Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (6)

5

Мел Дъфи, Дарт Вейдър на папараците, ги бе уловил в обектива си. Джорджи бе завладяна от странното усещане, че се е отделила от тялото си и наблюдава трагедията някъде от високо.

— Поздравления! — възкликна Дъфи, щракайки трескаво с фотоапарата. — Както казваше моята баба ирландка: „Злото да ви забрави, от късмет да не се отървете“.

Брам стоеше неподвижно, с ръка върху дръжката на вратата, с накриво закопчана риза, стиснал здраво челюсти. Явно оставяше обясненията на нея. Този път Джорджи нямаше да позволи на чакалите да триумфират за нейна сметка.

— Много мило да получим това прекрасно пожелание на баба ти, но по какъв случай? — попита със сияйната усмивка на Скутър Браун.

Дъфи, противен дебелак, с червендалесто лице и рошава брада, се ухили широко:

— Видях копие от брачното ви свидетелство и говорих с онзи тип, извършил брачната церемония. Мяза на опърпана версия на Джъстин Тимбърлейк — продължи Дъфи, без да спира да снима. — След час материалът ще е в редакцията, така че по-добре ми разкажете цялата история. Обещавам да ви изпратя страхотен сватбен подарък. — Започна да снима от друг ъгъл. — И така, колко дълго…

— Няма никаква история — прекъсна го Брам, прегърна Джорджи през кръста и я дръпна обратно в сградата.

Пренебрегвайки надписа „Вход забранен за външни лица“, Дъфи улови вратата, преди да се затвори, и ги последва вътре.

— Джорджи, говори ли с Ланс? Той знае ли за това?

— Изчезвай! — процеди Брам.

— Стига, Шепърд. Всичко ти е ясно не по-зле, отколкото на мен. Това е най-пикантната звездна история за годината.

— Казах да изчезваш! — изсъска Брам и се метна към фотоапарата на Дъфи.

Но преди да го докопа, Джорджи, в която все още бе останала капка здрав разум, сграбчи ръката му.

— Недей!

Папаракът отстъпи чевръсто, направи една последна снимка и изскочи навън.

— Без лоши чувства — подхвърли през рамо.

Брам се освободи от ръката й и понечи да хукне след него.

— Престани! — Джорджи прегради вратата с тялото си. — Какъв смисъл има да чупиш фотоапарата му?

— Ще ми олекне.

— Типично за теб. Все още продължаваш да разрешаваш проблемите си с юмруци.

— За разлика от теб, която се усмихваш на всеки задник, насочил обектив към теб, и се преструваш, че животът е цветя и рози. — Изгледа я с присвити очи. — И не ми се пречкай, когато следващия път реша да разбия нечия физиономия.

Появилият се в коридора помощник-сервитьор принуди Джорджи да преглътне гневния си отговор. Двамата се отправиха към товарния асансьор и в озлобено мълчание поеха нагоре. Когато стигнаха до апартамента, Брам отвори вратата с ритник и извади мобилния телефон от джоба си.

— Не! — Тя издърпа телефона от ръката му и се втурна към банята.

Той хукна след нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя хвърли телефона в тоалетната чиния, преди той да успее да го изтръгне от ръката й. Брам я избута грубо настрани и се втренчи във водата.

— Не мога да повярвам, че го направи!

Веднъж Скутър, без да иска, беше изпуснала семейния фотоалбум на мама Скофийлд в градинския фонтан и през останалата част на серията се опитваше да заличи следите си. Накрая Скип я спаси, като пое вината върху себе си. Но този път това нямаше да се случи.

— Няма да се обаждаш на никого, докато заедно не измислим какво да правим — заяви Джорджи.

— Нима?

Сърцето й натежа като олово и тя насочи целия си гняв към него.

— Не се прави на глупак. Аз съм американска икона, забрави ли? Ланс се измъкна като по чудо, но той беше господин Морална безупречност. Ти не си и няма да ти се размине.

Отражението на Брам в огледалото със стиснати челюсти не вещаеше нищо добро.

— Ще се придържаме към първоначалния ми план — заяви той. — Точно след час твоят пиар и този, когото аз смятам да наема, ще направят изявление пред пресата. Твърде много алкохол, твърде силна носталгия, оставаме си добри приятели и прочее отявлени лъжи. — Той изхвръкна от банята.

Тя се спусна след него, както никога не бе правила с Ланс.

— На една празноглава звезда може да й се размине брак в Лас Вегас, който трае по-малко от двайсет и четири часа, но не и на нас двамата. Дай ми малко време да помисля.

— Никакво мислене няма да ни помогне да се измъкнем от тази каша. — Той се отправи към телефона до дивана.

— Пет минути! Това е всичко, което ми е нужно. — Тя посочи към телевизора. — Докато чакаш, можеш да погледаш някое порно.

— Ти гледай порно. Аз трябва спешно да изкопая някой пиар.

Тя заобиколи скорострелно дивана и отново сложи ръце върху телефона.

— Не ме принуждавай да хвърля и този в тоалетната!

— Не ме принуждавай да те вържа, да те заключа в дрешника и да хвърля вътре запалена клечка кибрит!

В момента дори това не й се струваше толкова ужасна перспектива. И тогава…

Осени я невъзможна идея.

Идея, която бе много по-страшна от всеки убийствен план, който Брам можеше да измисли…

Идея толкова непоносима, толкова отвратителна…

Джорджи се отдръпна от телефона.

— Трябва да пийна.

Брам размаха слушалката пред лицето й.

— Керосинът гори по-силно и по-бързо. — Тя навярно изглеждаше също толкова зле, колкото се чувстваше, защото той не започна веднага да набира номера. — Какво ти става? Няма да започнеш да повръщаш, нали?

Де да беше толкова просто. Младата жена преглътна с усилие.

— С-само ме изслушай, става ли?

— Давай по-бързо.

— О, господи… — Краката й започнаха да се подгъват и тя се свлече в креслото от другата страна на дивана. — Има един… — Стаята се завъртя около нея. — Може би има един… начин да се измъкнем.

— Напълно си права. Обещавам, че ще поръчам веднъж месечно да носят свежи цветя на гроба ти, както и за рождения ти ден и за Коледа.

Джорджи не можеше да го погледне, затова се вторачи в гънките на сивия си панталон.

— Ние бихме могли… — Прокашля се и мъчително преглътна. — Бихме могли да о-останем женени.

В стаята се възцари плътна тишина, с нож да я режеш, прекъсната от пронизителното писукане на слушалката, останала твърде дълго извън гнездото.

Дланите й се изпотиха, страните й пламтяха. Той върна слушалката на мястото й.

— Какво каза?

Тя преглътна отново и се опита да се стегне.

— Само за… за една година. Можем да останем женени за една година. — Думите излизаха с хриптене, сякаш ги изкарваше през къзу^[1]. — След една… една година, смятано от днес, ще обявим, че… че сме осъзнали, че е по-добре да останем добри приятели, отколкото съпрузи, и сме решили да се разведем. Но винаги ще се обичаме. И… това е най-важното. — Мислите й се стрелкаха напосоки, ала тя успя да се съсредоточи. — Ние… трябва да се постараем да ни виждат заедно пред хората. Щастливи, засмени, забавляващи се на воля, така че нито един от двама ни да не може да бъде обрисуван като… — Спря се навреме, преди да каже „жертва“. — Да не бъде обрисуван като злодей.

Накъсаните фрази и хаотичните образи в главата й постепенно се подреждаха в стройна схема, като епизод от ситком.

— Постепенно в пресата ще плъзнат слухове, че съм започнала да те засичам с някоя от приятелките си, а ти си ме виждал с неколцина от кретените, с които се мотаеш. Всичко ще бъде мирно и кротко, като между двама приятели. Също като при Деми и Брус. Без драми и скандали.

И главното — никакво съжаление. Това беше най-важната част, единствената, която щеше да я крепи по време на този фарс. Никаква жалост към бедната нещастна Джорджи Йорк с разбитото сърце, неспособна да задържи любовта в живота си.

Брам все още не се бе отърсил от първоначалния потрес.

— Ще останем женени? Ти и аз?

— Само за една година. Това е… разбирам, че не е идеалният план — доста слабо определение, което вцепененият й мозък едва успя да изстиска, — но имайки предвид обстоятелствата, мисля, че е най-доброто, което можем да сторим.

— Но ние се ненавиждаме един друг!

Вече не можеше да се откаже. На карта бе заложено всичко. Репутацията й, кариерата й, и най-вече наранената й гордост…

Дори повече от гордостта. Гордостта беше повърхностна емоция, а сега ставаше дума за нещо много по-дълбоко, което се отнасяше до личността й, до същността на характера й. Налагаше се да признае горчивата истина, а именно, че нито веднъж през целия си живот не бе взела дори едно самостоятелно решение. Баща й насочваше всяка стъпка в кариерата и личния й живот, диктуваше всичко — от ролите, които трябваше да приеме, до външния й вид и дрехите. Той дори я бе запознал с Ланс, който на свой ред бе определил кога ще се оженят, къде ще живеят и хиляди други неща. Ланс бе заявил, че двамата няма да имат деца, и пак той бе произнесъл окончателната присъда, слагайки край на брака им. Трийсет и една години Джорджи позволяваше на други хора да чертаят съдбата й и вече й бе дошло до гуша. Можеше или да продължи да живее, подчинявайки се на чужда воля, или да прокара свой собствен път, колкото и криволичещ и труден да е.

Изпълни я плашещо — почти въодушевяващо — усещане за житейската й цел.

— Ще ти плащам.

Това вече прикова вниманието му.

— Ще ми плащаш?

— По петдесет хиляди долара за всеки месец, прекаран заедно. Това са половин милион долара, ако си забравил да смяташ — уточни тя.

— Мога да смятам.

— След брачен договор — додаде Джорджи.

Брам отново размаха, този път показалец, срещу нея.

— Направила си го нарочно. Хвана ме в капан, както смяташе да уловиш Тревър. Замислила си го от самото начало.

Джорджи скочи от креслото.

— Дори ти не можеш да вярваш в подобна идиотщина! Всяка минута, прекарана с теб, е истинско наказание. Но кариерата ми е много по-важна, отколкото ненавистта към теб.

— Кариерата или имиджът ти?

Тя нямаше намерение да обсъжда с врага съкровени проблеми като този със самоуважението.

— В този град имиджът е кариера — отвърна тя, предпочитайки по-лесното и просто обяснение. — Знаеш го по-добре от всеки друг. Тъкмо заради това не можеш да си намериш прилична работа. Защото никой не ти вярва. За разлика от мен — хората ми вярват и ме обичат… въпреки цялата тази бъркотия с Ланс. Моята репутация ще ти е от полза. Ако се съгласиш с плана ми, няма да изгубиш нищо, само ще спечелиш. Хората ще решат, че си станал нов човек, и дори може в крайна сметка да възродиш кариерата си и да преуспееш.

Нещо проблесна в очите му. Джорджи реши, че аргументът й не беше удачен, и побърза да смени посоката.

— Половин милион долара, Брам.

Той се обърна с гръб към нея и отиде до балконската врата.

— Шест месеца.

Решителността й се изпари и тя преглътна унило.

— Наистина ли?

— Съгласен съм да изтърпя този фарс шест месеца — отсече той. — След това ще преговаряме отново. Освен това трябва да приемеш всичките ми условия.

В главата й зазвъняха предупредителни звънчета, но тя извика на помощ здравия си разум.

— Които са?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Не става.

— Добре. Щом не става, значи не става — сви рамене той. — И без това идеята беше твоя, не моя.

— Държиш се крайно неблагоразумно!

— Не аз изгарям от желание да запазя този брак. Или ще играем по моите правила, или изобщо няма да има игра.

За нищо на света нямаше намерение да играе по неговите правила. Стигаха й баща й и Ланс.

— Добре — рече на глас младата жена. — По твоите правила. Сигурна съм, че ще са изключително справедливи.

— О, да, можеш да разчиташ на това.

Тя се престори, че не е чула.

— Първото, което трябва да направим…

— Първото, което ще направим, е да намерим Мел Дъфи. — Изведнъж той доби делови вид, което я притесни, тъй като Брам никога не обръщаше внимание на бизнеса. — Ще му кажем, че може да направи ексклузивни снимки тук, в апартамента, но при условие че ни даде онези, които засне долу. — Изгледа я надменно и навири идеално оформения си нос. — На онези няма да изглеждам добре.

Брам беше прав. На снимките, които преди малко бе щракнал Дъфи, двамата щяха да приличат по-скоро на бегълци, отколкото на младоженци…

— Да се хващаме за работа — подкани го Джорджи. — Не си забравил какво да правиш, нали?

— Не ме пришпорвай.

Тя уведоми телефонистката да задържи обажданията, които скоро щяха да последват, а Брам се зае да търси Мел Дъфи. Три часа по-късно, Джорджи и дълбоко ненавистният й младоженец бяха облечени в бяло, благодарение на отличната служба за доставки на „Беладжио“. Роклята й беше с топ бюстие, пола с асиметричен подгъв и прихваната умело на няколко стратегически места с шивашка лепенка, за да й стои по мярка. Брам се бе издокарал с бял ленен костюм и бяла риза с отворена яка. Контрастът между снежнобелите дрехи и загорялата му кожа, златисто-бронзовата му коса и модната набола брада му придаваше вид на пират, току-що слязъл от борда на разкошната си яхта, за да превземе кинофестивала в Кан.

Джорджи се обади на познатите и колегите си — на всички, с изключение на баща си — и им съобщи новината. При това дори успя да се превъплъти в ролята на щастлива младоженка, преливаща от радост и вълнение, имала късмета да се омъжи за супер плейбоя на Западния свят. Ала с приятелите й нямаше да е толкова лесно. Затова предпочете да остави съобщения на телефонните им секретари, за да не се налага да говори директно с тях. Колкото до баща й… Всеки проблем с времето си.

Брам се появи зад нея, докато беше в банята. Ако сега се огънеше, той щеше да й се качи на главата. Трябваше да види съвършено новата Джорджи Йорк.

Затова взе червилото, което току-що бе оставила.

— Не споделям грима си — заяви тя. — Използвай своя.

— Това наистина ли не се размазва? Не искам целия да ме изплескаш, когато те награбя за жарка френска целувка.

— Няма да има жарки френски целувки.

— Искаш ли да се обзаложим? — Той скръсти ръце пред гърдите и се опря на рамката на вратата. — Знаеш ли какво си мисля?

— Ти можеш да мислиш?

— Мисля си, че всички онези дрънканици, че искаш да опазиш кариерата си, са празни приказки. — Звънецът на вратата иззвъня. — Истинската причина да искаш да продължиш този фарс, е, защото така и не можа да ме забравиш.

— О, боже, разгадал си ме. — Джорджи го сръга здраво в ребрата, докато се промушваше покрай него към вратата.

Брам я улови за ръката, преди да стигне до дневната, и разроши косата й.

— Ето така е както трябва. Сега имаш вид на току-що излязла от леглото. — Запъти се към вратата. — А сега се усмихни на нашия мил фотограф.

Мел Дъфи влезе тромаво в апартамента, внасяйки със себе си задушаващата миризма на печени лучени кръгчета.

— Джорджи, изглеждаш невероятно. — Огледа стаята, сетне посочи към балкона. — Да започнем от там.

След няколко минути двамата позираха прегърнати през кръста до перилото, огрени от лъчите на залязващото слънце. Дъфи направи няколко снимки на младоженката и младоженеца в близък план, смеещи се над пластмасовия диамант, после предложи Брам да я вдигне на ръце.

Само това й липсваше… Брам Шепърд да я залюлее от трийсетия етаж над земята.

Прозрачната й бяла пола ги обви в ефирен облак, когато той я грабна на ръце. Джорджи вкопчи пръсти в бицепса му, а Брам се взря в нея като влюбено теле. Тя плъзна ръка в пазвата му и му отвърна с не по-малко влюбен взор. Запита се какво би било, ако не се налагаше да изобразява емоции, които ни най-малко не изпитваше. Но поне сама си беше избрала пътя, а това все пак означаваше нещо.

Дъфи смени позата си.

— Какво ще кажете за целувка?

— Точно това имах предвид. — Гласът на Брам преливаше от чувственост.

Джорджи разтегли устни в подкупваща усмивка.

— Надявах се, че ще ме помолиш за това.

Брам сведе глава и изневиделица тя се пренесе в миналото — в деня на първата им целувка на екрана.

Тогава Джорджи стоеше до друго перило, на друг балкон, гледащ към река Чикаго, близо до моста на авеню „Мичиган“. Както обикновено, през първите две седмици снимаха външните сцени, преди да се върнат в Ел Ей, за да заснемат останалите кадри от петия сезон. Беше неделя сутринта, в края на юли и полицаите временно бяха отцепили района. Въпреки лекия бриз, полъхващ откъм езерото, живачният стълб наближаваше трийсет и два градуса.

— Брам тук ли е? — попита режисьорът Джери Кларк.

— Още го няма — отвърна помощник-режисьорът.

Брам ненавиждаше ранните сутрешни обаждания почти толкова, колкото и ролята си на Скип. Джорджи беше сигурна, че Джери е изпратил асистентката на продукцията да го измъкне от леглото. Пръстите й се вкопчиха в перилото. Нямаше търпение днешният ден да свърши. Беше изминала година от онази гнусна нощ на борда на яхтата, но тя все още не му бе простила за това, което бе направил. Не беше простила и на себе си, задето му бе позволила да стигне толкова далеч. Успяваше да се справи с трудната ситуация, като се преструваше, че той не съществува. Само когато камерите заработеха и той се превръщаше в Скип Скофийлд с нежните си, умни очи и загрижено, любящо изражение, тя си позволяваше да свали защитните прегради.

В онзи ден я бяха облекли в тясна, но не прекалено тясна тениска и къса, но не твърде къса памучна пола. Продуцентите й бяха разрешили да боядиса косата си в по-кестеняв оттенък, но тя продължаваше да ненавижда къдриците си. Ала нищо не можеше да направи — телевизионната компания притежаваше не само косата й, но и цялата нея. Договорът й забраняваше боди пиърсинг и татуировки, секс скандали и наркотици. Очевидно договорът на Брам нищо не му забраняваше.

— Някой да открие кучия син! — провикна се ядосано режисьорът.

— Кучият син вече е тук. — Брам пристъпи напред, с висяща от устните цигара. Кървясалите му очи странно контрастираха със светлосинята трикотажна риза, идеално изгладения панталон и скромния часовник.

— Успя ли да надникнеш в сценария? — попита го Джери ехидно. — Ще снимаме първата целувка на Скип и Скутър.

— Да, прочетох го. — Той запрати цигарата през перилото. — Давайте по-скоро да приключваме с тази тъпня.

Докато стоеше на балкона, облечена като обикновено добро и мило момиче, Джорджи го ненавиждаше толкова силно, че изгаряше от ярост. През първите години на сериала тя бе изпълнена със заслепяващата решителност да вижда в него мрачния романтичен герой, очакващ единствената жена, която можеше да го спаси и изведе на правия път. Ала той се оказа най-обикновена отровна змия, а тя — заслепена наивница, не съумяла веднага да разбере с кого си има работа.

Те прочетоха репликите си и заеха местата си. Камерата заработи. Джорджи чакаше магията да започне и Брам да се преобрази в Скип.

 

 

СКИП (гледайки нежно към Скутър): Скутър, какво да правя с теб?

СКУТЪР: Можеш да ме целунеш. Зная, че не искаш. И сега ще кажеш, че аз съм…

СКИП: Истинска напаст.

СКУТЪР: Не исках да съм такава. (Скип се взира изпитателно в очите на Скутър, сетне бавно я целува.)

 

 

Джорджи усети натиска на твърдите му устни. Този път магията не сработи. Устните на Скип трябваше да бъдат меки. И Скип не вонеше на цигари, и от него не се излъчваше грубост. Тя побърза да се отдръпне.

— Стоп! — извика Джери. — Има ли някакъв проблем, Джорджи?

— Има проблем, разбира се — намръщи се Брам пред камерата. — Мамка му, едва осем сутринта е.

— Още един дубъл! — отсече режисьорът.

Последва втори, трети. Отново и отново. Беше обикновена екранна целувка, но колкото и да се стараеше, Джорджи не успя да повярва, че Скип я целува, и при всяко докосване на устните им тя отново преживяваше унижението от онази нощ.

След шестия дубъл Брам напусна снимачната площадка, като злобно я посъветва да вземе няколко „шибани урока по актьорско майсторство“. В отговор тя му извика да си изплакне устата с „шибана вода за уста“. Екипът беше свикнал с капризния темперамент на Брам, но никой не очакваше нещо подобно от Джорджи и тя се засрами.

— Простете — промърмори. — Не исках да си го изкарвам на вас. Просто имам лош ден.

Режисьорът уговори Брам да се върне. Джорджи потърси дълбоко в душата си и някак си успя да използва бушуващите в нея емоции, за да предаде смущението на Скутър. Накрая заснеха сцената.

А ето че сега й предстоеше да направи отново това, което мислеше, че никога няма да се повтори — да се целува с Брам Шепърд.

Когато устата на Брам докосна нейната, устните му бяха меки, каквито трябваше да бъдат устните на Скип. Джорджи се опита мислено да се отдръпне в онова тайно кътче, където се бе крила преди толкова много години. Но нещо й пречеше. Брам вече нямаше вкус на дълги разгулни нощи и долнопробни барове. Сега ухаеше на чисто. Е, не като Ланс, който беше вманиачен и постоянно смучеше ментолови таблетки, а чисто като…

Не можеше да го определи, но знаеше, че не й харесва. Искаше Брам да бъде Брам. Искаше киселия вкус на снизхождението му, горчивата жлъч на презрението му. Можеше да се справи и с двете.

Очакваше той да напъха език в гърлото й. Не че го желаеше — пази боже! — но поне щеше да й бъде познато.

Той захапа леко долната й устна, сетне бавно я пусна да стъпи на крака.

— Добре дошла в семейния живот, госпожо Шепърд — промълви с нежен глас, като в същия миг ръката му, скрита в гънките на полата й, я щипна силно по дупето.

Джорджи се усмихна с облекчение. Най-после истинският Брам се бе събудил.

— Добре дошъл в сърцето ми… — отвърна му тя със същата разтапяща нежност, — … господин Джорджи Йорк. — Лакътят й под сакото му се стрелна и го сръга жестоко в ребрата.

 

 

Навън бе тъмно, когато Дъфи си тръгна. От рецепцията донесоха съобщение и го пъхнаха под вратата. Телефонната централа на хотела бе прегряла от десетки позвънявания. Навън дежуреше цяла орда от фоторепортери. Джорджи включи телевизора и видя, че сензацията за женитбата им бе водещата новина по всички канали. Докато Брам се обличаше, тя седеше на ръба на дивана и го чакаше.

Всички бяха шокирани.

Никой не бе очаквал това да се случи. И тъй като на телевизионните екипи бяха известни само оскъдни факти, новинарските емисии се опитваха да запълнят празнините в репортажите си с коментари на така наречените експерти, които абсолютно нищо не знаеха.

След краха на първия си брак Джорджи се връща към удобството на познатото…

Може би Шепърд се е уморил от живота на плейбой…

Но дали действително той е поумнял и се е променил за добро? Джорджи е богата жена, така че…

Брам излезе от спалнята с чисти джинси и черна тениска.

— Довечера тръгваме.

Тя изключи звука на телевизора.

— Не изгарям от нетърпение да пътувам до Ел Ей, следвана по петите от глутница папараци. Както би казала принцеса Даяна „вече сме го преживели“.

— Погрижил съм се за това.

— Та ти не си способен да се грижиш дори за себе си.

— Нека ти го обясня другояче. Няма да остана тук. Можеш или да дойдеш с мен, или да обясниш на пресата защо новият ти съпруг е заминал сам.

Явно той печелеше тази схватка, затова Джорджи си позволи само да просъска презрително:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Както се оказа, той действително държеше ситуацията под контрол. Ван на фирма за ВиК услуги ги очакваше на тъмната товарна платформа. Брам метна вътре куфарите им, извади от портфейла си две сгънати банкноти и ги пъхна в ръката на шофьора. Сетне й помогна да се качи отзад, последва я и затръшна вратата.

Вътре вонеше на развалени яйца. Сместиха се в теснотията до вратите, със свити колене, облегнати на куфарите.

— По-добре да не пътуваме в тази смърдяща катафалка до Ел Ей — промърмори тя.

— Винаги ли хленчиш така?

Доста често, помисли си младата жена. Поне през последната година. Но това щеше да се промени.

— А ти мислиш само за себе си.

Ванът се наклони, докато слизаше от товарната платформа, и тя залитна към него. Докъде бе стигнала! Да бяга от Лас Вегас, натикана в задната част на микробуса на някакъв водопроводчик! Притисна буза към сгънатите си колене и затвори очи, опитвайки се да не мисли за това, което ги очакваше.

 

 

СКУТЪР: Никога не гледам към звездите.

СКИП: Защо?

СКУТЪР: Защото ме карат да се чувствам толкова незначителна и малка. По-малка от точица. По-скоро ще пъхна ръка в клетката на лъва, отколкото да погледна към звездите.

СКИП: Това е откачено. Звездите са красиви.

СКУТЪР: А мен ме потискат. Искам да постигна големи неща в живота, ала как да го сторя, когато те постоянно ми напомнят колко съм нищожна?

 

 

Накрая ванът излезе на магистралата и спря на неравен черен път. Брам скочи на земята. Джорджи подаде глава навън. Беше тъмно като в рог и изглежда, се намираха насред някаква пустош. Тя слезе, заобиколи и се отправи предпазливо към предната част на вана. Фаровете осветяваха дървена табела с надпис: „Джин Драй Лейк“. Редом се виждаше полусъдран плакат, рекламиращ някакъв рок фестивал. Брам говореше с шофьора на очукан стар седан. Джорджи не искаше да разговаря с никого, затова остана на мястото си.

Шофьорът на вана мина покрай нея, понесъл багажа й.

— Наистина много ви харесвах в „Скип и Скутър“ — рече той.

— Благодаря. — Толкова й се искаше повече хора да й кажат, че я харесват в някой от другите й филми.

Шофьорът на седана слезе и натовари куфарите им в багажника. Двамата мъже се качиха във вана и потеглиха. Джорджи и Брам останаха сами. Лунната светлина посребряваше лъскавата му коса, която сияеше в мрака.

— Те ще се раздрънкат за това — промърмори Джорджи. — Знаеш, че ще го направят. Историята е прекалено пикантна.

— Когато излезе на бял свят, ние отдавна ще сме си у дома.

У дома. Тя не можеше да си ги представи двамата, наврени в малката й къща под наем. Налагаше се спешно да намери друго жилище, достатъчно голямо, за да се виждат колкото може по-рядко. Когато отвори вратата на колата, погледна часовника си. Беше два часа; бяха изминали само дванайсет часа, откакто се бе събудила и бе установила, че се е накиснала в тази ужасна каша.

Брам се плъзна зад волана. Караше бързо, но не безразсъдно.

— След два дни един мой приятел ще закара колата ми в Ел Ей. Ако имаме късмет, точно толкова време ще мине, преди да разберат, че сме заминали.

— Нуждаем се от място, където да живеем — каза Джорджи. — Ще помоля агента ми по недвижими имоти бързо да намери нещо подходящо.

— Ще живеем в моя дом.

— В твоя дом? Мислех, че пазиш вилата на Тревър в Малибу.

— Отивам там само когато искам да се махна.

— От какво? — Тя изрита сандалите си. — Почакай. Струва ми се, че Трев ми каза, че живееш в апартамент.

— Има ли нещо лошото в апартаментите?

— Да. Малки са.

— Винаги ли си била такава снобка?

— Не съм снобка. Става дума за лично пространство. Не желая постоянно да се натъкваме един на друг.

— Ще е малко трудно само с една спалня. При все че спалнята е доста просторна.

Джорджи му метна свиреп поглед.

— Няма да живеем в апартамент с една спалня.

— Ако искаш, ти може да не живееш, но това е моят дом и аз не мърдам от там.

Сега вече Джорджи разбра. Ето как възнамеряваше да действа Брам. Щеше да става, както той каже, или излизаше от играта.

Главата я болеше, вратът й се бе схванал и тя не виждаше смисъл да спори за това, докато не пристигнат в Лос Анджелис. Извърна се и затвори очи. Лесно беше да реши да управлява сама живота си. Много по-трудно щеше да бъде да приведе това решение в действие.

 

 

Джорджи се събуди на зазоряване. Беше заспала, облегнала глава на вратата и вратът й отказваше да помръдне. Тя го разтърка и потръпна. Движеха се по извита улица, застроена от двете страни с къщи, почти скрити зад гъста зеленина. Брам я погледна. Ако не се смяташе наболата брада, по нищо не личеше, че е прекарал безсънна нощ.

— Къде сме? — начумери се Джорджи.

— На Холивудските хълмове.

Минаха покрай висока ограда от фикуси, направиха завой и се озоваха на алея за коли, от двете страни на която се издигаха каменни колони. Отпред се показа голяма каменна къща с червеникавокафява хоросанова замазка в испански колониален стил. Избуяла бугенвилия обвиваше еркера с шест сводести прозореца, дива лоза се катереше по двуетажната кръгла кула, извисяваща се в единия край на къщата.

— Знаех си, че излъга за апартамента.

— Това е къщата на приятелката ми.

— На приятелката ти?

Той спря пред входа и угаси двигателя.

— Ти ще трябва да й обясниш какво се случи. Ще бъде по-добре, ако чуе историята от теб.

— Искаш аз да обясня на твоето гадже защо сме се оженили?

— Да не би да предпочиташ да го разбере от вестниците? Не смяташ ли, че трябва да съм по-внимателен към жената, която обичам?

— Ти никога в живота си не си обичал друг човек. И откога имаш само една приятелка?

— Винаги има първи път. — Той разкопча колана и слезе от колата.

Джорджи забърза след него към входа със сводеста веранда, с под, облицован със сини и бели испански плочки. Между трите малки вити каменни колони, в същия ръждивокафяв цвят като мазилката, надничаха няколко теракотени делви с цветя.

— Няма да казваме на никого истината за случилото се помежду ни — прошепна тя. — Особено на жената, която има пълното право да иска да си отмъсти.

Брам пристъпи на верандата.

— Ако чувствата й към мен са сериозни, както си мисля, тя ще си държи устата затворена и ще чака това да свърши.

— А ако не са?

Брам повдигна вежди.

— Нека да бъдем честни, Скут. Познавала ли си поне една жена, която да не е изпитвала сериозни чувства към мен?