Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (4)

3

Събота сутринта Джорджи паркира колата си съвсем наблизо до „Темескал Каньон Роуд“, зад прашно синьо бентли и червен мерцедес роудстър. Тъй като папараците още спяха след среднощното бдение пред нощните клубове, днес никой не й досаждаше.

— Закъсня! — възкликна Саша, когато Джорджи излезе от колата. — Не си могла да се откъснеш от прегръдките на Брамуел Шепърд?

— Да бе, как ли пък не!

Джорджи затръшна вратата на колата.

Саша се разсмя. Както винаги, изглеждаше невероятно — висока, стройна и гъвкава като тръстика, облечена в късо бяло яке с качулка и сив панталон. Беше завързала черните си коси на конска опашка, а половината й лице бе скрито под широка розова козирка.

— Не обръщай внимание на Саша. — Ейприл, най-възрастната и най-разумната от най-близките й приятелки, днес носеше черна тениска от последното турне на съпруга си. — Самата тя пристигна преди трийсет секунди.

— Успах се — оправда се Саша. — На младите момичета често им се случва.

Ейприл беше в началото на петдесетте, но все още красива, с дръзки черти и драматично лице с волева брадичка. От нея сякаш се излъчваше някакво сияние на заслужено удовлетворение. Тя от години беше моден стилист на Джорджи, но което беше по-важно — и нейна скъпа приятелка. Ейприл отметна назад русата си коса с изсветлени прави кичури и се усмихна мило на Саша.

— А пък аз спах като къпана. Вярно, че миналата нощ правих фантастичен секс.

Саша се намръщи.

— Е, да, и аз щях да правя фантастичен секс, ако бях омъжена за Джак Пейтриът.

— Но не си, нали? — ухили се Ейприл самодоволно.

Преди трийсет години Ейприл беше прочута рокендрол групарка, но отдавна бе оставила зад гърба си онези безумни години, изпълнени с наркотици, алкохол и разюздан секс. Сега тя беше омъжена за легендарния рокаджия Джак Пейтриът, майка на известен куотърбек от НФЛ, а наскоро стана и баба. Вече не работеше като моден стилист, освен когато правеше лична услуга на приятелката си Джорджи.

Джорджи затъкна косата зад ушите си и нахлупи ниско бейзболната шапка. Извади от багажника на колата раницата с бутилките с минерална вода. Тя беше единствената от тях, която нямаше нищо против да носи раница, затова мъкнеше цялата вода. Това всъщност беше идеален начин да изгори излишните калории, нещо, което приятелките й се опитваха да я убедят да не прави, след като толкова бе отслабнала, но Джорджи не се предаваше.

Понякога се питаше как ли се справяха с живота жените, които нямат приятелки. Самата тя вярваше безусловно на своите, които никога не я бяха подвеждали, макар че живееха в различни градове и тези съботни походи ставаха все по-редки. Саша живееше в Чикаго, Ейприл — в Лос Анджелис, но прекарваше по-голяма част от времето си в семейната ферма в Тенеси. Мег Коранда, най-малката от всички, беше на едно от пътешествията си, при това никой не знаеше къде точно.

Саша ги поведе по пътеката през гората. Този път не крачеше с убийственото си темпо, за да не изостава Джорджи, която преди водеше групата.

— Разкажи ни точно какво се случи с Брам — поде тя.

— Честно, Джорджи, къде ти е бил умът? — намръщи се Ейприл.

— Срещата беше чиста случайност. — Джорджи нагласи раницата. — Поне що се отнася до мен. И абсолютно планирано от негова страна.

Тя им разказа за плана си да започне да излиза с различни по-представителни мъже, което обясняваше случилото се в „Айви“. Не спомена за предложението за брак, което бе направила на Тревър, не защото не им се доверяваше — за разлика от Ланс тези жени никога нямаше да я предадат — но просто не искаше най-добрите й приятелки да узнаят, че е по-жалка, отколкото можеха да предположат. Когато стигнаха до откритото било на каньона, Джорджи едва смогваше да си поеме дъх.

Слънчевите лъчи бяха стопили и последните остатъци от утринната прохлада и пред погледите им се откриваше цялото крайбрежие от залива Санта Моника до Малибу. Жените спряха за минута, за да съблекат якетата си и да завържат ръкавите им около талиите. Саша извади две шоколадови блокчета и небрежно подаде едното на Джорджи, но приятелката й отказа.

— Сутринта закусих. Честна дума.

— Една лъжица йогурт? — усъмни се Ейприл.

— Цяла кофичка. Вече съм по-добре. Наистина.

Но те не й повярваха.

— Е, аз пък умирам от глад — заяви Саша и захапа лакомо блокчето.

Докато дъвчеше с наслада, нито Джорджи, нито Ейприл не сметнаха за нужно да изтъкнат, че Саша Холидей, основателка на фирмата за здравословно хранене „Холидей Хелти Ийтинг“, по-скоро би трябвало да похапва парче плод или енергиен „Холидей Пауър Бар“, вместо да преживя „Милки Уей“. Саша беше тайна почитателка на вредни висококалорични храни, но за това знаеха само те. Не че се отразяваше на идеалната й фигура.

Саша пъхна опаковката в деколтето на тениската и еластичният плат се изду.

— Нека го обсъдим. Може би идеята да се срещаш с Брам не е чак толкова лоша. Това определено ще отвлече вниманието на всички от клюките за Ланс и светицата Джейд. — Отхапа от блокчето. — Освен това Брам Шепърд все още е най-хитовото лошо момче в града.

Джорджи не можеше да понася някой да направи дори и смътен комплимент по адрес на Брам.

— Не е такъв хит в бокс офис класациите — изтъкна Джорджи. — Имах късмет, че неговият наркодилър не цъфна по време на обяда.

Саша пъхна остатъка от шоколада в устата си и отиде зад гърба на Джорджи, за да извади от раницата бутилка с вода.

— Трев ми каза, че Брам от години не припарва до наркотици.

— Трев е много доверчив — изсумтя Джорджи, докато отвинтваше капачката на бутилката си. — Повече никакви разговори за Брам, става ли? Няма да му позволя да ми съсипе утрото.

Той вече съсипа каквото можа, додаде тя мрачно наум.

Следващите три километра приятелките вървяха по пътеката, извиваща се между високи чинари, дъбове и лаврови дървета. Джорджи се наслаждаваше на усамотението. Стигнаха до един плитък поток. Саша се наведе, за да изпъне крака.

— Имам по-добра идея. Хайде следващия уикенд всички да отскочим до Лас Вегас.

Ейприл коленичи до водата.

— Този град не ми се отразява добре. Пък и двамата с Джак вече имаме други планове.

— Голи планове — изсумтя Саша.

Ейприл се ухили, Джорджи разтегна устни в усмивка, но в душата си усети познатата болка от предателството. Някога тя беше също толкова непоколебимо уверена в любовта на Ланс, както Ейприл в тази на Джак Пейтриът. После Ланс срещна Джейд Джентри и всичко се промени.

Ланс и Джейд снимаха филм в Еквадор. Ланс играеше смел воин на успеха, а Джейд — скучна, отдадена на професията си археоложка — истинско предизвикателство, имайки предвид екзотичната й красота. В началото на снимките Ланс се оплакваше по телефона от партньорката си, мърмореше колко била погълната от благотворителната си дейност, колко рядко се забавлявала с останалите от екипа. Толкова дълго висяла на телефона, обсъждайки социалните си проекти, че дори невинаги успявала да научи репликите си.

Но постепенно тези коментари спряха, а Джорджи дори не го бе забелязала.

— Пътуване до Лас Вегас звучи добре — обърна се тя към Саша. — Аз съм „за“. — Представи си снимки на Джорджи Йорк и блестящата й приятелка как лудуват в Града на порока. Ако след пътуването последва поредица от срещи с различни мъже, както го беше замислила, може би историите за „нестихващите сърдечни терзания на Джорджи“ най-сетне ще отстъпят място на „дивите нощи на Джорджи“.

Саша си затананика мелодията от „Момичетата искат да се забавляват“. Джорджи се застави да изтанцува няколко стъпки. Идеята беше добра. Всъщност беше направо страхотна. Точно от това се нуждаеше.

 

 

— Как така ще се връщаш в Чикаго? — прошепна Джорджи в телефона шест дни по-късно. Седеше на маса в ресторант „Льо Сирк“ в „Беладжио“^[1], където Саша трябваше да се срещне с нея за уикенда им в Лас Вегас.

Саша звучеше задъхано, забравила за обичайния си саркастичен тон.

— Оставих ти три съобщения. Защо не ми отговори?

Защото Джорджи случайно бе забравила мобилния си телефон в куфара и го бе извадила едва на път към ресторанта.

— В склада е избухнал пожар — продължи Саша. — Веднага трябва да се върна.

— Всичко наред ли е?

— Да, но имало големи щети. Джорджи, зная, че пътуването до Вегас беше моя идея. Никога нямаше да те подведа така, ако…

— Не ставай глупава. Няма да пропадна без теб. — Саша умееше да се държи изумително хладнокръвно в кризисни ситуации, но не беше толкова корава, колкото искаше да изглежда. — Грижи се за себе си и ми се обади, когато научиш нещо повече. Обещай ми.

— Непременно.

Джорджи затвори телефона и огледа великолепно обзаведената ресторантска зала с копринена тента вместо покрив и чудесен изглед към езерото Беладжио. Неколцина от обядващите я оглеждаха с нескрито любопитство и тя осъзна, че отново седеше сама на маса за двама. Остави банкнота от сто долара до чашата с вода и се измъкна от казиното през осеяното със звезди фоайе на ресторанта. Сведе очи, докато минаваше покрай игралните автомати.

— Мога да се закълна, че ме преследваш.

Джорджи се извърна и видя Брамуел Шепърд, изправен пред входа на „Сирко“, ресторант двойник на този, от който тя току-що бе излязла. Както винаги, беше неотразим, облечен в джинси и риза на фини райета с бели френски ръкавели — смесица от небрежност и елегантност, която би трябвало да изглежда ужасна, но не беше. Яркото осветление на казиното превръщаше лавандуловите му очи в сребристосиви. Приличаше на едно от седемте чудеса на света, може би малко поизгубило блясъка си от прекалено многото киселинни дъждове.

— Това не ми прилича на случайност — хладно процеди Джорджи.

— Всъщност е.

— Да бе, сигурно. — Тя побърза да го отмине, докато някой не ги е забелязал, но Брам я настигна.

— Имах представление.

— Не ме интересува. Махай се.

— Корпоративна среща. Платиха ми двайсет и пет хиляди долара, за да прекарам два часа на фирмен коктейл, бъбрейки дружески с гостите.

— Според мен не е точно представление.

— За мен е.

— Кой както го разбира. — Тя познаваше десетина бивши знаменитости, които се прехранваха по този начин, но никой от тях не го признаваше.

Младата жена ускори крачка, но беше твърде късно. Двамата вече бяха привлекли вниманието на околните. И нищо чудно, след като обядът им през миналата седмица беше широко отразен из всички таблоиди. Джорджи искаше позитивни истории, които можеше да контролира, но в Брам Шепърд нямаше нищо позитивно или контролируемо.

Минаха покрай кръглия бар, където някаква рок група издевателстваше над едно парче от кавърите на „Никълбек“. Вече беше невъзможно да си тръгне, затова Джорджи си лепна дежурната усмивка. Беше крайно време да му даде да разбере, че вече отдавна не беше някогашното наивно и доверчиво момиче.

— Нека отгатна — поде тя, докато се провираха между игралните автомати. — Запътил си се към спалнята на третата съпруга на застаряващ корпоративен магнат. Тя ти плаща за допълнителните услуги.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Представи си колко мангизи ще изкиха, за да бъде с двама ни.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, но за разлика от теб, аз все още съм неприлично богата и още не съм паднала толкова ниско, че да се продавам.

— Кого заблуждаваш? Гледах те в „Красиви хора“. Продала си се, за да играеш в онзи боклук.

Джорджи се бе опитала да убеди баща си, че участието й във филма е голяма грешка, но той не пожела да я чуе. Провалът започваше да се лепи по нея като евтин парфюм.

— Би трябвало да съдиш онзи, който е подбирал гардероба ти за този филм. — Брам смигна на хубавичка азиатка, крупие на една от масите на блекджек. — По-добре да бяха подчертали краката ти, а не бюста.

— Щом си започнал да изброяваш недостатъците ми, не забравяй да споменеш изпъкналите ми очи, голямата уста и…

— Очите ти не са изпъкнали, а голямата уста не е навредила на Джулия Робъртс.

Но Джорджи не беше Джулия Робъртс.

Погледът му се плъзна по нея. Тя беше висока, но въпреки това Брам се извисяваше с половин глава над нея.

— Между другото, тази вечер изглеждаш много добре. Почти не се забелязва колко си измършавяла. Сигурно Ейприл продължава да е твоят стилист.

— Да.

Макар че Джорджи сама бе избрала тази права рокля с V-образно деколте, с десен на черно-бели капки, причудливо напръскани в стил „Джаксън Полък“. Дрехата се спускаше свободно от раменете, а черният колан, отпуснат ниско под талията, й придаваше екстравагантното излъчване на еманципираните момичета от двайсетте.

Подстриганата на дълги остри кичури коса обрамчваше лицето й, а върху китките й проблясваха широки гривни.

Брам хвърли преценяващ поглед на дългокраката блондинка, която открито го зяпаше.

— И така, я ми кажи… още ли продължаваш с лова на съпруг, или най-после си намерила някой глупак, съгласен да се ожени за теб?

— Имам десетки кандидати. За щастие, навреме се осъзнах. Удивително е какво може да се постигне с малко шокова терапия. Препоръчвам ти и ти да пробваш.

Той я потупа между лопатките.

— Ето какво ще ти кажа, Скут. Удивявам се с каква лекота продължаваш да попадаш в неловки ситуации. Отдавна не се бях забавлявал толкова, както когато станах неволен свидетел на малката сценка между теб и Тревър.

— Което само потвърждава колко тъжен и безсъдържателен е животът ти.

Бяха стигнали до оживеното фоайе. Пищният таван със стъклени цветя, дело на Дейл Чихули, не хармонираше с останалия декор, но при все това беше прекрасен. При появата им тълпата развълнувано зажужа. Хората се спираха, за да ги зяпат. Джорджи разтегна устни в най-широката си усмивка. Някаква жена вдигна мобилния си и ги снима. Страхотно. Направо страхотно.

— Да се махаме от тук.

Брам я улови за ръката и я повлече през тълпата. Докато се опомни, двамата се озоваха в асансьора, ухаещ на „Тубероза“ на Джо Малоун. Той плъзна електронната карта в процепа върху панела и натисна бутона за етажа. Отраженията им ги заобикаляха от огледалата по стените на кабината — Скип и Скутър, вече пораснали. За частица от секундата младата жена се запита кой гледа близнаците, докато мама и татко се забавляват тази нощ в града.

Асансьорът пое нагоре. Джорджи се пресегна над рамото му и натисна бутона за трийсетия етаж.

— Още няма единайсет — отбеляза той. — Защо да не се позабавляваме?

— Супер. Ще отида да си взема тейзъра^[2].

— Остроумна както винаги. Ти си една блестяща опаковка, Джорджи, в която няма подарък. Обзалагам се, че нито веднъж не си позволила на Ланс Загубеняка да те види гола.

Тя притисна длани към бузите си.

— Да не би да е трябвало да си свалям дрехите? Защо никой не ме е предупредил?

Брам подпря рамо на стената на кабината, кръстоса глезени и я удостои с най-чаровната усмивка, способна да разтопи дори сърцето на ледената кралица.

— Знаеш ли за какво съжалявам? Трябваше да сваля Джейд Джентри, когато имах шанс. Тази жена е чист секс.

Думите му би трябвало да я съсипят, пронизвайки я в най-чувствително място, ала Джорджи бързо се опомни. Та това беше Брам. Бойните й инстинкти мигом се събудиха и тя премина в атака.

— Никога не си имал шанс при света Джейд. Тя си избира мъжете от списъка на звездите, а последният филм на Ланс донесе печалба от осемдесет и седем милиона.

— Има късмет копелето. Този пич и пръста си няма да помръдне без тлъст хонорар.

— За разлика от твоите хонорари, които едва ли могат да се нарекат тлъсти. Обаче трябва да призная… че изглеждаш добре. — Джорджи потупа чантичката си. — Напомни ми, преди да си тръгна, да взема телефона на фантастичния ти пластичен хирург.

Брам се изправи.

— Преди няколко години Джейд ме потърси по телефона, но аз бях толкова надрусан, че не й върнах обаждането. Това е истински пример как дрогата ти прецаква мозъка, но никой не предупреждава хлапетата за тези гадни последици. — Вратите се отвориха на двайсет и осмия етаж. Той я сграбчи за лакътя. — Време е за купон. Да вървим.

— По-добре не.

Брам я повлече навън.

— Да вървим. Скучно ми е.

— Не е мой проблем.

Джорджи се опита да забие пети в дебелия килим, застлан в средата на разкошния коридор.

Брам я стисна още по-здраво.

— Трябва да си забравила какво подслушах в дома на Трев, иначе вече щеше да си осъзнала, че на практика си моя робиня.

В миналото тя твърде често беше ставала мишена на подмолните му номера, за да не се досети накъде вървят нещата, и това никак не й се нравеше.

Той я побутна зад ъгъла.

— Представяш ли си колко пари мога да спечеля, ако продам на таблоидите историята за нещастната, отчаяна Джорджи Йорк, умоляваща един мъж да се ожени за нея?

— Дори и ти не си способен на това. — Макар че навярно беше.

— Предполагам, че зависи от това, до колко покорна робиня ще бъдеш. Надявам се, че си облякла секси бельо, защото съм в настроение за лап данс^[3].

— Ще ти поръчам стриптийзьорка. В Лас Вегас е пълно с отчаяни момичета.

Брам потропа на една врата с кокалчетата на пръстите си.

— Признавам го само пред теб, Скут, но вече съм доста замотан от всички онези мартинита, които ми наливаха в гърлото. И тъй като искам да съм трезвен за твоя лап данс, до края на нощта ще съм само на сода.

Не изглеждаше пиян, но тя от опит знаеше, че Брам можеше да изпие огромно количество алкохол, преди да започне да си плете езика. Навярно само я баламосваше със заплахата за лап данс, но това все още не означаваше, че не беше замислил нещо гадно, с което да я изнудва. Джорджи можеше да си има сериозни проблеми и трябваше колкото е възможно по-скоро да измисли как да се справи с неприятната ситуация.

Вратата се отвори и той я въведе в просторен апартамент, пълен с мрамор, позлата, свежи цветя, няколко много млади, много красиви жени и малко повече мъже. Съдейки по ръста им, повечето бяха баскетболисти, ако не се смятаха двамата зализани агенти с престорено любезни физиономии, в дизайнерски костюми, със скъпи часовници и похотливи погледи, сврени в ъгъла.

— Това е Скутър! — Един от баскетболистите се изправи на крака и широката му усмивка разкри два златни зъба. — По дяволите, момиче, изглеждаш прекрасно. Ела насам и пийни с нас.

— Твоята обожаваща те публика. — Брам махна широко с ръка и се отправи към бара, край който бяха накацали жените.

Тъй като я очакваше само празната й хотелска стая, а женската публика явно бе обсебила изцяло вниманието на Брам, Джорджи реши, че нищо не я заплашва и може спокойно да остане за известно време. Освен това нямаше да позволи на Брам да стане свидетел на бягството й. Много скоро разбра, че повечето от мъжете играят в „Никс“^[4]. Този, който я извика, се оказа глуповат, но съотборникът му беше очарователен. Кери Кливланд имаше секси растафарианска^[5] прическа, дълги тъмни мигли и заразителен ентусиазъм. Още преди да изпие първото си шоколадово мартини, Джорджи започна да се отпуска и забавлява. Не се налагаше да се тревожи за щракащи фотоапарати и камери, а Брам беше твърде зает с младите хубавици, които го бяха наобиколили, за да я притеснява.

Някъде около два сутринта купонът се пренесе в частна игрална зала, където Кери я научи да играе на крапс^[6]. За пръв път от месеци Джорджи искрено се развличаше. Току-що бе направила първия си залог, когато Брам изникна до нея.

— Надявам се, че ти е ясно, че залозите са по петстотин долара.

— Ясно ми е и не ми пука. Много си напрегнат.

— Аз не мисля, че си напрегнат, Брам. — Убийствено секси червенокоса персона с дрезгав от цигарите глас се опита да се усуче около него, но той я отблъсна и обяви, че също ще играе.

Когато дойде ред на Джорджи да хвърля заровете, Брам заложи върху Don’t pass line^[7]. Тя хвърли заровете. Разнесоха се одобрителни викове и ръкопляскания, когато се падна печеливша комбинация — шестица и петица. Само Брам бе заложил срещу нея.

— Много лошо — прошепна тя. — Зная, че си го закъсал с парите, но съм чувала, че мъжките проститутки могат да направят цяло състояние, ако намерят щедри клиентки.

— Винаги се грижиш за мен.

— Нали за това са приятелите.

Червенокосата се опитваше да привлече вниманието на Брам, но той упорито я игнорираше. Тя най-накрая изчезна, но скоро се върна с две чаши свежо мартини. Пъхна едната в ръката на Брам, но когато поднесе другата към устните си, той й я взе и я подаде на Джорджи.

— Може би това ще ти помогне да се отпуснеш.

Червенокосата така се разстрои, че Джорджи щеше да я съжали, ако момичето не беше толкова напористо. Брам хвърли заровете и се падна общо седем. Дотук той нито губеше, нито печелеше, а Джорджи се бе разделила с няколко хилядарки. Но й беше все едно. Важното бе, че си прекарваше страхотно. Отпи от мартинито и окуражи Кери, защото бе негов ред да играе.

Времето се изнизваше неусетно и постепенно светът се завъртя в пъстроцветен калейдоскоп. Заровете подскачаха около ръба на масата. Греблото се плъзгаше по зеленото сукно. Жетоните потракваха. Внезапно всичко й се стори красиво, дори и Брам Шепърд. Някога двамата създаваха магия върху малкия екран. Със сигурност това означаваше нещо. Тя притисна буза към рамото му.

— Вече не те мразя.

Той я прегърна през раменете и призна с тих, щастлив шепот:

— Аз също не те мразя.

Изтече още една прекрасна минута и той внезапно се отдръпна и отдалечи. Тя искаше да протестира и да го извика да се върне, но й беше прекалено хубаво и спокойно, за да се помръдне.

С крайчеца на окото си го видя да приближава към червенокосата. Изглеждаше ядосан. Как можеше да се сърди в такава прекрасна нощ?

Заровете продължаваха да потракват. Брам отново се появи до нея.

— Трябва да се махаме от тук.

Това беше последното, което Джорджи си спомняше следващия следобед, когато допусна грешката да се събуди.