Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (3)

2

Какво щеше да направи Скутър Браун на нейно място? Този въпрос не спираше да си задава Джорджи и тъкмо заради него в момента прекосяваше външния двор на „Айви“^[1] към масата, която бе запазила точно до прочутата ограда от бели колчета. Скутър Браун, храбрата осиротяла бегълка, криеща се в помещенията за прислугата в имението на Скофийлд, за да не попадне в приемно семейство, беше поела в ръце юздите на съдбата си. Крайно време беше и Джорджи да последва примера й.

Тя махна на известен рапър, кимна за поздрав на водещ на токшоу и изпрати въздушна целувка на бивша звезда от „Анатомията на Грей“. Само Рори Кийн, новата шефка на „Вортекс Студиос“, беше прекалено погълната от разговора си с директора на Сий Ей Ей^[2], за да забележи появата на Джорджи.

Точка първа от новия списък на Джорджи: Да те видят с идеалния мъж. Сега, когато онази унизителна фотография, на която се взираше ужасено в ехографската снимка на бебето на Ланс, се мъдреше навсякъде, се налагаше тя да престане да се крие и да направи това, което трябваше да стори още преди месеци. Беше нужно днешният обяд да се превърне в сензация, така че всички да забравят за потресената й физиономия.

За нещастие, идеалният мъж, когото бе избрала за първата си публична среща, още никакъв го нямаше. В резултат Джорджи бе принудена да седи сама на масата за двама. Опитваше се да си даде вид, че се наслаждава на няколкото минути, посветени на самата нея. Не можеше да се сърди на Тревър. При все че не успя да го убеди да се ожени за нея, приятелят й поне се съгласи да й бъде официален придружител за няколко седмици.

„Айви“ беше институция в Ел Ей, идеалното място да видиш и да бъдеш видян — ненапразно пред централния вход постоянно дежуреха армия папараци. Знаменитостите, които обядваха в ресторанта и даваха вид, че са раздразнени от всеобщото внимание, бяха най-големите лицемери на света, особено онези, които седяха отвън на двора, зад бялата ограда, проточила се покрай тротоара и многолюдния булевард „Робъртсън“.

Джорджи се настани под белия чадър. Ако пие вино на обяд, можеше да се приеме от околните като знак, че дави мъката си в алкохол, затова си поръча студен чай. Две жени се спряха на тротоара зад оградата и се заблещиха насреща й.

Къде си, Тревър?

Планът й беше съвсем прост. Вместо да избягва публичността, щеше да я търси, но при нейните условия — като свободна жена, наслаждаваща се на живота. Ще прекарва няколко седмици с един идеален мъж, после още няколко с друг. Няма да излиза с никого достатъчно дълго, за да плъзнат слухове за сериозна любовна история. Само развлечения и пак развлечения, съпроводени от купища снимки — снимки, които пиарът й ще се постарае да разпространи по всички издания. Джорджи познаваше немалко красиви актьори, които жадуваха за реклама и разбираха отлично правилата на играта. Тревър щеше да открие кампанията й. Само да не беше отвратителният му навик да закъснява.

И само ако идеята доброволно да дава храна на онези чакали — папараците — да не й беше толкова противна.

Изминаха пет минути. Джорджи беше облечена подходящо за случая. Тоалетът й бе подбран от талантлив стилист — черна лятна рокля от фин памук, с широк ален кант, обточващ корсажа, и водопад от причудливи светлокафяви листа, сипещи се от талията до подгъва на късата тясна пола. Каишките на кафявите сандали, в тон с роклята, обвиваха фините й глезени. Кехлибарените обици бяха последният щрих към небрежно-елегантния самобитен стил, който й подхождаше много по-добре от всякакви воланчета и финтифлюшки или сексапилни рокли с предизвикателни деколтета. Роклята беше идеално подбрана, за да прикрие колко е отслабнала.

Изминаха осем минути. Рори Кийн я забеляза и й помаха приятелски с ръка. Джорджи й махна в отговор. Преди петнайсет години, по време на втория сезон на „Скип и Скутър“, Рори беше само незначителен помощник-режисьор, но сега беше шеф на „Вортекс Студиос“ и една от най-влиятелните жени в Холивуд. Тъй като последните два филма на Джорджи се бяха провалили с гръм и трясък, а най-новата й лента обещаваше да пожъне още по-голям неуспех, й беше крайно неприятно някоя толкова важна особа да я види да седи тук сама като неудачница. Впрочем това едва ли беше някаква новост.

Тя никога не се бе смятала за пораженка и трябваше да спре да мисли като такава. Само че вече бяха изминали десет минути…

Джорджи се преструваше, че не забелязва любопитните погледи, но започваше да се поти. Да бъде сама в „Айви“, беше равносилно на публично самоубийство. Замисли се дали да не извади мобилния си телефон, но не искаше всички да си помислят, че се налага да издирва придружителя си.

В другия край на двора обядваше компания от кльощави, измъчено стилни млади наследници с красиви празни лица. Компанията им включваше безинтересните дъщери на залязваща рок звезда, на студиен магнат и на международен производител на безалкохолни напитки. Те бяха известни с това, че са известни — въплъщение на всичко модно и недостижимо за обикновените жени, които въздишаха завистливо над снимките им. Никое от тези момичета не искаше да признае, че живее от парите на татенцето, затова се бяха обявили за „дизайнерки на чанти“. Но истинската им работа беше да позират пред фотографите. Водачката им, наследницата на безалкохолните напитки, се надигна от масата и подобно на лъскаво ферари, се понесе към Джорджи.

— Здравейте, аз съм Мадисън Мерил. Не се познаваме. — Зае поза на модел, за да я уловят телеобективите на папараците от другата страна на улицата, давайки им възможност да огледат добре изисканата трапецовидна рокля на „Стела Маккартни“. — Направо се влюбих във вас, докато гледах „Лято в града“. Не разбирам защо филмът не се превърна в хит. Обожавам романтичните комедии. — Малка бръчица проряза идеалното й чело и тя побърза да добави: — Искам да кажа, че харесвам и сериозни филми, като тези на Скорсезе и така нататък.

— Разбирам — кимна Джорджи и я удостои с дежурната си закачлива усмивка, представяйки си как папараците трескаво щракат с фотоапаратите и камерите, възбудени от неочаквания си шанс: страхотни снимки на невероятно фотогеничната Мадисън Мерил в компанията на измършавялата Джорджи Йорк, вехнеща сама на маса за двама.

— „Скип и Скутър“ също беше супер. — Мадисън отстъпи няколко крачки назад, така че чадърът на масата да не засенчва лицето й. — Когато бях на девет, това бе любимият ми сериал.

На девойката дори не й достигаше ум да се държи тактично. Трябваше да поработи доста върху маниерите си, ако искаше да се издигне в Лос Анджелис.

Мадисън посочи към празния стол.

— Трябва да се върна при приятелките си. Искате ли да се присъедините към нас, ако нямате компания за обяд?

Все пак успя да преобразува констатацията във въпрос.

Джорджи нервно подръпна една от кехлибарените си обици.

— О, не, не съм сама. Просто са го задържали на поредната среща. Обещах, че ще го почакам. Мъже, какво да ги правиш!

— Такива са си — съгласи се охотно Мадисън, махна на фотографите и се върна на масата си.

На Джорджи й се струваше, че мигаща неонова рекламна стрелка сочи към празния стол срещу нейния. Хиляди мъже по целия свят — дори милиони — биха дали мило и драго, за да обядват със Скутър Браун, но на нея й скимна да избере за компаньон ненадеждния си бивш най-добър приятел.

Сервитьорът, обслужващ масата й, за трети път изникна пред нея.

— Не желаете ли вече да поръчате, госпожице Йорк?

Добре се беше насадила. Не можеше да остане. Не можеше и да си тръгне.

— Още един студен чай, моля.

Сервитьорът изчезна. Джорджи вдигна ръка и погледна многозначително часовника си. Не можеше да отлага повече. Налагаше се да се престори, че са й позвънили. Ще изиграе сценка — приятелят й съобщаваше, че е претърпял катастрофа. Първо ще добие разстроен вид, сетне ще се зарадва, че никой не е пострадал, и накрая ще прояви пълно разбиране.

Внимание! Тайнственият обожател на Джорджи не се яви на срещата.

Вече си представяше снимката, на която седи сама край маса за двама. Как бе възможно толкова простичък план да се провали толкова скоростно? Май трябваше да започне да се движи с ескорт като всички други знаменитости, но идеята да бъде постоянно заобиколена от платени компаньони винаги й е била противна.

Тъкмо посегна към мобилния телефон, когато долови някаква промяна в атмосферата, като че ли невидим електрически заряд внезапно проблесна през двора на ресторанта. Вдигна глава и кръвта във вените й се смрази. Брамуел Шепърд току-що бе влязъл.

Всички глави се завъртяха от Брам към нея и обратно, сякаш следяха тенис мач. Той беше облечен като безцелно шляещ се втори син на европейски монарх в изгнание: марков блейзър — вероятно „Гучи“ — скъпи джинси, подчертаващи всичките му сто осемдесет и осем сантиметра, избеляла черна тениска, намекваща, че не му пука как изглежда. Двама мъже модели го изпиваха завистливо с погледи. Мадисън Мерил се надигна от стола, явно с намерението да го пресрещне, но Брам крачеше право към Джорджи.

Изскърцаха спирачки, когато папараците, без да обръщат внимание на уличното движение, хукнаха да пресичат улицата, за да направят снимката на седмицата, може би на целия месец, тъй като двамата не бяха засичани заедно, откакто приключиха снимките на сериала. Брам стигна до масата, пъхна се под чадъра и докосна леко устните й.

— Трев не можа да дойде — промълви достатъчно тихо, за да не ги чуе никой. — Непреодолими обстоятелства, възникнали в последния момент.

— Не мога да повярвам, че си способен на това! — Всъщност го вярваше. Брам искаше нещо от нея — може би смяташе да устрои публична сцена? Насили вцепенените си устни да се раздвижат в гримаса, която се надяваше обективите да регистрират като усмивка. — Какво си направил с него?

— Що за подозрителност. Бедното момче си сецна кръста, докато излизаше изпод душа.

Брам се настани на стола срещу нея, снижавайки гласа си като нейния, дарявайки я с най-съблазнителната си усмивка.

— Тогава защо той не ми се обади, за да отмени срещата? — изсъска тя.

— Не искаше да възкресява лоши спомени. Като например за начина, по който Ланс Загубеняка сложи край на брака ви. За разлика от него Трев е тактично момче.

Усмивката й стана по-широка, но докато шепнеше, от устните й сякаш капеше отрова.

— Опитваш се да ми скроиш номер. Знам го.

Брам докара развеселен смях.

— Иди после, че не говори за параноя. И неблагодарност. При все че Трев се гърчеше от болка, не можеше да те остави да седиш тук сама. Ти може и да не го знаеш, Скут, но всички в града те съжаляват, а Трев не желаеше да се опозориш още повече. И заради това ми позвъни.

Джорджи подпря глава с ръка и го загледа с престорено обожание.

— Лъжеш. Той по-добре от всеки друг знае какво изпитвам към теб.

— Би трябвало да си благодарна, че изявих желание да ти се притека на помощ.

— Тогава защо се появи с половин час закъснение?

— Отлично знаеш, че никога не съм можел да си разчитам добре времето.

— Глупости! — Джорджи разтегна уста в толкова широка усмивка за пред фотоапаратите и камерите, че страните й я заболяха. — Искал си да се появиш тържествено на сцената. За моя сметка.

Брам също продължаваше да се усмихва, затова тя наклони глава и се засмя закачливо, а той се пресегна през масата и я погъделичка под брадичката, сякаш отново бяха на снимачната площадка на „Скип и Скутър“.

Когато се появи сервитьорът, тълпата от фотографи на тротоара се бе изсипала на улицата, а целият й стомах се бе стегнал на възел. Само след минути тези кадри щяха да се появят на компютърните екрани по целия свят и циркът щеше да се задвижи с пълна пара.

— Пай с омари за Скутър — заяви Брам и махна елегантно с ръка. — Скоч с лед за мен. „Лафроейг“. И равиоли с омар. — Сервитьорът се отдалечи. — Господи, какво не бих дал за една цигара!

Той вдигна ръката й и потри кокалчетата й с палец. Кожата й пламна от нежеланото докосване. Джорджи усети мазола върху показалеца му и не можа да си представи откъде го бе получил. Независимо че Брам бе отраснал в бедняшки квартал, никога в живота си не се бе занимавал с физически труд.

— Мразя те — засмя се звънливо тя.

Той отпи от чашата й със студен чай и позволи на ъгълчетата на устните си да се извият в усмивка.

— Чувството е взаимно.

Брам нямаше причина да я мрази. Тя беше добрият войник, докато той собственоръчно беше съсипал един от най-хубавите ситкоми в историята на телевизията. В първите години от излъчването на „Скип и Скутър“ той рядко допускаше издънки, но с течение на времето ставаше все по-неконтролируем и когато отношенията между Скип и Скутър придобиха романтичен обрат, Брам не се интересуваше от нищо друго, освен от забавления. Харчеше парите по-бързо, отколкото ги печелеше — за модерни коли, дизайнерски дрехи и за издръжката на цяла армия от паразитни хрантутници, които се мотаеха около него от детството му. Актьорите и снимачният екип всеки ден гадаеха дали ще се появи на снимачната площадка пиян, или трезвен, дали изобщо ще се появи. Брам трошеше коли, вършееше из нощни клубове и пет пари не даваше за всякакви опити да го обуздаят. Никой не беше в безопасност до него — жени, репутации или запасите от наркотици на колегите.

Ако играеше отрицателен герой, сериалът може би щеше да оцелее въпреки скандала, разразил се след появата на порно записа в края на осмия сезон, но Брам се превъплъщаваше в образа на порядъчния и консервативен младеж Скип Скофийлд — младия наследник на богатството на фамилията Скофийлд — и дори най-преданите фенове бяха възмутени от поведението му. Няколко седмици по-късно снимките на сериала бяха прекратени, спечелвайки му яростта на публиката и омразата на целия екип.

Обядът се точеше сякаш цяла вечност и Джорджи най-накрая не издържа. Остави вилицата до разровения и недояден пай с омари, погледна часовника си и се опита да изглежда така, сякаш за нейно огромно съжаление, коледното празненство е приключило.

— Оу… съжалявам, но трябва да тръгвам.

Брам набучи на вилицата последното късче от равиолите и го пъхна в устата й.

— Не бързай. Не можеш да си тръгнеш от „Айви“, без да си пробвала десерта.

— Да не си посмял да удължаваш този фарс!

— По-внимателно. Разваляш щастливото си изражение.

Тя преглътна с мъка парченцето равиоли и лепна отново усмивката върху лицето си.

— Ти си разорен, нали? Моят баща инвестира много разумно парите ми, но ти пропиля своите. Затова разиграваш този спектакъл. Никой няма да ти даде работа, защото си ненадежден, и се нуждаеш от реклама и добър пиар, за да се изправиш отново на крака. — Брам продължаваше да работи, но напоследък получаваше само незначителни роли, най-вече на морално неустойчиви герои — неверен съпруг, развратен пияница — не играеше дори завършени злодеи. — Ти си толкова отчаян, че си решил да се присламчиш към моята медийна слава.

— Но трябва да признаеш, че се получи. Скип и Скутър отново заедно. — Вдигна ръка, за да повика сервитьора, който тутакси се материализира до масата им. — За десерт ще вземем кекс с орехи, полят с горещ фъдж. С две лъжички.

След като сервитьорът се отдалечи, тя се наведе напред и още повече сниши глас:

— Хайде да изброим причините, поради които те ненавиждам. Ненавиждам те, задето превърна детството ми в кошмар.

— Ти беше на петнайсет, когато започнаха снимките. Не беше съвсем дете.

— Но Скутър беше само на четиринайсет, а аз бях наивна.

— С последното съм съгласен.

— Ненавиждам те, защото ме засрамваше с тъпите си шеги пред колегите, екипа, пресата, пред всички.

— Кой да предположи, че толкова лесно се връзваш?

— Ненавиждам те за всички часове, прекарани на снимачната площадка в очакване да се появиш.

— Признавам, че поведението ми беше непрофесионално. Но ти постоянно беше заровила нос в някоя книга, така че би трябвало да ми благодариш за отличното си образование.

— И заради отвратителното ти поведение, благодарение на което спряха сериала, а това ми струваше милиони.

— На теб ли? А какво ще кажеш за милионите, които аз изгубих?

— Така ти се пада.

— Добре, сега е мой ред… — В усмивката му се прокрадна нещо мазно. — Ти беше една малка надута лицемерка, правеше се на голяма моралистка, уж вечно добричка, а всъщност заклета клюкарка. При най-малката настинка караше татенцето да тича при продуцентите и да вдига врява до небето. Неговата малка принцеса трябваше да има всичко, което пожелае.

Устните й продължаваха да се усмихват, но очите й блестяха гневно.

— Това не е вярно!

— Освен това беше егоистична актриса. Придържаше се строго към сценария, никакви импровизации. Беше задушаващо. — Отново я погъделичка под брадичката.

Тя го изрита силно от вътрешната страна на пищяла му, така че никой да не види. Той потрепна, а тя го потупа по ръката и просъска:

— Ти искаше да импровизираш само защото не си знаеше репликите.

— Винаги когато се опитвах да раздвижа някоя сцена, ти ме саботираше.

— Несъгласието не е саботаж.

— Ти ме нападаше в пресата.

— Едва след онова порно видео!

— И ако това е порно! Бях облечен.

— Но тя не беше! — Джорджи се насили да запази стопяващата й се усмивка. — По-добре си признай истината. Ти ме мразеше, защото печелех повече пари от теб и всички ме смятаха за по-голяма звезда.

— О, да. Как бих могъл да забравя впечатляващия ти успех на Бродуей като Ани?

— Докато ти бягаше от училище и се шляеше по улиците, аз играех в спектакъла. — Тя подпря брадичка с ръка. — Ти изобщо имаш ли диплома от гимназията?

— Виж ти, виж ти… Колко интересно.

Двамата бяха толкова погълнати от спора си, че не забелязаха високата, елегантно облечена блондинка, приближила масата им. Рори Кийн, с класическия си френски кок и аристократични черти, приличаше повече на светска лъвица от Източното крайбрежие, отколкото на влиятелен шеф на киностудио. Но дори и по времето на единствения й сезон, в който бе участвала в качеството си на нисш помощник-режисьор на „Скип и Скутър“ тя вдъхваше малко страх.

Брам скочи на крака и я целуна по бузата.

— Рори, радвам се да те видя. Красива както винаги. Хареса ли ти обядът?

— Много. Не мога да повярвам, че вие двамата седите на една маса без заредени пистолети.

— Моят е в чантата — рече Джорджи с усмивката на Скутър.

Брам обви ръка около рамото на Джорджи.

— Всичко това остана в миналото. Отдавна сключихме мир.

— Наистина ли? — Рори бутна нагоре дръжката на чантата си и измери Брам с дълъг изпитателен поглед. — Грижи се за Джорджи. В този град свестните хора се броят на пръсти и не можем да си позволим да изгубим един от тях. — Кимна, извърна се и закрачи към изхода.

Мазната усмивка на Брам помръкна. Изгледа кръвнишки Джорджи.

— Откога двете с Рори сте такива близки приятелки?

— Не сме.

Без да си даде труд да се извини, той хукна след Рори.

Както винаги, компанията на Брам беше изтощителна и Джорджи се зарадва, че разполага с няколко минути да се съвземе. Десертът пристигна и стомахът й се разбунтува. Младата жена отвърна очи и си припомни деня, когато баща й даде пилотния сценарий на „Скип и Скутър“. Тогава не подозираше, че животът й ще се промени завинаги.

Типична ситуационна комедия, пълна с шеги и трикове. Всичко си беше на мястото. Скутър Браун бе смело четиринайсетгодишно сираче, което един ден се появява в разкошния дом на семейство Скофийлд в Чикаго, в елитен квартал на Северния бряг. Скутър не иска да живее с приемни родители и се опитва да открие доведената си сестра, работила някога там, но отдавна изчезнала. Скутър няма къде да отиде, затова се крие в разкошното имение, където е открита от праволинейния и порядъчен петнайсетгодишен Скип, наследник на богатството на фамилията Скофийлд. Той, заедно с прислугата, неволно се забърка в заговор, чиято цел е да я скрият от родителите му.

Никой не очакваше ситкомът да продължи повече от един сезон, но избраните актьори играеха удивително добре, а въодушевените от първоначалния успех сценаристи измисляха все нови и нови заплетени ситуации. Освен това характерите на героите, отначало доста схематични, се развиваха и задълбочаваха.

Джорджи се усмихна злобно на Брам.

— Подмаза ли се на Рори?

— Отидох да си купя цигари.

— Да бе, сигурно.

— Да купя цигари и да се подмажа. Обичам да върша по няколко работи наведнъж. Е, свърши ли най-сетне този дяволски обяд?

— Още преди да е започнал.

Брам настоя да изчака в ресторанта с нея, докато момчето докара колата й. Джорджи се стегна и се подготви за предстоящото изпитание. И наистина, щом се появиха на тротоара, чакалите ги наобиколиха. Брам обви закрилнически ръка около раменете й — тя едва се сдържа да не я ухапе — вдигна другата си ръка и се усмихна ослепително пред обективите.

— Беше просто обяд на двама стари приятели — обясни той, надвиквайки глъчката. — Не си правете прибързани заключения.

— Но нали двамата се мразите!

— Заровихте ли томахавката?

— Срещате ли се?

— Джорджи, говори ли с Ланс? Той знае ли, че излизаш с Брам?

Брам изобрази печална гримаса, която тя знаеше, че е абсолютно фалшива.

— По-кротко, момчета. Беше само един обяд. И не обръщайте внимание на слуховете за продължение на „Скип и Скутър“. Това няма да се случи.

Продължение на сериала?

Папараците полудяха.

— Има ли вече сценарий?

— Останалите актьори съгласиха ли се да участват?

— Кога започват снимките?

Брам разблъска тълпата и я поведе към колата й. Тя се опита да затисне пръстите му с вратата, но той се оказа прекалено чевръст. Докато потегляше, Джорджи се насили да се усмихне и да помаха на репортерите, но в мига, в който ги изгуби от поглед, изкрещя с все сили.

Нямаше никакво продължение на сериала, нито каквито и да било слухове. Брам си го бе измислил, за да й натрие носа.