Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (21)

20

Джорджи си взе душ, преоблече се и отиде в кабинета си. Арън седеше зад компютъра, чукайки усърдно по клавиатурата, навярно в такт с музиката, която слушаше през слушалките. Като я видя, понечи да ги свали, но тя му даде знак да ги остави. Вещите на баща й бяха изчезнали. Чудесно. Това означаваше, че вместо да му го съобщи лично, може да постъпи като страхливка и довечера да му изпрати имейл, че е отменила срещата с Грийнбърг.

Погледна списъка с гостите, поканени на сватбеното парти, до което оставаха по-малко от три седмици, и видя, че всички са приели, което не беше изненада. Редом лежеше купчина с покани за благотворителни мероприятия, модни ревюта и представянето на новата модна линия на фризьорката й, но Джорджи нямаше настроение да се занимава с тях. Искаше единствено да види заснетия материал за Чаз.

Арън й помогна да инсталира новото монтажно оборудване в единия ъгъл на кабинета. Тя зареди лентата и много скоро бе погълната от кадрите, редуващи се пред нея. Колкото и да я вълнуваше историята на Чаз, не по-малко й бяха интересни разказите на чистачката Соледад. А имаше и още много други жени, с които искаше да говори. Сервитьорки и продавачки. Служителки от пътната полиция по паркингите и домашни медицински сестри. Искаше да заснеме и запише историите на обикновените жени, изпълняващи обикновена работа в световната столица на блясъка.

Когато най-сетне вдигна глава от монитора, откри, че Арън си е тръгнал. Досега Лора би трябвало да е отменила срещата, но в случай че не бе успяла, Джорджи реши да изчака и да се обади утре, за да се извини лично на Рич Грийнбърг.

Слезе и остана неприятно изненадана, когато видя баща си да излиза от кинозалата.

— Най-после успях да изгледам един стар филм на Алмодовар — осведоми я той.

— Мислех, че си си тръгнал — промърмори Джорджи.

— Моята чистачка открила плесен в градската ми къща. Обадих се да обработят помещенията, но трябва да се изнеса за няколко дни, докато трае процедурата. Надявам се, не възразяваш да остана още малко тук.

Джорджи възразяваше, особено сега, когато се налагаше да му съобщи очи в очи новината за отменената среща.

— Разбира се, че не.

Брам се показа от кухнята.

— Остани колкото искаш, татко — изрече провлачено. — Знаеш, че винаги си желан тук.

— Колкото чумата — парира баща й.

— Можеш да живееш тук колкото пожелаеш, стига да спазваш правилата.

— Което ще рече?

Брам очевидно се наслаждаваше на всяка реплика, но нали вече бе отворил мидата на този свят с меча си^[1], така че защо да не се позабавлява?

— Първо, да оставиш Джорджи на мира. Сега тя е моя грижа, не твоя.

— Хей! — Джорджи сложи ръка на кръста си.

— Второ… всъщност е като първото. Не притискай дъщеря си. Освен това искам да чуя мнението ти за „Къща на дървото“.

Пол се наежи и го изгледа намръщено.

— Шепърд, никога ли не ти омръзва да ехидничиш?

Джорджи се втренчи изпитателно в Брам.

— Не мисля, че той ехидничи, татко. Брам наистина се интересува от мнението ти. И повярвай ми, аз съм не по-малко удивена от теб.

Фиктивният й съпруг я изгледа надменно.

— Само защото Пол е властен трън в задника, който те подлудява, не означава, че не е умен. Миналата вечер той беше дяволски добър в ролята на бащата и аз бих искал да узная какво мисли за сценария.

Баща й, който винаги имаше готов отговор за всичко, този път, изглежда, се затрудняваше какво да отвърне. Накрая пъхна ръка в джоба си и рече:

— Добре.

Разговорът им на вечеря отначало не потръгна леко, но не се хванаха гуша за гуша и не след дълго тримата се впуснаха в оживена дискусия как да се изиграят най-правдоподобно образите на Хелън и Дани в първа сцена. По-късно Пол се впусна в пламенна тирада, изтъквайки, че характерът на Кен трябва да бъде по-сложен и многопластов. Според него добавянето на повече нюанси в образа на бащата насилник ще придаде по-зловеща окраска и ще го направи по-убедителен. Джорджи се съгласи с баща си, а Брам внимателно ги слушаше.

Постепенно тя осъзна, че оригиналният сценарий не е бил толкова безупречен, както й го бе представил Брам, и че именно той го е изгладил, внасяйки леки поправки, а на места бе добавял и цели сцени, при това оставайки верен на оригиналната творба. Разкритието, че Брам може да пише толкова добре, добави нова пукнатина върху бетонирания фундамент на някогашните й предразсъдъци към него.

Брам допи кафето си и стана от масата.

— Подсказахте ми някои много добри идеи. Трябва да направя няколко корекции.

Крайно време беше Джорджи да проведе дълго отлаганото неприятно задължение и да поговори честно с баща си, затова неохотно кимна на Брам.

Както можеше да се очаква, между бащата и дъщерята се възцари неловко мълчание. Изведнъж в съзнанието на Джорджи изплува забравен спомен. Тя беше само на четири, когато майка й почина, и спомените й бяха откъслечни. Но тук-там се прокрадваше някой по-ярък: малкият им беден апартамент, изпълнен постоянно със смях, слънце и с растения, които майка й наричаше „безплатен дар от природата“. Често отрязваше горната част на сладък картоф или ананас и я забучваше в саксия с пръст. Или нанизваше на три клечки за зъби костилка от авокадо и я поставяше върху чаша с вода. Баща й рядко говореше за майка й, но когато го правеше, я описваше като добронамерена, но разсеяна и нехайна. Ала на семейните снимки изглеждаха щастливи.

Джорджи вкопчи пръсти в салфетката в скута си.

— Татко, искам да ти кажа за утрешната…

— Зная, че не си много ентусиазирана за ролята, но не позволявай на Грийнбърг да го разбере. Опиши му как смяташ да придадеш самобитност на героинята. Направи така, че той сам да ти предложи ролята. Обещавам, че тя ще издигне кариерата ти на ново ниво.

— Но аз не искам тази роля.

Тя видя разстроеното му и объркано изражение и се подготви за сурова лекция относно твърдоглавието й, липсата на далновидност, наивност и неблагодарност. Но следващите му думи я втрещиха.

— Искаш ли да поиграем на карти?

— На карти?

— Защо не?

— Защото ти ненавиждаш картите. Татко, какво не е наред с теб?

— Всичко с мен е наред. Само защото искам да поиграя на карти с дъщеря си, не означава, че нещо не е наред. Двамата с теб можем да говорим не само за работа.

Но Джорджи не му повярва нито за миг. Навярно Лора се бе изпуснала за отменената среща и вместо директно да я нападне, баща й бе решил да смени стратегията. Фактът, че смяташе, че може да я манипулира с тези непохватни опити да се държи „приятелски“, направо я смазваше. Той я примамваше с това, за което тя цял живот бе копняла — бащинска обич и внимание — за да постигне своето. Това беше най-новата му тактика, за да не изгуби контрола си върху нея.

Гневът измести болката. Време беше да му даде да разбере, че тя повече няма да му позволи да управлява живота й заради напразната надежда, че той ще й подхвърли няколко трохи от обичта си. Изминалият месец я бе променил. Беше допуснала грешки, но това си бяха нейни грешки и тя смяташе да продължава в същия дух и сама да бъде господарка на съдбата си.

— Няма да ме убедиш да насроча нова среща — заяви тя решително. — Аз я отмених.

Сърцето й се разтуптя. Щеше ли да й стигне смелостта да отстоява своето, или за пореден път ще подвие безславно опашка пред него?

— За какво говориш?

На гърлото й заседна буца. Джорджи преглътна с усилие и заговори припряно:

— Дори Грийнбърг да ми предложи ролята и името ми да е изписано преди заглавието на филма, няма да я приема. Занапред ще играя само роли, които ми харесват и ме вълнуват, и ако това не ти допада, аз много съжалявам. — Отново преглътна. — Не искам да те огорчавам, но повече не мога да продължавам така. Не желая вие двамата с Лора да вземате решения зад гърба ми.

— Джорджи, това е безумие.

— Благодарна съм за всичко, което си направил за мен. Зная, че искаш най-доброто за кариерата ми, но това, което е най-доброто за кариерата ми, невинаги е най-доброто за мен. — О, господи, нямаше да заплаче. Трябваше да се държи студено и делово с него, както той се държеше с нея. Почерпи по-надълбоко от кладенеца на новопридобитата си решителност. — Искам вече да се оттеглиш, татко. От тук нататък аз сама ще се грижа за кариерата си.

— Да се оттегля?

Тя кимна сковано.

— Разбирам. — Красивото му лице не издаваше никакви емоции. — Да, ами… разбирам.

Тя очакваше студена назидателност, снизходителност, унищожителни аргументи. Двамата ги свързваше единствено нейната кариера. И ако сега тя не отстъпеше, щяха окончателно да се отчуждят. Каква ирония. Само преди половин час за пръв път от незапомнено дълго време се бе радвала искрено на общуването с баща си, а сега щеше да го изгуби завинаги. Ала при все това нямаше да свие покорно знамена. Вече се бе освободила от Ланс. Беше време да стори същото и с баща си.

— Моля те, татко… Опитай се да разбереш.

Той дори не мигна.

— Аз също съжалявам, Джорджи. Съжалявам, че се стигна дотук.

И това беше всичко. Той си тръгна. Без нито дума повече. Излезе, за да отиде в къщата за гости и да си събере нещата. Излезе от живота й.

Джорджи с мъка удържа порива си да хукне след него. Вместо това пое с тежки стъпки нагоре по стълбите. Навярно Брам го бе домързяло да отиде в кабинета си, защото се бе настанил на дивана в нейния, подпрял глезен върху коляното и поставил върху бедрото един от бележниците на Арън. Тя се спря на прага.

— Струва ми се, че… току-що уволних баща ми.

Той вдигна глава.

— Само ти се струва или си сигурна?

— Аз… — Младата жена се облегна безсилно върху рамката на вратата. — Какво направих?

— Може би най-сетне си пораснала?

— Татко никога повече няма да ми проговори. А той е единственото ми семейство.

Горката, нещастна Джорджи Йорк!

Тя изправи рамене. Как й бе писнало от всичко това!

— Ще уволня и Лора. При това веднага.

— Брей! Кървавата баня на Джорджи Йорк!

— Мислиш, че греша?

Той свали крака си и остави бележника настрани.

— Мисля, че нямаш нужда някой друг да ти казва как да управляваш кариерата си, когато си напълно способна да го правиш сама.

Джорджи му беше благодарна за подкрепата. В същото време й се искаше Брам или да й възрази, или да се съгласи с нея.

Той я наблюдаваше мълчаливо, докато тя посягаше към телефона. Повдигаше й се. Никога досега в живота си не бе уволнявала някого. За тези неща се грижеше баща й.

Лора вдигна още при първото позвъняване.

— Здравей, Джорджи. Тъкмо се канех да ти позвъня. Никак не ми беше приятно, но отмених срещата. Мисля, че утре сутринта трябва да се обадиш на Рич Грийнбърг и…

— Да, ще го направя — прекъсна я Джорджи и се свлече в стола на Арън зад бюрото. — Лора, трябва да ти кажа нещо.

— Добре ли си? Звучиш странно.

— Аз съм добре, но… — Джорджи се втренчи невиждащо в спретнатата купчина документи върху бюрото. — Лора, зная, че отдавна работим заедно, и аз високо ценя старанието ти и всичко, което си направила за мен, но… — Разтри челото си. — Трябва да се разделим.

— Да се разделим?

— Аз… аз имам нужда да направя някои промени. — Не чу приближаването на Брам, но усети ръката му, която се отпусна нежно между лопатките на гърба й. — Зная колко е трудно да се работи с баща ми и не те обвинявам за нищо — наистина не те обвинявам — но трябва да започна начисто. С агент, който сама ще назнача.

— Разбирам.

— Аз… искам да съм сигурна, че единствено моето мнение ще има значение за крайното решение.

— Каква ирония! — засмя се Лора сухо. — Да, да, разбирам. Обади ми се, когато си намериш нов агент. Аз… ще се постарая колкото е възможно по-бързо и безпроблемно да му предам работата. Желая ти късмет, Джорджи.

Лора затвори. Никакви молби. Никакви настойчиви увещания. На Джорджи й призля. Отпусна глава върху бюрото.

— Това е толкова несправедливо. Татко определяше правилата, а аз само ги следвах. А сега тя плаща цената.

Брам взе слушалката от ръката й я постави на мястото й.

— Лора знае, че нещата не са вървели. Било е нейно задължение да предприеме нещо, но не го е сторила.

— Все пак…

— Престани. — Брам я стисна за раменете и я изправи. — Не се съмнявай в себе си.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си свикнал да бъдеш безмилостен. — Тя се надигна бавно от стола.

— Аз много харесвам Лора — заяви Брам — и навярно тя би била отличен агент за теб, но не и ако слугува на двама господари.

— Баща ми никога повече няма да ми проговори.

— Де тоз късмет! — Той приседна на ръба на бюрото. — И така, какво сложи началото на тази „ядрена зима“ на Джорджи Йорк?

— Татко предложи да поиграем на карти. И ме наплиска с вода в басейна. — Тя изрита гневно кошчето за боклук, но в резултат само удари болезнено палеца си и разсипа боклука по килима. — По дяволите! — Отпусна се на колене и се зае да разчиства. — Помогни ми, преди Чаз да го е видяла.

Той побутна към нея с носа на обувката си смачкан на топка лист хартия.

— Питам само от любопитство… Животът ти винаги ли е приличал на железопътна катастрофа, или аз просто се появих на сцената в особено съдбовен и драматичен момент?

Джорджи хвърли обелка от банан в кошчето.

— Знаеш ли, нищо не ти пречи да ми помогнеш.

— И ще го направя. Ще ти помогна да забравиш за всичките си тревоги с див секс.

Имайки предвид тънката нишка, на която се крепеше бракът им, дивият секс навярно беше великолепна идея.

— Само ако аз водя играта. Омръзна ми да се подчинявам.

 

 

Златист сноп светлина прорязваше голото тяло на Брам от рамото до бедрото. Той се отпусна върху възглавниците, напълно изтощен и борейки се за глътка въздух. Приличаше на красив паднал ангел, опиянен от секс и грях.

— Ти ще… се влюбиш в мен — пророни той задъхано. — Сигурен съм.

Тя отметна косата от очите си и се взря в лъщящите му от потта гърди. Конвулсиите от последния й оргазъм я бяха оставили отмаляла и беззащитна. Опита се да се съвземе.

— Халюцинираш.

Брам стисна бедрата й, които все още бяха възседнали неговите.

— Познавам те. Ще се влюбиш в мен и всичко ще прецакаш.

Джорджи се намръщи и се отдръпна от него.

— И защо ще се влюбя в теб?

— Защото имаш отвратителен вкус за мъже, ето защо.

Тя се отпусна до него.

— Не е чак толкова отвратителен!

— Така казваш сега. Но много скоро ще започнеш да оставяш заплашителни съобщения на гласовата ми поща и ще преследваш новите ми гаджета.

— Само за да ги предупредя за теб. — Брам се бе притиснал отстрани към нея и миризмата на пот от телата им се смесваше със свежото ухание на чисти чаршафи. Сексът, както обикновено, беше невероятен и навярно по-късно тя щеше да обвинява замъгления си от насладата мозък за това, което последва. Или може би просто днес беше денят, в който й бе съдено да изгаря всички мостове. — Единственото нещо, което може… може да поискам от теб, е… — Закри очите си с ръка и изтърси на един дъх: — Вероятно… едно бебе.

Брам се засмя.

— Говоря сериозно. — Тя вдигна ръката си и го погледна в очите.

— Зная. Затова се смея.

— Няма да ти струва нищо. — Джорджи седна. От необуздания секс я боляха всички мускули. — Никакви досадни посещения. Никаква издръжка за детето. От теб се иска единствено да доставиш стоката и да изчезнеш преди главното събитие.

— Няма да го бъде. Не и след трилион години.

— Нямаше изобщо да заговоря за това…

— Но го направи.

— … ако не беше толкова красив. Всичките ти недостатъци са свързани само с характера ти и тъй като не възнамерявам да те допускам близо до детето, с редки изключения за някоя и друга снимка за медиите, това няма да е проблем. Разбира се, използвайки твоята ДНК, аз рискувам детето да получи някои увредени хромозоми от някогашните ти години на разврат, пиянство и наркотици, но съм готова да поема този риск, защото с изключение на тях ти представляваш мъжки генетичен джакпот.

— Колкото и да е странно, чувствам се поласкан. Но… Не. Никога.

Джорджи се свлече обратно върху възглавниците.

— Знаех си, че си прекалено голям егоист, за да обсъждаме подобен въпрос. Типично за теб.

— Това не е, като да ми поискаш двайсетачка назаем.

— Слава богу, защото в такъв случай трябваше да връщам парите сама на себе си!

Брам се надвеси над нея и гризна леко долната й устна.

— Не е ли по-добре да използваш тази великолепна уста за друго, а не за безсмислени разговори?

— Престани да се подиграваш с устата ми. Голяма работа, какво толкова ще ти струва? Кажи ми.

— Голямата работа е в това, че не искам дете.

— Именно. — Джорджи се отдръпна от него. — И няма да имаш.

— Наистина ли си мислиш, че ще бъде толкова лесно?

Не. Щеше да бъде трудно и невероятно сложно, но идеята да смесят гените си с всеки изминал ден й се струваше все по-примамлива. Неговата външност и — не искаше да го признае — интелектът му, комбинирани с нейния темперамент и самодисциплина, щяха да създадат най-изумителното дете на света, дете, което Джорджи копнееше да роди.

— Ще бъде от лесно по-лесно — заяви тя. — Не се изисква кой знае какъв ум.

— Съвсем вярно. За щастие, тялото ти компенсира празната ти глава.

— Спести си силите. Нямам настроение.

— Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. — Брам се претърколи върху нея и разтвори бедрата й с коляно.

— Какво правиш?

— Възстановявам мъжкото си превъзходство — осведоми я той невъзмутимо, стисна китките й и вдигна ръцете й над главата. — Съжалявам, Скут, но това е неизбежно — прошепна и проникна дълбоко в нея.

— Не вземам нищо против забременяване!

— Добър опит. — Брам захапа едното й зърно. — Но неуспешен.

Джорджи не настоя. Първо, беше излъгала. И второ, беше се превърнала в истинска нимфоманка. И трето…

Забрави за третото и обви крака около кръста му.

 

 

Брам не можеше да повярва. Бебе! Наистина ли Джорджи си въобразяваше, че той ще приеме абсурдната й идея? Винаги бе знаел, че никога няма да се ожени, камо ли да има деца. Мъжете от неговата порода не бяха създадени за саможертва, взаимни компромиси, всеотдайност или възвишени идеали. Оскъдните количества от тези качества той използваше само в работата си. Джорджи представляваше най-странната комбинация от здрав разум и пълен идиотизъм, която бе срещал, а в последно време започваше дяволски да го влудява.

Той изчака да мине срещата с представителите на „Вортекс“, насрочена за следобед на другия ден, преди да се обади на Кейтлин с новината.

— Дръж се да не паднеш, скъпа. „Къща на дървото“ получи зелена светлина от „Вортекс“. Рори Кийн се съгласи на сделката.

— Не ти вярвам.

— Аз пък си мислех, че ще се зарадваш за мен.

— Кучи син! Правата ти изтичат само след две седмици.

— Петнайсет дни — уточни той. — Погледни го откъм хубавата страна. Сега ще можеш спокойно да спиш нощем, след като знаеш, че на никого няма да позволя да превърне книгата на майка ти в боклук. Сигурен съм, че това е огромна утеха за теб.

— Върви да се чукаш! — Тя затръшна телефона.

Той вдигна поглед към втория етаж.

— Отлична идея.

 

 

Можеше да се каже, че това бе един от най-гадните дни в живота на Лора. Главата я цепеше, имаше потискаща среща с шефовете на „Старлайт Мениджмънт“, а като капак я глобиха за превишена скорост на път към Санта Моника. Натисна звънеца на двуетажната градска къща на Пол Йорк в средиземноморски стил, намираща се само на четири пресечки от кея, макар да й беше трудно да си представи, че Пол някога го посещава. Дълбокото триъгълно деколте на новата й копринена рокля без ръкави от „Ескада“ внасяше някаква разхлада, но при все това й бе горещо, а от влагата косата й над челото бе започнала да се вие на малки къдрици. Всеки ден излизаше от къщи за работа грижливо облечена и сресана, но не след дълго нещо започваше да се обърква — под едното й око се появяваше черно петънце от размазаната спирала, презрамката на сутиена й се смъкваше по рамото, на обувката й цъфваше драскотина, подгъвът на полата провисваше и в колкото и скъп салон да се подстригваше, до края на деня меката й като на бебе коса вече бе изгубила формата си.

Отвътре се разнасяше ритъмът на „Стийли Дан“, което означаваше, че в къщата има някой, но той не реагира на звънеца, така както не отговаряше и по телефона. От две седмици, откакто вдигнаха карантината и Джорджи я бе уволнила, Лора се опитваше да се свърже с него.

Тя затропа по вратата и когато и това не помогна, заудря по-силно. Таблоидите направо бяха пощурели, опитвайки се да изровят подробности от станалото по време на карантината, но когато се разнесе новината, че сред гостите е била Рори и „Вортекс“ е сключил договор с Брам за финансирането на „Къща на дървото“, слуховете за ожесточени женски схватки и хедонистични оргии секнаха.

Ключалката най-после щракна и Пол застана на прага, мрачен и застрашителен.

— Какво, по дяволите, искаш?

Обикновено безупречно вчесаната му стоманеносива коса сега беше разрошена. Беше бос и изглеждаше така, сякаш не се е бръснал от седмица. Измачкани шорти и избеляла тениска заместваха обичайното му облекло на „Хуго Бос“. Лора никога не го беше виждала в такъв вид и някакво неканено чувство потрепна в гърдите й.

Тя бутна вратата.

— Приличаш на трупа на Ричард Гиър. — Той машинално отстъпи назад и тя се шмугна покрай него в прохладната къща, където доминираха подове от бамбук, високи тавани и големи прозорци на покрива. — Трябва да поговорим.

— Не, не трябва.

— Само за няколко минути — настоя Лора.

— След като вече нямаме общ бизнес, не виждам смисъл да говорим.

— Престани да се държиш като голямо дете.

Пол се втренчи изумено в нея и Лора осъзна, че дори с избелялата тениска и изпомачканите шорти той изглеждаше много по-представително, отколкото тя с дизайнерската си рокля „Ескада“ и елегантните червени сандали на „Тарин Роуз“. И отново онова неуместно потрепване в гърдите…

— Повече няма защо да ти ближа задника — усмихна се студено тя. — Това е единственото хубаво последствие от съсипаната ми кариера.

— Да, ами съжалявам за това.

Той се насочи към всекидневната — приятно помещение, но някак си безлично. Удобни мебели, бежов килим и бели жалузи на прозорците. Очевидно нито една от изтънчените светски дами, с които бе излизал през годините, не бе оставила отпечатък в дома му.

Лора отиде до музикалната уредба и я изключи.

— Обзалагам се, че не си говорил с нея, откакто всичко рухна.

— Не можеш да си сигурна.

— Нима? Наблюдавам те от години. Ако Джорджи не прави това, което иска татенцето, татенцето я наказва със студено отношение.

— Никога не съм го правил. Явно ти харесва да ме рисуваш като злодей.

— За това не са нужни много бои.

— Върви си, Лора. Можем да уредим останалите делови въпроси по електронната поща. Повече нямаме какво да си кажем.

— Това не е съвсем вярно. — Тя порови в голямата си чанта торба и тикна един сценарий в ръцете му. — Искам да се явиш на прослушването при Хауи. Няма да получиш ролята, но все трябва да започнем отнякъде.

— Прослушване? За какво говориш?

— Реших да ти стана агент. В живота ти си безсърдечен негодник, но в същото време си талантлив актьор, а и е крайно време да престанеш да лазиш по нервите на Джорджи и да се съсредоточиш върху собствената си кариера.

— Забрави. Някога наистина се занимавах с това, но не стигнах доникъде.

— Сега си друг човек. Зная, че си малко изостанал в занаята, затова съм ти записала няколко урока при Лия Колдуел, някогашната преподавателка по актьорско майсторство на Джорджи.

— Ти си откачила.

— Първият ти урок е утре в десет. Лия ще те върти на шиш, за да разкриеш всичките си умения и скрити таланти, така че е хубаво добре да се наспиш. — Тя измъкна от торбата куп листове. — Това е стандартният договор на агенцията. Прегледай го, докато проведа няколко телефонни разговора. — Извади мобилния си. — О, и нека се изясним от самото начало. Твоята работа е да играеш. Моята — да направлявам кариерата ти. Ти ще вършиш своята работа, а аз — моята и ще видим какво ще се получи.

Пол захвърли сценария върху малката масичка.

— Няма да се явя на никакво прослушване.

— Твърде си зает, за да броиш снимките, на които си заедно с дъщеря си?

— Върви по дяволите. — Силни думи, но произнесени без особен ентусиазъм. Той се отпусна в едно кресло с дамаска от шотландско каре. — Наистина ли съм безсърдечен негодник?

— Съдя по това, което виждам с очите си. Ако не си, значи си дяволски добър актьор — тросна се Лора и изведнъж се сепна.

Той наистина беше добър актьор. Тя бе останала поразена от прочита му на ролята на бащата в „Къща на дървото“. Не си спомняше кога за последен път е била толкова развълнувана от нечие изпълнение. Не беше ли една от големите иронии на съдбата, че се бе възхитила точно от играта на Пол Йорк?

Той винаги бе изглеждал толкова твърд и непреклонен и сега, когато го видя така объркан и несигурен, Лора се стъписа.

— Всъщност какво става с теб?

Пол се взираше в пространството.

— Забавно е какви обрати ни сервира животът. Съвсем не тези, които очакваме.

— И какво точно очакваше ти?

Той й подаде договора.

— Ще прочета сценария и ще помисля. След това ще обсъдим договора.

— Не става. Ако не подпишеш договора, си тръгвам заедно със сценария.

— Да не мислиш, че ще подпиша просто така?

— Да. И знаеш ли защо? Защото аз съм единствената, която проявява интерес към теб.

— И кой е казал, че ме е грижа? — Той хвърли договора върху папката със сценария. — Ако исках да се върна в професията, щях да се представлявам сам.

— Актьор, който се представлява сам, има глупак за клиент.

— Мисля, че това се отнасяше за адвокатите.

— Смисълът е един и същ. Нито един актьор не може да превъзнася сам себе си, без да изглежда като пълен идиот.

Тя беше права и Пол го знаеше, но още не бе готов да се предаде.

— Изглежда, имаш готов отговор за всичко.

— Защото добрите агенти знаят какво правят, а аз възнамерявам да ти бъда много по-добър агент, отколкото бях за Джорджи.

Той потърка палец по кокалчетата на ръката си.

— Трябваше да изразяваш мнението си.

— Опитах се — неведнъж — но ти само се мръщеше и искаше всичко да става като с магическа пръчка, а аз си спомнях за ипотеката ми и смелостта ми тутакси се изпаряваше.

— Хората би трябвало да се борят за това, в което вярват.

— Напълно си прав. — Лора посочи с пръст договора. — Е, какво решаваш, Пол? Ще седиш тук и ще се самосъжаляваш или ще имаш смелостта да се впуснеш в съвършено нова игра?

— Не съм играл от близо трийсет години. Дори не съм мислил някога отново да стана актьор.

— Холивуд обича талантливите свежи лица.

— Моето не е толкова свежо.

— Довери ми се. Всичките ти бръчки са на мястото си — заяви Лора и го измери с погледа си на кораво момиче, за да не му хрумне да приеме забележката й като глупаво дърдорене на жена в менопауза, която не помни откога не е имала мъж в живота си. — Трудно ми е да повярвам, че актьор с твоя талант никога не е помислял за работа.

— За мен кариерата на Джорджи винаги е била на първо място.

Прободе я чувство на съжаление. Какво ли му е било да притежава такъв талант и да го захвърли?

— Джорджи вече не се нуждае от теб — каза тя доста по-нежно. — Поне не за кариерата си.

Пол издърпа договора от ръцете й.

— Върви да провеждаш телефонните си разговори, по дяволите. Аз ще прегледам това.

— Добра идея.

Лора излезе на терасата. Широка и закътана, тя беше идеално място за отдих и забавления, но на нея имаше само два разностилни метални стола. Струваше й се странно толкова изтънчен човек да няма почти никакъв светски живот. Отвори телефона и провери гласовата си поща, след което проведе дълъг разговор с баща си, който живееше във Финикс. Докато разговаряха, Лора се застави да не поглежда крадешком през прозорците към Пол. След това се обади на сестра си в Милуоки, но телефонът вдигна шестгодишната й племенница, която се впусна в подробен разказ за новото си котенце.

Пол излезе на терасата и Лора прекъсна възторжения монолог на момиченцето.

— Той е невероятен актьор. Едва ли някой знае, че е учил в „Джулиард“^[2]. Овен това е играл на Бродуей, преди да изостави кариерата си и да се посвети изцяло на Джорджи.

— Кой е този двор^[3] на Джули, лельо Лора?

Лора подръпна косата си.

— Нямаш представа колко ми бе трудно да го убедя да се върне към актьорската професия. Щом го чуеш как чете ролята, ще разбереш защо толкова се вълнувам, че ще бъда негов агент.

— Говориш странни неща — отвърна тъничкият глас. — Ще извикам мама. Мамо!

— Чудесно. Ще ти се обадя през следващата седмица — каза Лора и затвори телефона. — Мина по-добре, отколкото очаквах. — Между гърдите й потече струйка пот.

— Празни приказки. Говореше с гласовата си поща.

— Или с племенницата ми в Милуоки — отвърна Лора колкото можа по-дръзко. — Или с офиса на Брайън Глейзър. Не е твоя работа как въртя бизнеса си. Важни са само резултатите.

Той размаха договора пред физиономията й.

— Само защото подписах проклетото нещо, не означава, че ще се явявам на прослушвания. Само ще прочета сценария.

Наистина ли го бе убедила? Лора не можеше да повярва на късмета си.

— Това означава, че ще отидеш там, където ти кажа. — Грабна договора и се насочи към вратата, надявайки се, че той ще я последва. — Няма да е никак лесно, затова не е зле да изнесеш на себе си една от лекциите, с които си свикнал да досаждаш на Джорджи. Например за това, че да ти откажат някоя роля, е част от занаята и не бива да го приемаш лично. Ще ми бъде интересно да видя дали си толкова корав, колкото е тя.

— Това те забавлява, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Лора събра нещата си. — Обади ми се, след като прочетеш сценария. О, и още нещо — възнамерявам да дам тласък на кариерата ти, използвайки славата и репутацията на Джорджи.

Пол почервеня от гняв.

— Не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога. Тя ни уволни, забрави ли? — Лора стигна до вратата и се обърна към него. — Ако бях на твое място, още днес щях да й се обадя, вместо със студеното си и отчуждено поведение само да задълбочавам пропастта помежду ни.

— Да бе. Като че ли идеите ти постигнаха голям успех в миналото.

— Беше просто предложение. — Тя излезе и се насочи със спокойна крачка към колата си, макар че й се искаше да подскача до небесата от радост. Беше преодоляла първото препятствие и сега оставаше само да му намери работа.

Докато излизаше на заден ход от алеята, си напомни, че намирането на работа за Пол не е единственият й проблем. Трябваше да обяви за продажба луксозния си апартамент, да смени мерцедеса си за някаква по-евтина кола, да отмени почивката си в Мауи и да не припарва до „Барнис“. Доста депресираща перспектива.

Но за момента… Лора включи радиото, тръсна глава и запя с цяло гърло.