Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (25)

24

Брам закъсня за прослушването на Джорджи и хладното кимване на Ханк Питърс издаде недоволството му. Младият мъж знаеше, че всички очакват да се върне отново към старите си безотговорни навици, но този път вината не беше негова. Задържа го обаждането на един от партньорите в „Ендевър“. Но Брам не се впусна в обяснение — в миналото бе измислял твърде много неубедителни извинения — затова само кимна сухо:

— Извинете, че ви накарах да чакате.

Макар че никой не го каза в лицето му, всички смятаха, че днешното прослушване на Джорджи е напразна загуба на време. Но той й го дължеше, независимо че никак не му бе приятна мисълта за отчаянието на Джорджи, когато я отхвърлеха за ролята.

— Да се заемаме за работа — подкани ги Ханк.

Стените на стаята за прослушване бяха в противен зелен цвят, а подът бе застлан с кафяв килим на петна. Мебелите се състояха от няколко очукани метални стола и две сгъваеми маси. Намираше се на най-горния етаж на стара сграда в дъното на имота на „Вортекс“, в която се помещаваше „Сирака Продъкшънс“ — независимата дъщерна компания на студиото. Брам седна на празния стол между Ханк и директорката по кастинга.

С дългото си лице, оредяваща коса и очила Ханк приличаше повече на професор от престижен университет, отколкото на холивудски режисьор, но беше изключително талантлив и Брам още не можеше да повярва, че работи с него. Директорката по кастинга кимна на асистентката си, която излезе, за да доведе Джорджи.

Двамата не се бяха виждали от вечерта на партито. Малко след това Пол се бе разболял — някакво стомашно неразположение според Чаз — и още на следващата сутрин, преди Брам да се събуди, Джорджи бе заминала да се грижи за баща си. Точно сега тя трябваше да се съсредоточи върху най-важното прослушване в кариерата си, вместо да се прави на медицинска сестра, и Брам не можеше да повярва, че Пол не я е отпратил. Освен това искаше за последен път да се опита да разубеди Джорджи от участието в прослушването.

Асистентката се върна и задържа вратата отворена. Явно самоувереността на Джорджи беше много по-крехка, отколкото демонстрираше. Брам беше сигурен, че няма да е пълен провал, но нямаше и да е достатъчно добра, за да изиграе ролята както трябва. А и мисълта, че всички ще критикуват играта й, му беше крайно ненавистна.

Влезе висока тъмнокоса актриса. Актриса, която не беше Джорджи. Докато директорката по кастинга я разпитваше с какво се е занимавала след последния си филм, Брам се наведе към Ханк.

— Къде, по дяволите, е Джорджи?

Ханк го изгледа странно.

— Ти не знаеш ли?

— Нямахме възможност да поговорим. Баща й е хванал някакъв грип и тя се грижи за него.

Ханк свали очилата си и започна да трие стъклата им с края на ризата си, като че ли не искаше да го погледне в очите.

— Джорджи размисли. Реши, че ролята не е за нея, и се отказа от прослушването.

Брам не можа да повярва на ушите си. Остана до края на прослушването, без да чуе нито дума, след това се извини и се опита да се свърже с нея по телефона, но тя не вдигна. Пол и Арън също не му отговориха, а Чаз не знаеше нищо повече, освен това, което Джорджи първоначално й бе казала. Накрая Брам позвъни на Лора. Тя го осведоми, че само преди няколко часа е говорила с Пол и той не й е споменал, че е болен.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред, помисли си Брам и потегли за вкъщи.

Днес само три черни сува дежуреха пред портите. Ти Ем Зи и другите клюкарски сайтове бяха отразили събитието, но полудата от последните два месеца най-после бе започнала постепенно да се уталожва. Но беше нужна само една искра, за да пламне огънят отново. Ако се разчуеше, че Джорджи е изчезнала, адът пак щеше да се отприщи.

Мобилният му иззвъня, когато спря пред гаража. Беше Арън.

— Имам съобщение от Джорджи. Тя каза да ти предам, че е заминала на кратка релаксираща почивка.

— Какво, по дяволите, означава това? Що за дивотия!

— Зная. И аз нищо не разбирам.

— Къде е тя?

Последва продължителна пауза.

— Не мога да ти кажа.

— Дявол да го вземе, ще ми кажеш и още как!

Но Арън бе лоялен към Джорджи и заплахите на Брам не сломиха решителността му. Брам най-сетне се вбеси и му затвори. Остана да седи в колата, напълно объркан и нищо не проумяващ. Дали Джорджи се срамуваше да го погледне в очите, задето се е изплашила от прослушването? Но Джорджи никога досега не се бе страхувала от прослушване. Нищо от това нямаше смисъл.

Изведнъж в съзнанието му изплува странният им разговор в нощта след партито. Нима тя сериозно е повярвала, че той се е влюбил в нея? Замисли се за всичките противоречиви сигнали, които й бе изпращал, и отново грабна мобилния телефон. Тя не вдигна, затова се наложи да остави съобщение.

„Добре, Джорджи, разбрах. В онази нощ не си се шегувала. Но кълна се в Бога, не съм влюбен в теб, така че престани да правиш от мухата слон. Всичко това са пълни глупости. Помисли си. Нима някога си ме виждала да се интересувам от някой друг, освен от себе си? Защо ще започвам сега? И то точно с теб? По дяволите, ако знаех, че толкова ще се изплашиш, щях да си държа устата затворена и нямаше да дрънкам за приятелството. Приятелство. Това е всичко, което има помежду ни. Кълна се. Така че престани да си въобразяваш разни глупости и ми се обади.“

Но тя не му се обади, а на сутринта го осени мисълта, че зад поведението на Джорджи се крие нещо много по-коварно. Тя искаше дете, а това не можеше да стане без негово участие. Ами ако цялата работа беше някакъв шантаж? Начинът й да го манипулира? Фактът, че тя е способна на нещо толкова отвратително, го вбеси. Обади се на гласовата й поща и изля цялото си възмущение. Тъй като не си подбираше думите, не остана особено изненадан, когато тя не се обади.

 

 

Частната вила с бяла хоросанова замазка, която Джорджи бе наела, бе кацнала на върха на хълма над Калифорнийския залив, недалече от Кабо Сан Лукас. Имаше две спални, джакузи във формата на раковина и плъзгаща се стъклена стена, от която се излизаше в сенчест вътрешен двор. Тъй като Джорджи не можеше да лети до Мексико с пътническа класа, се наложи да наеме частен самолет.

Вече цяла седмица всяка сутрин, облечена с развлечена тениска и торбест панталон, надянала огромни слънчеви очила и нахлупила ниско сламена шапка с широка периферия, тя предприемаше дълги разходки край брега, без да я разпознаят. Следобедите монтираше филми и се опитваше да се примири с тъгата си.

Брам беше бесен от изчезването й и телефонните му съобщения разкъсваха сърцето й.

„Кълна се в Бога, не съм влюбен в теб… Приятелство. Това е всичко, което има помежду ни. Кълна се.“

Колкото до второто му съобщение, че го изнудва за бебе… Изтри го, преди да го чуе до края.

Баща й знаеше къде е. Тя най-сетне бе събрала смелост да му разкаже цялата истина за Лас Вегас и не съвсем цялата за необходимостта да замине за известно време. Той, съвсем естествено, се опита да обвини Брам, но тя не му позволи и го накара да й обещае, че няма да контактува с него.

— Просто ми дай малко време, татко, става ли?

Пол неохотно се съгласи, но по-късно същия ден й се обади, за да й съобщи една новина, която я потресе.

— Направих няколко проверки. Брам не е докоснал нито цент от парите, които си му плащала. Вероятно не се нуждае от тях.

— Разбира се, че се нуждае. Всички знаят, че е профукал хонорарите си от „Скип и Скутър“.

— „Профукал“ е точната дума. Но когато накрая се вразумил, преосмислил целия си досегашен живот и започнал да инвестира хонорарите от повторните излъчвания на сериала. Инвестициите му се оказали изненадващо успешни. Сега е напълно осигурен. Дори е изплатил кредита за къщата си.

Каква ирония на съдбата. Излизаше, че Брам не я бе излъгал единствено за чувствата си към нея. Приятелство. А сега и това го нямаше.

Джорджи често се улавяше, че се взира безцелно в празното пространство или взема някоя книга и по няколко пъти препрочита едно и също изречение, без да схваща смисъла. Поне не плачеше, както беше след развода й с Ланс. Този път мъката й бе толкова дълбока, че нямаше сили дори да заплаче.

Единственото, което я интересуваше, бе да снима с камерата. Много й се искаше да отскочи до някой от луксозните курорти и да интервюира камериерките. Но тъй като не смееше да рискува да я познаят, се уедини в сенчестия вътрешен двор с белокаменни стени и взе интервю от самата себе си.

— Кажи ми, Джорджи, винаги ли си била губеща в любовта?

— Малко или много. Ами ти?

— Малко или много. И защо все така става?

— Може би заради жалката потребност да бъдеш обичан.

— И обвиняваш за това… отношенията с баща ти в детството?

— М-да, донякъде.

— Значи баща ти е виновен, задето си се влюбила в Брам Шепърд?

— Не — прошепна младата жена. — Вината е моя. Знаех, че за нищо на света не биваше да се влюбвам в него, и все пак допуснах тази грешка.

— Отказа се от прослушването и се лиши от възможността да изиграеш ролята на Хелън.

— А какво ще кажеш за това, че една жена е готова на всичко заради любовта?

— Че е глупаво.

— И какво трябваше да направя? Да работя всеки ден с него, а вечерта да се прибираме заедно у дома?

— Това, което трябваше да направиш, е да поставиш кариерата си на първо място.

— В момента не ме е грижа за кариерата. Дори не съм си наела нов агент. Сега мога само…

— Да се опиваш от собственото си нещастие?

— След няколко месеца ще го забравя.

— Наистина ли го вярваш?

Не. Не го вярваше. Обичаше Брам от цялото си сърце, както никога не бе обичала бившия си съпруг, но без да храни илюзии. Нямаше розови очила, нито наивно заслепление. Никакви фантазии на Пепеляшка или измамната сигурност, че той ще внесе ред в живота й. Чувствата й към Брам бяха объркани, честни и дълбоки. Той… й се струваше като част от самата нея, най-добрата и най-лошата. Искаше да изживее с него живота си, в радост и в скърби; да споделя успехите и провалите; ваканциите, рождените дни, всички дни.

— Прекрасно — кимна интервюиращата. — Най-сетне те разплаках. Също като Барбара Уолтърс.

Джорджи изключи камерата и зарови лице в шепи.

 

 

Джорджи отсъстваше вече почти две седмици и Арън беше единственият източник на информация за Брам. Секретарят на Джорджи се бе нагърбил със задачата да захранва таблоидите с поредица измислени истории. Описа подробно решението на Джорджи да си почине, докато Брам работи, и съчини дълги романтични телефонни разговори между младоженците. Измислиците на Арън държаха журналистите на разстояние, затова Брам не ги опровергаваше.

Подготовката за снимките на „Къща на дървото“ вървяха гладко, без особени спънки, при все че все още не бяха приключили с кастинга. Брам би трябвало да се чувства на седмото небе, но единственото му желание беше да потърси някогашния си дилър на наркотици. Предпочете да се зарови в работата, за да държи демоните далеч от себе си.

Когато в понеделник вечер се прибра у дома от студиото, Чаз го чакаше. Вместо учебниците й, които още не бе разтворила, върху кухненската маса бяха разпръснати нови готварски книги. Тя скочи, когато той се появи.

— Ще ти направя сандвич. Един вкусен сандвич с пълнозърнест хляб, пуешко филе и гуакамоле. Обзалагам се, че днес си се тъпкал само с вредна храна.

— Не искам нищо и вече ти казах да не ме чакаш.

Тя се засуети около хладилника.

— Още няма полунощ.

Дългият опит го бе научил колко безсмислени са споровете с Чаз за храната и макар че искаше единствено да си легне, остана в кухнята. Престори се, че проверява пощата, оставена върху барплота, докато тя вадеше продуктите от хладилника и го осведомяваше за последните събития в живота си.

— Арън е голяма досада. Двамата с Беки се разделиха, а бяха заедно едва три седмици. Според него прекалено си приличали. Но това е хубаво, нали?

— Невинаги.

Брам се взря невиждащо в една покана за парти, после я захвърли в кошчето. Двамата с Джорджи имаха помежду си много повече общи неща, отколкото различия, макар че му бе нужно известно време, за да го осъзнае.

Чаз тръсна толкова силно една кутия върху барплота, че капакът изхвръкна.

— Арън знае къде е Джорджи.

— Да, известно ми е. Както и баща й.

— Трябва да ги накараш да ти кажат.

— И защо? Нямам намерение да тичам след нея.

Освен това Брам вече знаеше къде е тя, благодарение на телефонния разговор с Трев, който снимаше последния си филм в Австралия. Дори се замисли да отлети за Мексико и да я довлече тук, но тя бе засегнала гордостта му. А и в крайна сметка тя бе изчезнала, без да му каже и дума. Трябваше сама да се върне и да го моли за прошка.

Чаз постави хляба върху дъската и започна да го реже. Ножът потракваше ритмично върху дървото.

— Зная защо сте се оженили.

Той вдигна глава.

Чаз затвори капака на кутията с гуакамоле.

— Трябваше от самото начало да кажеш истината за случилото се в Лас Вегас и да анулираш този глупав брак или каквото там се прави. Също като Бритни Спиърс, когато се омъжи за пръв път.

— Ти как разбра какво се е случило?

— Чух ви, докато с Джорджи си говорихте.

— Чула си ни с ухо, залепено до ключалката. Ако някога издрънкаш нещо на някого…

Чаз затръшна ядно вратичката на шкафа.

— За такава ли ме мислиш? Че съм едно гадно дрънкало?

Сега в живота му имаше две вбесени жени, но беше много по-лесно да си върне благоразположението на Чаз.

— Не, не мисля така. Извинявай.

Тя се замисли дали да приеме извинението му и накрая се смили, в което той не се съмняваше. Брам седна до масата. Все още не искаше да слага край на този фиктивен брак. Имаше прекалено много предимства — като се започне с фантастичния секс, от който все още не бе готов да се лиши. Благодарение на Джорджи той отново бе в играта и смяташе за дълго да остане там. Искаше „Къща на дървото“ да бъде първият от поредица успешни филми, а колкото и да бяха сложни отношенията му с Джорджи, тя беше гаранция за това.

Чаз остави сандвича пред него.

— Още не мога да повярвам, че не се е явила на прослушването. Тя толкова много се готви и накрая да провали всичко. Няма да повярваш, но направо подлуди Арън. Накара го да търчи из магазините, докато й намери специален костюм. Изпробва сума ти прически и гримове и непрекъснато ми досаждаше да й кажа как изглежда най-добре. Дори ме помоли да заснема тъпата й репетиция за прослушването. И след цялата тая дандания я хвана шубето и духна.

Той остави сандвича.

— Записала си репетицията й?

— Знаеш каква е. Записва всичко. Май не бива да ти го казвам, но ако е снимала порно видео с теб, сериозно си мисля, че би трябвало да…

— Записът още ли е тук?

— Не зная. Предполагам. Сигурно е в кабинета й.

Той се надигна, но после отново се отпусна на стола. Майната му. Знаеше точно какво ще види.

Но преди да си легне, любопитството му надделя. Брам претърси кабинета й и накрая намери това, което му трябваше.

 

 

За пръв път се скараха заради сметката в ресторанта.

— Дай я на мен — настоя Лора, искрено изненадана, че Пол грабна сметката, преди тя да я вземе. Двамата бяха обядвали и вечеряли толкова пъти, че дори не можеше да ги преброи, и винаги тя бе плащала. — Това е бизнес вечеря. Клиентът никога не плаща.

— Беше бизнес вечеря през първия час — съгласи се Пол. — След това… не съм толкова сигурен.

Лора потърси нервно салфетката си върху масата. Наистина тази вечер беше различно. Преди двамата никога не бяха разговаряли за училищните гафове, нито за взаимната им страст към музиката и бейзбола. И той със сигурност никога не бе настоявал да я вземе от новия й апартамент. През цялата вечер Лора се постара да се държи професионално, но той не спираше да проваля усилията й. Нещо се бе случило. Нещо, което тя трябваше да потуши още в зародиш.

Отново протегна ръка към сметката.

— Пол, настоявам. Заслужихме си да го отпразнуваме. Ти си мой клиент само от месец и половина, а вече получи прекрасна роля.

Той бе избран да участва в новия сериал на НВО за група ветерани от войните във Виетнам, Персийския залив и Ирак, които в свободното си време възпроизвеждаха сцени от Гражданската война.

Пол сложи ръка върху малката кожена папка, в която сервитьорът бе оставил сметката.

— Добре, този път ти черпиш, но само ако следващият уикенд е за моя сметка.

Да не би току-що да я покани на среща? Лора бе твърде стара за подобни игри.

— На среща ли ме каниш?

Той наклони глава и в ъгълчето на устата му пробяга развеселена усмивка.

— Това ли направих?

— Не, не си.

— И защо смяташ така?

— Защото не съм слаба.

— Аха.

— Нито съм елегантна блондинка или бивша съпруга на бивш директор на студио. Нямам време за личен треньор, не умея да нося дизайнерски тоалети, косата ми е вечно разрошена, а фризьорските салони ме отегчават до смърт. — Тя кръстоса крака. — Но най-важното — аз съм твоя агентка и възнамерявам да спечеля доста пари от успешната ти актьорска кариера.

— Е, ще излезеш ли с мен следващия уикенд?

— Не!

— Жалко. — Появи се сервитьорът и Пол му подаде кредитната си карта.

До масата им се спря един режисьор, когото и двамата познаваха. Тримата побъбриха малко и когато портиерът докара колата на Пол, Лора предположи, че въпросът със срещата е приключен. Но Пол много бързо разсея заблудата й.

— Лосанджелиският камерен оркестър ще свири през следващия уикенд в „Ройс Хол“ — подхвана той, когато потеглиха от ресторанта. — Мисля, че трябва да отидем. Освен ако не предпочиташ да те заведа на мача на „Доджърс“.

Две от любимите й развлечения.

— Нищо не разбирам. Ти си професионалист до мозъка на костите. Знаеш, че нямам право да се срещам с клиент извън работата, особено толкова важен.

— Хареса ми последната част с „важния“ клиент.

— Говоря сериозно. Очаква те голяма кариера и аз искам да участвам във всеки етап от развитието й.

Пол сви на север към булевард „Бевърли Глен“.

— Ако не беше моя агентка, щеше ли да се срещаш с мен?

На секундата и без да се замисля!

— Вероятно не. Двамата сме твърде различни.

— Защо постоянно го повтаряш?

— Защото ти си хладнокръвен и благоразумен. Обичаш реда. Кога за последен път си забравил да платиш сметката за кабелната телевизия или си разлял вино върху дрехите си?

Тя посочи малкото петно върху копринената си пола. В същото време побърза да прикрие скъсания подгъв, навярно го бе закачила на стола по време на вечерята. Искаше да докаже правотата си, без да изглежда като пълна мърла.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб — заяви Пол изненадващо. — Ти си толкова погълната от разговора, че не обръщаш внимание на това, което правиш в момента. Ти си добър слушател, Лора.

Както и той. Начинът, по който я гледаше по време на вечерята, я бе накарал да се почувства най-очарователната жена на света.

— Не разбирам — промърмори Лора. — Откъде се взе този внезапен интерес?

— Не е толкова внезапен. Ти беше моя дама на сватбеното парти, забрави ли?

— Онова беше делова среща.

— Нима?

— Така мислех.

— Излъгала си се — заяви Пол. — В деня, когато се нахвърли върху мен и ми наговори всички онези неща, нещо се случи с мен. Все едно се откъснах от котва, за която съм бил привързан от много години. Ти ми отвори очите за Джорджи и оттогава нищо не е същото. — Ъгълчето на устата му се изви в лека усмивка. — В случай че не си забелязала, аз винаги съм напрегнат. Ти ми действаш успокоително, Лора Муди. Чувствам се добре с теб и мога да се отпусна. О, и освен това харесвам тялото ти.

Лора прихна. Откъде се вземаше цялото това обаяние? Не му ли стигаше, че е умен, красив и много по-мил, отколкото някога си бе представяла?

— Преувеличаваш.

Той се ухили и сви по тясна странична уличка, заобикаляща езерото Стоун Каньон.

— Ти ми върна дъщерята. Възроди кариерата ми на актьор. Почти ме е страх да го кажа, но за пръв път от дълго време се чувствам щастлив.

В лексуса изведнъж стана твърде тясно. И стана още по-тясно и душно, когато той отби в една тъмна, непавирана уличка, спря колата в храстите и свали прозорците. Лора се изправи на седалката, когато Пол изключи двигателя.

— Защо спряхме тук?

— Надявам се, че тук ще се понатискаме на спокойствие.

— Сигурно се шегуваш.

— Погледни го от моя гледна точка. През цялата вечер исках да те докосна. Признавам, че предпочитам удобен мек диван, но едва ли бих могъл да очаквам да ме поканиш в жилището си, след като дори не си съгласна да излезем на среща. Затова се наложи да импровизирам.

— Пол, аз съм твоя агентка! Наречи ме луда, но имам твърди принципи и един от тях е да не си позволявам интимни волности с мой клиент.

— Разбирам. Ако бях на твое място, и аз щях да се придържам към същите принципи. Но нека все пак го направим и да видим какво ще се случи.

Лора знаеше какво ще се случи. О, господи, знаеше, и още как! При всяка следваща среща ще й бъде все по-трудно да пренебрегва сексуалния му магнетизъм, но нямаше никакво намерение да прецаква и без това вече прецаканата си кариера.

— По-добре да не го правим.

Фаровете, осветяващи гъсталаците и ниския дъб, изведнъж угаснаха. Обгърна ги мека, топла тъмнина.

— Ето каква е работата. — Той разкопча предпазния колан. — Много години живеех, ръководейки се от разумни правила, и честно казано, от това не излезе нищо кой знае колко добро. Но сега съм актьор, което официално ме прави маниак, така че възнамерявам да правя това, което искам. А това, което искам… — Пол се наведе към Лора и притисна устни към нейните — това, което искам, е…

Всичко, което трябваше да направи тя, беше да се извърне. Вместо това си позволи да се наслади на вкуса му… на уханието му… На опияняващия замайващ прилив. Искаше още.

Но дните, когато жертваше интересите си заради краткотрайно удоволствие, бяха отдавна отминали. Тя зарови пръсти в косата му и го целуна страстно, без задръжки, сетне се отдръпна.

— Беше приятно, но повече не го прави.

Честно казано, Пол не очакваше нещо друго. Но все пак се надяваше. Погали нежно бузата й. Тя нямаше да му повярва, ако й признае, че се е влюбил в нея, затова по-добре да премълчи. На самия него му бе трудно да повярва. На петдесет и две, той най-после се бе влюбил, при това в жена, която познаваше от години. Тя винаги го бе привличала физически, дори и когато му позволяваше да се държи грубо и властно с нея.

Винаги бе харесвал жени със заоблени форми и спокоен нрав. С меки коси и очи с цвета на отлежал коняк. Умни, независими жени, които знаеха как да си проправят път в живота, наслаждават се на вкусната храна и повече се интересуват да разговарят с човека пред тях, отколкото да проверяват съобщенията на мобилните си телефони. Самият факт, че досега не си бе позволил да се сближи с нито една жена, притежаваща подобни качества, само доказваше непоклатимата му решителност да не допуска да се поддаде на всички онези хаотични емоции, които едва не го унищожиха навремето.

Но при все че Лора го привличаше физически, той не я уважаваше до деня, в който не му се противопостави. Със своята цялостност, целеустременост и решителност, с добротата си към другите тя си проправи път към сърцето му, а окончателно го спечели, когато го накара да си спомни, че е актьор. Тя знаеше какво му е нужно дори още преди той самият да го е осъзнал.

През изминалите няколко седмици Пол се чувстваше като прероден. Понякога коленете му се огъваха като на новородено жребче, но друг път се изпълваше с увереност и удовлетворение от себе си и живота. Не можеше да повярва, че е пропилял толкова време да остане затворен в емоционалната клетка, която сам бе изградил. Единствено тревогата за Джорджи помрачаваше съвършеното му задоволство. Както и глождещото притеснение, че няма да преодолее разумните бариери, които Лора упорито издигаше помежду им.

Но той имаше план и тази вечер бе направил първия ход, давайки й да разбере, че не само бизнесът ги свързва. Нямаше намерение да бърза, искаше да й даде достатъчно време, за да свикне с идеята, че двамата са родени един за друг. Никакви внезапни и припрени действия. Никакво разголване на душата. Само търпеливо, упорито преследване.

Чантата се изплъзна от скута й и когато тя се наведе да я вземе, удари глава в жабката. В този миг съвършеният му план отиде по дяволите.

— Лора, влюбен съм в теб.

Той беше толкова изумен от собствените си думи, че почти не обърна внимание на смеха й.

— Зная, че е лудост — продължи Пол, — и не очаквам да ми повярваш, но това е самата истина.

Смехът й стана още по-звънък.

— Никога не съм подозирала, че си такъв великолепен актьор. Наистина ли си въобразяваш, че ще се хвана на въдицата? — Все още смеейки се, Лора разтри челото си и се взря в очите му. Остана замислена, предпазлива както винаги. Наклони глава и го погледна изпитателно. Постепенно смехът й стихна и устните й леко се разтвориха. И тогава направи нещо, което наистина го шокира. Прочете мислите му.

— Мили боже! — ахна тя. — Ти наистина си сериозен.

Той кимна, неспособен да проговори. Секундите бавно се нижеха. Пол й даваше време да се съвземе. Презрамката на сутиена й се плъзна по рамото. Лора примигна.

— Аз не съм влюбена в теб — пророни накрая. — И как бих могла? Почти не те познавам. — Прониза го с кехлибарените си очи. — Но боже мой, аз те желая и кълна се в Бог, ако не се получи и ти хрумне да ме уволниш… — разкопча предпазния колан — ще направя така, че да попаднеш в черните списъци на всички кастинг агенти в този град. Ясно ли е?

— Ясно — едва успя да произнесе Пол и тя се нахвърли отгоре му.

Беше великолепно. Тя обхвана брадичката му в шепи и устните им се срещнаха. А когато сладкото връхче на езика й нахлу в устата му, залялата го вълна на нежност още повече усили възбудата му. Пол се плъзна достатъчно назад от волана, за да й даде възможност да качи коляното си върху бедрото му. Косата й се разпиля върху бузата му. Целувките им станаха още по-пламенни. Той искаше да я докосва, да я почувства. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. Тялото й под тънката копринена рокля беше като поема на чувствеността.

— Обичам те — прошепна Пол, напълно забравил за стратегическия си план.

— Ти си луд.

— А ти си истинска наслада.

От седемнайсетгодишен не се бе натискал в кола. И тогава, както и сега, не беше удобно. Пръстите му непохватно затърсиха ципа и някак си успя да го свали. Ръцете му се плъзнаха под роклята и докоснаха сутиена.

— Това е безумие — простена Лора, а той свали сутиена и впи устни в зърното й.

Пръстите й се вкопчиха в косата му и тя отметна глава.

Колата се бе превърнала в техен враг. Тя задърпа трескаво ризата му и го одра с пръстена си. Той успя да я повдигне достатъчно, за да се нагласи под нея върху седалката, но не и преди лакътят й да го фрасне в челюстта, а коляното й да се забие отстрани в корема му. Накрая тя успя да го възседне. Без да откъсва устни от нейните, Пол пъхна ръка под полата й…

Ласките им ставаха все по-жарки. Ръката й — все по-дръзка и ловка… Задърпаха дрехите. Още една жадна целувка и той най-сетне проникна в нея. Любеше я. Изпълваше я докрай. Даряваше й наслада. Завладяваше я без остатък, маркирайки я като своя собственост. Накъсаните въздишки, учестеното дишане, сливането на телата отекваха в ушите му. Тя го стисна в кадифената си хватка. Цялата се напрегна. Двамата замряха… полетяха… разтопиха се.

 

 

След като всичко свърши, той излезе от колата, за да разкърши тайно схванатите си крайници. Миг по-късно го последва и тя.

— Това — заяви Лора делово — беше абсурдно до безумие. Да се престорим, че никога не се е случвало.

Пол погледна към звездите.

— Идеално. Така ще очаквам с нетърпение първия ни път.

Цялото й самообладание изчезна и тя смръщи угрижено вежди.

— Ти май наистина си сериозен за нас?

— Да. — Пол я прегърна. — И шокиран не по-малко от теб.

— Удивително. Ти си удивителен мъж, Пол Йорк. Нямам търпение да те опозная по-добре.

Той зарови устни в меката й коса.

— За теб все още ли е само секс?

Тя отпусна лице върху рамото му.

— Дай ми два месеца, за да ти отговоря.

 

 

Джорджи не можеше да реши какво да прави. Лежеше върху шезлонга от тиково дърво, докато лъчите на клонящото към залез слънце падаха косо върху белите камъни на вътрешния двор. Беше вторник следобед, точно шестнайсет дни, откакто бе пристигнала в Мексико. Трябваше да събере сили и да се върне в Лос Анджелис преди края на седмицата, вместо да остане завинаги тук, както й се искаше. Или дотогава, докато разбере какво да прави с живота си. Освен когато седеше пред компютъра, който бе купила преди няколко дни, не можеше да се концентрира върху нищо друго. Сърцето й бе твърде наранено.

Двойка гекони притичаха към сянката. В далечината се поклащаха яхти и предните им стъкла проблясваха като прожектори на слънцето. Навън беше твърде горещо, но тя не помръдваше. Миналата нощ сънува, че е младоженка. Стоеше до прозореца с булчинска рокля и дълги бели панделки в косите и през фина като паяжина дантелена завеса гледаше как Брам приближава.

Пантите на малката портичка изскърцаха. Тя отвори очи и видя Брам да влиза в двора, като че ли го бе призовала. Но романтичният младоженец от съня й сега беше с тъмносиви очила „Авиатор“ и свъсено изражение. Възненавидя се заради предателското присвиване на стомаха. Той беше висок, строен, пращящ от здраве, оставил далеч зад себе си годините на пиянство и разгул. Нейното себично, самовлюбено, саморазрушително лошо момче отдавна вече не беше такова, но никой не бе забелязал. Гърлото й бе толкова свито, че Джорджи не можеше да произнесе нито дума.

Брам я огледа през слънчевите си очила — от влажната от потта коса до долнището на пурпурните бикини, после погледът му се спря на голите й гърди. Дворът беше частна собственост и тя не очакваше посетител, особено този посетител, и ето я сега, при това с голи гърди, когато най-малко искаше.

— Наслаждаваш се на почивката, така ли? — Глухият тътен в гласа му пробягна по нея като предвестник на буря.

Но Джорджи беше актриса и камерите вече работеха, така че съумя да си възвърне дар словото.

— Огледай се. Не е ли истински рай?

Брам пристъпи към нея.

— Трябваше да поговориш с мен, преди да избягаш.

— Нашият брак не се основава на взаимно споделяне. — Имаше чувството, че ръката, която протегна към тънкия плажен халат на жълти и пурпурни райета, е от гума.

Той го грабна от ръката й и го метна през двора. Фината материя се скупчи върху малка масичка.

— Не си прави труда да се обличаш.

— Как ли пък не!

Младата жена отиде да го вземе от масата, докато мислено бавно броеше наум, за да не бърза, поклащайки съблазнително бедра в миниатюрните пурпурни бикини — може би в последен отчаян опит да го накара да се влюби в нея? Но напразно. Брам не беше от мъжете, които се влюбват. И не защото беше егоист, както сам вярваше, а защото не знаеше как да обича.

Джорджи наметна халата и тръсна коси.

— Напразно си дошъл. И без това смятах скоро да се върна в Ел Ей.

— Да, така чух от Трев. — Той неволно стисна юмруци. — Преди два дни говорих с него в Австралия, но узнах цялата история от таблоидите. Ако се вярва на „Флаш“, двамата ще се преместим в неговата къща, докато той е на снимки, за да се насладим на лятната си почивка на плажа.

— Явно доскоро стеснителният ми секретар се е превърнал в любимец на медиите.

— Поне някой се грижи за теб. Какво става с теб, Джорджи?

— Аз се местя в къщата на Тревър — заяви тя, събрала цялото си самообладание. — Сама. Това е добро решение.

— Решение на какво? — Брам с рязък жест свали очилата си. — Нищо не разбирам — защо всичко това се случи толкова внезапно — така че може би е по-добре да ми обясниш.

Той беше толкова студен, толкова гневен.

— Нашето бъдеще — отвърна Джорджи. — Следващият етап. Не смяташ ли, че е време всеки да продължи по своя път? Всички знаят, че ти работиш, така че никой няма да се изненада, че аз прекарвам лятото в Малибу. Ако толкова се притесняваш, Арън ще продължи да съчинява романтични истории за таблоидите. Дори може да дойдеш няколко пъти, за да се разходим по плажа пред погледите на всички. Ще бъде чудесно. — Изобщо нямаше да бъде чудесно. От тук нататък всяка среща с него само щеше да удължава агонията.

— Не се разбрахме така. — Брам тикна дръжката на очилата в прореза на тениската си. — Бяхме се договорили. Една година. И аз ще настоявам да спазиш този срок до последната секунда.

Той бе настоявал за шест месеца, не за година, но тя реши да не му напомня.

— Ти, изглежда, не ме слушаш. — Някак си успя да влезе в ролята на Скутър и да си надене невинната й усмивка. — Ти работиш. Аз съм на плажа. Няколко разходки за пред публиката. Никой нищо няма да заподозре.

— Ти трябва да бъдеш у дома. В моята къща. Изглежда съм пропуснал обяснението ти защо не си там.

— Защото е крайно време да започна нов живот. Плажът в Малибу е най-подходящото място да направя първите стъпки.

Сенките на екзотичното вечнозелено дърво африканско лале паднаха върху лицето му, когато той пристъпи по-близо.

— Сегашният ти живот си е съвсем наред.

При все че сърцето й бе разбито, Джорджи успя да се превъплъти в образа на леко раздразнена съпруга.

— Знаех, че няма да разбереш. Всички мъже сте еднакви. — Вдигна плажната кърпа и я притисна към гърдите си като любима детска играчка. — Отивам да си взема душ, докато охладиш малко страстите.

Но когато се обърна, за да влезе в къщата, гласът му я прикова на място.

— Изгледах пробата ти за прослушването.

 

 

Брам наблюдаваше как недоумението върху лицето й се смени с озадачено разбиране. Искаше му се да я сграбчи за раменете, да я разтърси, да я накара да му каже истината.

Пръстите й, стискащи кърпата, леко се отпуснаха.

— Имаш предвид записа, който Чаз направи?

— Беше невероятен — рече той бавно. — Ти беше изключителна.

Тя прикова в него огромните си зелени очи.

— Схванала си същността на образа, точно както твърдеше, че ще го направиш — продължи Брам. — Хората подценяваха таланта ми на актьор, но на мен нито за миг не ми хрумна, че правя същото с теб. И двамата сме сбъркали.

— Зная.

Прямият й отговор го смути. Той не го знаеше и когато изгледа лентата, имаше чувството, че са забили юмрук в стомаха му.

Миналата нощ седеше в тъмната спалня и гледаше записа. Когато натисна старт бутона, върху екрана се появи голата стена в кабинета на Джорджи и се разнесе възмутеният глас на Чаз:

— Имам да върша купища неща. Нямам време да се занимавам с подобни глупости.

Джорджи се появи в кадър. Косата й бе разделена на път. Почти нямаше грим: малко фон дьо тен, никаква спирала, очите й бяха съвсем леко очертани с молив и… шокиращо алени устни, абсолютно неподходящи за Хелън. Камерата я бе уловила от кръста нагоре: строго черно сако, бяла блуза с деколте по врата и наниз от причудливи преплетени черни мъниста.

— Говоря сериозно — тросна се Чаз. — Трябва да приготвя вечерята.

Джорджи попари възмутения изблик на Чаз с леденостудения властен поглед на Хелън, вместо, както обикновено, да отвърне с дружелюбния маниер на послушно кученце.

— Ще направиш това, което ти казвам.

Чаз промърмори нещо неразбираемо и не помръдна от мястото си. Гърдите на Джорджи се повдигаха леко под сакото. Изведнъж усмивка — пронизваща като шибан шиш за лед — изкриви устата й и алените устни се оказаха точно на мястото си.

— Смяташ, че можеш да ме смутиш, Дани, така ли? Аз никога не се смущавам. Смущението е патент на неудачниците. А неудачникът си ти, не аз. Ти си нула. Нищо. Всички го знаехме, дори още когато беше дете.

Гласът й бе нисък, заплашително тих и напълно овладян. За разлика от другите актриси, явили се на прослушване за ролята, тя не влагаше никакви емоции в играта си. Никакво хапане на устни, нито театрално кършене на пръсти. Всичко бе премерено пестеливо.

— В този град ти нямаш нито един приятел, но все още си въобразяваш, че можеш да ме победиш…

Думите се лееха, студена ярост се прокрадваше зад червената като кръв усмивка, идеално уловила егоизма на Хелън, коварството, ума и вътрешната убеденост, че заслужава всичко, до което може да се докопа. Брам гледаше омагьосан екрана, докато усмивката не замръзна като червен лед върху устните й във финалната сцена.

— Помниш ли колко пъти ми се подиграваше, докато бяхме ученици? Колко гръмко ми се присмиваше? Е, сега кой се смее последен, жалък смешник такъв? Кой се смее сега?

Камерата продължи да я снима, но Джорджи не помръдваше. Просто чакаше, всяка клетка от тялото й излъчваше спотаен гняв, необуздана гордост, непоколебима решителност. Камерата се наклони и той чу гласа на Чаз:

— Мамка му, Джорджи, това беше…

Екранът угасна.

Сега Брам гледаше Джорджи, застанала срещу него в белокаменния двор — с влажна от потта коса, прибрана в хлабав кок, с лице без всякакъв грим и плажна кърпа, увиснала от пръстите й — и за миг му се стори, че срещна пресметливия поглед на Хелън: решителен, циничен, проницателен. Трябваше да се справи с това.

— Тази сутрин събудих Ханк и го накарах да изгледа записа още преди да си е изпил кафето.

— Нима?

— Той беше потресен, също като мен. Нито една от актрисите, които се явиха на прослушванията, не съумяха да изиграят ролята като теб — да предадат онзи сложен, черен хумор.

— Аз съм комедийна актриса. Хуморът е моята втора природа.

— От играта ти ме полазиха смразяващи тръпки.

— Благодаря.

Сдържаността й започваше да го притеснява. Той очакваше Джорджи да ликува, да му заяви триумфиращо, че точно това е очаквала. Но тя продължаваше да мълчи и той опита още веднъж:

— Ти направо запрати Скутър Браун в небитието.

— Точно това беше моето намерение.

Джорджи явно не разбираше какво искаше да й каже, затова Брам го изрече бавно, натъртвайки на всяка сричка:

— Ролята е твоя.

Вместо да се хвърли на врата му, тя се извърна.

— Трябва да си взема душ. Настани се удобно, докато се облека.