици бяха доста странни. Брам излизаше рано сутрин за студиото и се връщаше късно вечер. Липсваше й, макар Джорджи да не можеше да си обясни защо… просто животът й се струваше скучен и пуст без постоянните им словесни двубои. Дори и нощните им лудории в леглото не можеха да запълнят тази празнота. Както винаги, сексът беше страстен и вълнуващ, ала нещо липсваше.

Разбира се, че нещо липсваше. Доверие. Уважение. Любов. И бъдеще.

При все това… Напоследък тя изпитваше все по-засилващо се, макар и неохотно, уважение към него. Не познаваше друг мъж, който би прибрал в дома си Чаз. Възхищаваше я умението му да открива най-грозноватата жена в тълпата и да я изпепелява с жарък поглед, докато не я накара да се почувства като супермодел. Освен това бе придобил изненадващо строга професионална етика. Но като цяло винаги поставяше себе си на първо място и това никога нямаше да се промени.

Накрая Попи затършува в чантата си от змийска кожа, откъдето ги лъхна мирис на тежък парфюм.

— Планирала съм малка изненада за вечерта — обяви тя. — Искам само да го знаете. Един от специалните ми щрихи, моя запазена марка. Ще ви хареса.

Брам тутакси излезе от сънния си транс.

— Каква изненада?

— Хайде, хайде. Спонтанността е най-важното.

— Не си падам много по спонтанността — промърмори Джорджи.

Гривните на Попи дръннаха шумно.

— Вие ме наехте, за да организирам зрелищно парти, и точно това правя. Ще бъдете на седмото небе от възторг. Обещавам.

Брам нямаше търпение да изчезне, затова прекъсна протестите на Джорджи.

— Съгласен съм с всичко, стига да не се налага да обувам чорапогащи и да пия безалкохолна бира.

Скоро след това Попи си тръгна, а Брам се запъти към студиото.

Джорджи искаше да монтира следващите части от филма си, а и трябваше да поработи върху ролята на Хелън. Но първо се обади на Ейприл. Двете, макар и от разстояние, съумяваха да работят върху костюмите и аксесоарите на Джорджи, а и последната проба наближаваше. След като свършиха разговора, Джорджи нахвърля още някои идеи за образа на Хелън, но не можа да се съсредоточи и накрая се качи на горния етаж, за да прегледа последните кадри, които бе заснела — група самотни майки, опитващи се да преживеят с минимална заплата. Разказите от първа ръка на тези отрудени жени я накараха за пореден път да осъзнае колко й бе провървяло в живота.

За тези фотографски експедиции й бе помогнала Рори, предоставяйки й един от гаражите си. Там Джорджи оставяше колата си, която папараците не познаваха. Когато искаше да напусне незабелязано къщата, тя се измъкваше през задната порта и по алеята на Рори потегляше с тойотата корола, наета от Арън за нея. Досега папараците не бяха надушили хитрината й, а неочаквано за нея, видеокамерата й предоставяше известна доза анонимност. При все че жените, които тя интервюираше, я познаваха, Джорджи се движеше доста свободно из града.

Неусетно изминаха няколко часа, преди Чаз да надникне в кабинета.

— Твоят старец отново се нанася в къщата за гости.

Джорджи вдигна рязко глава от монитора.

— Баща ми?

Чаз подръпна един от ярките си пурпурни кичури.

— Каза, че така и не е успял да отстрани плесента от къщата си. Но на мен ми се струва, че просто иска да си поживее за сметка на Брам.

Баща й не й вдигаше телефона от деня, в който тя го уволни. Какво означаваше внезапното му пристигане? Джорджи не се нуждаеше от поредната му лекция за лошия й вкус и пълната й некомпетентност. Освен това тя за нищо на света не желаеше да говори за Лора. Може би имаше право да уволни Лора, но в душата й заседна горчивина. Жалко, че Брам не беше вкъщи.

В стаята влезе Арън, помъкнал няколко пакета.

— Баща ти е на долния етаж.

— Разбрах. — Джорджи искаше да довърши монтажа на филма, а не да се впуска в неизбежната разправия, затова стана и отиде при Чаз.

— Виж… ако поне една мъничка частица от душата ти не ме ненавижда чак толкова много, ще го занимаваш ли известно време, само още един час? Моля те!

Чаз доби замислен вид.

— Добре… — подсмихна се самодоволно, — но само ако първо хапнеш нещо.

— Престани да ме тормозиш.

Отговорът на Чаз беше още по-сияйна самодоволна усмивка.

Благодарение на готварските умения на вечно вкиснатата икономка, Джорджи си бе възвърнала изгубените килограми, но този факт не намали раздразнението й.

— Съгласна! Но единият час започва да тече, след като се нахраня.

— Връщам се след десет минути.

И тя се върна с две чинии. В едната имаше салата с нарязани късчета сьомга и пресни зеленчуци, а върху другата се мъдреше гигантски сандвич — половин франзела, срязана по средата и натъпкана с всевъзможни меса, сирене и гуакамоле. Джорджи и Арън се спогледаха примирено, когато Чаз тръсна чинията със салатата пред него, а със сандвича пред Джорджи.

— Имаш нужда от калории — оповести тя, когато Джорджи помоли да си разменят чиниите. — А Арън — не.

Джорджи грабна сандвича.

— Сега се изживяваш като експерт диетолог.

— Чаз е експерт по всичко — додаде Арън. — Само я попитай.

Чаз скръсти важно ръце пред гърдите си.

— Зная, че вчера Беки най-после е разговаряла с теб.

— Искаше просто да погледна компютъра й, това беше всичко — сви рамене Арън.

— Голям си глупак! Не зная защо още си губя времето с теб.

Джорджи знаеше, но не беше толкова глупава, че да ги осветли. Според нея Чаз беше по рождение възпитателка и бавачка.

Когато дояждаше сандвича, Джорджи накара Чаз да слезе долу и да прави компания на баща й. Арън отиде да смени маслото на колата й, а Джорджи се върна към заниманието си. Неусетно се изниза един час.

— Може ли да вляза?

Джорджи вдигна стреснато глава и видя баща си, застанал на прага. Беше облечен със сиви шорти и светлосиня тениска, а косата му се нуждаеше от подстригване. Кимна към компютъра.

— Какво правиш?

Сега ще започне да я обсипва с упреци, но тя все пак му призна:

— Имам ново хоби. Снимам филми.

Той не й отговори, което още повече я изнерви. Джорджи разсеяно местеше мишката.

— Всеки може да има хоби — промърмори тя и вирна брадичка. — Купих монтажно оборудване. Просто за развлечение.

Баща й потри пръсти.

— Разбирам.

— Има ли нещо нередно в това?

— Не. Просто съм изненадан.

Навярно беше изненадан, защото идеята не му бе хрумнала.

В стаята се възцари напрегната тишина. Младата жена се изправи в стола си.

— Татко, зная, че не одобряваш моите методи, но не смятам занапред да ги обсъждам с теб.

Баща й пристъпи от крак на крак и кимна.

— Аз просто… исках да те попитам дали знаеш къде се намира електрическото табло в къщата за гости. Един от бушоните гръмна, а не бих искал да ровя наоколо, без първо да попитам.

— Електрическото табло?

— Няма значение. Ще попитам Чаз. — Стъпките му заглъхнаха надолу по коридора.

Джорджи се втренчи озадачено в отвора на вратата. След онзи ден, когато я наплиска с вода в басейна, той се държеше необяснимо странно. Трябваше да поговори с него — съвсем откровено — но нима не се опитваше да го прави от години?

Извърна се към монитора. Баща й имаше набито око. Искаше й се да му покаже заснетия материал, но имаше нужда от подкрепата му, а не от критиката му. Само ако можеха… да се държат непринудено, като баща и дъщеря.

В съзнанието й отново се мярна откъслечна сцена.

 

 

„Малка, бедно обзаведена стая… грозен златист килим… разхвърляни навсякъде книги… Родителите й танцуват някакъв бърз танц… и изведнъж започват да се гъделичкат. Гонят се из стаята. Баща й скача върху един стол. Майка й я грабва.

— И сега какво ще направиш, разбойнико? Хлапето е у мен.

И тримата се търкалят върху килима, заливайки се от смях.“

 

 

Баща й бе излязъл да вечеря навън и Джорджи не можа да го попита дали споменът е истински, или си го бе измислила. Макар че едва ли щеше да има смисъл, тъй като Пол по принцип винаги отклоняваше въпросите й за миналото. Ала едно нещо трябваше да му признае: никога не говореше лошо за майка й, макар че очевидно бракът им е бил грешка.

Когато се събуди на следващата сутрин, Джорджи беше истинско кълбо от нерви. До партито оставаше една седмица. Баща й се бе нанесъл отново в къщата за гости. Предстоеше й най-важното прослушване в кариерата й за роля, която никой не вярваше, че може да изиграе. И… сега, след като фиктивният й съпруг бе подписал договор за филм, спокойно можеше да реши, че не се нуждае от нейните петдесет хиляди долара на месец, и да я зареже. Пъпката, която бе цъфнала на челото й, беше почти облекчение — малък проблем, който бързо и лесно можеше да се разреши.

Останалата сутрин Джорджи прекара във фризьорския салон, където й направиха светли кичури и оформиха веждите й. Когато се прибра у дома, не можа да си намери място от притеснение. Толкова се вълнуваше, че не успя да се съсредоточи върху подготовката за прослушването. Затова взе камерата и реши да се измъкне от обсадата на папараците. Може би на „Санти Али“ ще успее да интервюира някоя от жените, които продаваха копия на маркови дрехи.

Не бе виждала баща си през цялата сутрин, но той се появи тъкмо когато тя слизаше долу, понесла чантата с видеокамерата и останалото оборудване. Той пъхна ръка в джоба на елегантния панталон в цвят каки и подрънка с ключовете си.

— Искаш ли следобед да отидем на кино?

— Имаш предвид в киносалон?

— Ще бъде забавно.

Думите в устата му прозвучаха много странно.

— Едва ли — промърмори Джорджи.

— Тогава може би да обядваме заедно?

Джорджи искаше по-скоро да приключи с неловкия разговор, затова преметна през рамо дръжката на чантата си и заговори припряно:

— Не е нужно да се държиш толкова любезно. Това ме изнервя. Хайде, кажи каквото имаш да казваш — че съм некадърна, неблагодарна дъщеря. Че не разбирам от бизнес. Че…

— Не си нито некадърна, нито неблагодарна. И нямам какво повече да ти кажа. Просто си мислех, че двамата бихме могли да отидем някъде заедно. — Извади ключовете от джоба си. — Няма значение. И без това трябва да свърша някои задачи. — Той излезе през входната врата.

Джорджи остана изумена от нетипичното му отстъпление и го последва навън.

Винаги бе харесвала сводестата веранда с покрития със сини и бели испански плочки под и малките вити каменни колони в същия ръждивокафяв цвят като мазилката на къщата. Пурпурните бугенвилии в единия край оформяха сенчест параван, а Чаз наскоро бе поставила още няколко теракотени делви, масивна резбована мексиканска пейка и дървен стол.

— Татко, почакай.

Без да се замисли, Джорджи зарови ръка в чантата.

Въпросителното изражение на Пол се замени с подозрително, когато тя извади камерата и остави чантата на стола.

— Сънувах един сън — поде тя. — Не е истински сън. По-скоро спомен… — Камерата беше нейната броня, нейната защита. Вдигна я до очите си и я включи. — Спомен за това, как вие двамата с мама танцувате и се закачате. Ти скочи върху един стол. Ние се смеехме и… бяхме щастливи. — Джорджи пристъпи по-близо. — Тези спомени, които ме връхлитат понякога… измислила съм си ги, нали?

— Махни тази камера.

Тя се намръщи, когато се блъсна в острия ръб на пейката, но продължи да снима.

— Измислила съм ги, за да скрия истината, която нямам смелостта да си призная.

— Джорджи, наистина…

— Мога да броя.

Тя заобиколи пейката и насочи обектива към баща си.

— Зная, че си се оженил за нея само защото е била бременна с мен. Постъпил си почтено, но си мразел всяка минута от брачния си живот.

— Прекалено драматизираш.

— Кажи ми истината. — Тя започна да се изпотява. — Поне веднъж ми я признай и никога повече няма да заговоря за това. Не искам да те обвинявам. Можел си да я зарежеш бременна, но не си го направил. Можел си и мен да изоставиш.

Той въздъхна и отново се върна на верандата, все едно му предстоеше изтощителна, неизбежна среща.

— Въобще не беше така.

Тя го заобиколи и му препречи пътя, заставайки между него и изхода.

— Видях снимките й. Била е много красива. Зная, че е обичала да се забавлява.

— Джорджи, махни тази камера. Казвал съм ти, че майка ти те обичаше. Не разбирам какво повече…

— Казвал си ми също, че е била разсеяна и нехайна. Но просто си се опитвал да бъдеш дипломатичен. — Гласът й потрепери. — Не ме е грижа, дори да е била лекомислена и вятърничава купонджийка. Момиче за една нощ, за съжаление, с последствия. Аз просто…

— Достатъчно! — Той размаха гневно пръст към камерата. Една вена запулсира върху челото му. — Веднага изключи това нещо!

— Тя е била моя майка. Трябва да зная. Ако е била поредната празноглава красавица, поне ми го кажи.

— Не беше! И повече никога не смей да говориш така за майка си! — Издърпа камерата от ръцете й и я запрати на пода, където тя се разби върху плочките. — Нищо не разбираш!

— Тогава ми го обясни!

— Тя беше любовта на живота ми.

Думите му увиснаха във въздуха.

Джорджи потрепери. Погледите им се кръстосаха. Лицето му се сгърчи от мъка. Главата й се замая, краката й се подкосиха.

— Не ти вярвам.

Баща й свали очилата си и се отпусна на пейката.

— Майка ти беше… прекрасна — изрече той дрезгаво. — Истинска чаровница… Смехът беше за нея естествен като дишането. Тя беше умна — много по-умна от мен — и изключително духовита. Невероятно добра, никога не виждаше лошото в хората. — Ръката му трепереше, когато остави очилата на пейката. — Тя не умря при автомобилна катастрофа, Джорджи. Стана свидетел как приятелят на една бременна жена я биеше и тя се опита да й помогне. Той застреля майка ти в главата.

— Не! — ахна ужасено Джорджи.

Пол опря лакти върху коленете си и сведе глава.

— Болката, която изпитах, когато я загубих, беше непоносима. Ти не разбираше защо я няма и през цялото време плачеше. Не можех да те успокоя. Едва имах сили да те нахраня. Тя толкова много те обичаше, че щеше да страда от слабостта ми. — Разтри лицето си с длани. — Спрях да ходя на прослушвания. Беше ми невъзможно. Актьорската игра изисква да изразяваш свободно чувствата си, а аз бях заключил сърцето си. — Прокара пръсти през косата си. — Не можех да понеса отново да преживея подобна болка. Обещах си никога повече да не обичам друг човек толкова силно, колкото обичах нея.

Пронизващ спазъм стегна гърдите й.

— И си спазил обещанието си — прошепна младата жена.

Пол вдигна глава и тя видя напиращите сълзи в очите му.

— Не, не го спазих. И виж докъде ни доведе това.

Отне й минута да проумее думите му.

— Мен? Обичал си ме толкова силно?

— Звучи изненадващо, нали? — изсмя се той горчиво.

— Аз… трудно ми е да повярвам.

Пол отново наведе глава и побутна с обувка счупената камера.

— Предполагам, че съм по-добър актьор, отколкото си мислех.

— Но… защо? Ти винаги беше толкова студен. Толкова…

— Защото трябваше да продължа напред! — прекъсна я той яростно. — Заради нас. Не можех да си позволя отново да рухна.

— През всичките тези години? Тя умря толкова отдавна.

— Отчуждеността се превърна в навик. Безопасно място за съществуване. — Той стана от пейката. За пръв път, откакто го помнеше, баща й изглеждаше по-възрастен от годините си. — Понякога толкова много приличаш на нея. Твоят смях. Твоята доброта. Но ти си по-практична от нея и не си толкова наивна.

— Също като теб.

— Ти си такава, каквато си, и точно затова те обичам. Винаги съм те обичал.

— Аз никога не съм се чувствала… много обичана.

— Разбирах го, но не знаех как да го променя, затова се опитвах да го компенсирам, като се посветих изцяло на кариерата ти. Исках да се убедя, че правя най-доброто за теб, но през цялото време осъзнавах, че не е достатъчно. Дори никак.

Жалостта растеше в гърдите и ведно с тъгата за всичко, от което е била лишена, и увереността, че майка й, жената, която баща й описваше, нямаше да иска да го види такъв.

Той взе очилата и потърка горната част на носа си.

— Когато видях в какво състояние беше, след като Ланс те изостави, колко страдаше и се измъчваше, ми идеше да го убия. Но самият аз не съумях да те утеша. А след това се омъжи за Брам. Не мога да забравя миналото, но зная, че го обичаш, и се опитвам да го приема.

Джорджи едва не възрази, но навреме прехапа език.

— Татко, разбирам колко те нараних и обидих, като ти заявих, че смятам занапред сама да направлявам кариерата си, но аз искам просто… да бъдеш мой баща.

— Ти съвсем ясно ми даде да го разбера. — Пол вдигна лице към нея. Изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото обиден. — Ето какъв е моят проблем. Познавам добре този град. Може би е проява на извънредно голямо самочувствие или прекалено желание да те закрилям, но не вярвам, че някой друг ще постави твоите интереси над своите.

За разлика от него, осъзна тя, при все че невинаги бе съгласна с резултатите.

— Трябва да ми се довериш — рече Джорджи тихо. — Ще искам мнението ти, но окончателното решение — правилно или погрешно — ще бъде мое.

— Мисля, че това отдавна трябваше да се случи — кимна той нерешително и се наведе, за да вдигне счупената видеокамера. — Съжалявам за камерата. Ще ти купя нова.

— Всичко е наред. Имам резервна.

И двамата се умълчаха. Чувстваха се неловко. Но знаеха, че най-трудното беше зад гърба им.

— Джорджи… не зная как точно се случи, но изглежда… — Завъртя в ръка счупения корпус на камерата. — Има вероятност — малка вероятност — може би… ще подновя кариерата си.

Разказа й за посещението на Лора и за настойчивостта й да му стане агент, както и за уроците по актьорско майсторство, които бе започнал да посещава. Изглеждаше едновременно засрамен и малко объркан.

— Забравил съм колко обичах работата си. Чувствам, че най-после правя това, с което отдавна трябваше да се заема. Сякаш… съм се завърнал у дома.

— Не зная какво да кажа. Това е прекрасно. Изумена съм. И развълнувана. — Джорджи докосна ръката му. — Ти беше блестящ онази вечер, когато чете ролята на бащата в „Къща на дървото“. А аз така и не ти го казах. Предполагам, че не си единственият, който таи чувствата и мислите си. Кога имаш прослушване? Разкажи ми повече.

Той й разказа накратко сценария, описа героя си и сподели впечатленията си от първия урок. Докато гледаше оживеното му лице, Джорджи имаше чувството, че наблюдава човек, който най-после е започнал да руши емоционалните си окови.

Разговорът се насочи към Лора.

— Не мога да я обвинявам, задето ме ненавижда — промърмори Джорджи виновно. — Може би не биваше да го правя, но исках да започна начисто и не виждах друг изход.

— Сигурно ще ти е трудно да го повярваш, но изглежда, Лора не ти се сърди. И аз самият не го разбирам. Ти направо заби прът в колелото на доходите й, но вместо да изпадне в депресия, тя е… не зная… развълнувана, пълна с енергия… не зная точно как да го определя. Тя е необикновена жена, много по-храбра, отколкото съм предполагал. Тя е… интересна.

Джорджи го изгледа изпитателно. Той стана от пейката. Отново се възцари неловка тишина. Баща й опря ръка на колоната.

— Как ще продължим от тук нататък, Джорджи? Много бих искал да стана бащата, който искаш да имаш, но ми се струва, че малко съм закъснял. Нямам представа какво да правя.

— Не ме гледай. Аз съм емоционално травмирана от всички жестоки побои, които ми нанесе през годините. — Отново прибягваше до дразнещото си остроумие, но не можеше да измисли какво друго да му каже, освен че искаше той просто да я прегърне. Джорджи скръсти ръце пред гърдите си. — Може би като за начало не е зле да опитаме с една бащинска прегръдка.

За нейна изненада баща й стисна очи, сякаш го прониза остра болка.

— Аз… май съм забравил как се прави това.

Пълната му безпомощност я трогна.

— Може би все пак ще опиташ.

— О, Джорджи… — Той протегна ръце напред, притегли я към гърдите си и я притисна тъй здраво, че ребрата й едва не изпукаха. — Толкова много те обичам. — Сгуши главата й под брадичката си и я залюля, като че ли беше малко дете. Беше тромаво, непохватно и прекрасно.

Тя зарови лице в яката на тениската му. Не беше лесно и за двамата. Джорджи трябваше да поеме инициативата, но сега, когато разкриха сърцата си, тя щеше да го стори с радост.