Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (16)

15

— Не ме карай да те моля два пъти — предупреди я Брам, когато Джорджи се поколеба.

Заплашителната нотка в гласа му бе толкова възбуждащо чувствена, че младата жена изтръпна, залята от прилив на непознато диво желание. Всичко беше толкова възхитително просто. Той искаше единствено да задоволи животинската си похот, както и тя. Най-сетне се бе отърсила от всякакви съмнения и терзания и можеше докрай да се наслади на всеки забранен миг.

— Няма. — Тя съблече горнището през глава. — Действай.

Брам се взря в гърдите й, очертаващи се под бледожълтата дантела на сутиена, и погледът му я изпълни със страстен трепет. Харесваше й да я желаят, нищо че за него беше просто жена, която в момента е на разположение.

Той стисна китката й.

— Този път искам да сме в леглото. За да мога да се насладя на всеки сантиметър от тялото ти.

Тя едва не се разтопи, направо тук, по средата на спалнята. Докато гледаше замъглените му лавандулови очи, Джорджи си напомни, че той й е прекалено безразличен, за да й причини болка. После Брам я целуна и всички мисли излетяха от главата й.

Този път нямаше бавен стриптийз. Двамата свалиха трескаво дрехите си и се нахвърлиха един върху друг. Довчера Джорджи никога не се бе любила с мъж, без да го обича, ала сега отдаваше тялото си без задръжки, с разюзданото нетърпение на зажадняла за ласки жена. Без да спира да я гали, Брам разтвори краката й и вдигна глезените й на раменете си. На свой ред Джорджи го дразнеше и изтезаваше, но не за да го възбуди повече, а защото тя го искаше, защото правеха секс за нейно удоволствие. Този път не се опитваше да се понрави или да задържи мъжа, който не я обичаше.

Брам беше земен, непринуден. Груб. Искащ и даващ. Любеше я с пръсти, с устни, с твърдата си пулсираща мъжественост. Тя изпитваше блажена, извисяваща свобода. Финалният взрив беше опустошителен.

След това Джорджи остана да лежи под него, толкова отмаляла, че едва успя да пророни няколко думи.

— О, ами… сигурна съм, че следващия път ще бъде по-добре.

Той се претърколи по гръб. Дишаше тежко и накъсано, а кожата му блестеше от потта. Устните му се извиха в ленива усмивка.

— Нека сме честни — жена като теб не може да се задоволи само с един мъж.

Тя се ухили доволно. Климатикът жужеше тихо, изпращайки хладен повей върху разгорещените им тела. Джорджи се чувстваше…

Опита се да назове емоциите, които я изпълваха, и най-сетне успя да определи една.

Чувстваше се щастлива.

 

 

Досега Брам беше единственият мъж, идвал в апартамента на Чаз, а сега Арън седеше на дивана й, слушалките все още висяха на врата му, а кабелът се люлееше от коляното му. Носеше протрити джинси и измачкана зелена тениска с шибания надпис „All your base are belong to us“^[1], който нямаше никакъв смисъл. Къдравата му коса стърчеше около кръглото му лице, а очилата на носа му бяха изкривени на една страна.

— Не можеш да останеш тук — изсумтя Чаз. — Трябва да си вървиш.

— Вече ти казах. Ключовете за колата ми останаха в кабинета на Джорджи.

— Вземи моята.

Брам й беше купил блестяща нова хонда одисей, но Чаз рядко излизаше от къщата и използваше колата само когато ходеше на пазар. Прекарваше по-голямата част от свободното си време в своя апартамент. Брам й позволи да го обзаведе по свой вкус. Чаз избра модерни мебели в шоколадови и светлокафяви тонове, семпла черна етажерка, ъгловат въртящ се стол за четене и две черно-бели абстрактни гравюри. Идеален ред. Нищо разхвърляно. Всичко беше чисто и спретнато. С изключение на Арън.

Той се почеса разсеяно по гърдите.

— Шофьорската ми книжка е в портфейла, който също остана в кабинета на Джорджи.

— И какво от това? Аз от години карам без шофьорска книжка. — Беше се научила да шофира на тринайсет, тъй като осъзна, че представлява по-малка опасност на пътя, отколкото пияната й мащеха.

Двамата с Арън имаха ключове за входната врата, но никой не изгаряше от нетърпение да се върне в къщата точно сега. Слава богу, малкият й апартамент над гаража и голямата спалня се намираха в двата противоположни края на двора. Нямаше да понесе да слуша как Брам и Джорджи правят секс. Чаз ненавиждаше Джорджи. Не можеше да понася, когато Брам се смееше над някоя глупост, изречена от Джорджи, мразеше да ги слуша как си говорят за филми, които самата тя никога не бе гледала. Чаз искаше да бъде най-важният човек в живота му. Което беше глупаво.

Дано Брам да не е забравил да изключи печката.

— Няма да спиш тук — предупреди тя Арън.

— Кой е казал, че ще спя тук? Ще им дам малко време, а после ще се върна в къщата, за да си прибера вещите.

Арън стана и се приближи до малката библиотека, върху която имаше телевизор, готварски книги и още няколко заглавия, които Брам й беше дал, включително тези от известната Рут Райхел, която разказваше как се е увлякла по готвенето и за всичко, свързано с храненето. Това бяха най-хубавите книги, които Чаз някога бе чела.

— Трябва да престанеш да се държиш с Джорджи като истинска кучка. — Арън взе от полицата една от книгите на Райхел и я обърна, за да прочете анотацията на задната корица. — Със същия успех можеш да си окачиш около врата табелка с надпис „Аз съм влюбена в Брам“.

— Не съм влюбена в него! — извика възмутено Чаз, скочи, грабна книгата от ръцете на Арън и я напъха обратно на мястото й върху лавицата. — Привързана съм към Брам и не ми харесва как тя се държи с него.

— Само защото, за разлика от теб, тя не му целува задника.

— Не му целувам задника! Винаги му казвам какво мисля.

— Да, но още докато го ругаеш, обикаляш около него като паленце, готвиш му специални ястия и дори му гладиш тениските. Вчера те видях как скочи от мястото си, за да забършеш няколко трохи от стола, преди той да седне на него.

— Грижа се за него, защото това ми е работата, а не защото съм влюбена.

— На мен ми се струва, че е повече от работа. Изглежда, сякаш това е целият ти живот.

— Това са пълни глупости. Аз просто… съм му задължена, това е всичко.

— За какво?

За всичко.

Чаз се извърна и отиде в малката си кухничка. Арън беше прекалено глупав, за да разбере разликата между това, да обичаш някого, и да си влюбен в него. Чаз обичаше Брам с цялото си сърце, но това не беше сексуална любов. За нея той все едно беше най-добрият брат във Вселената, за когото би направила всичко.

Затършува из хладилника за „Маунтин Дю“. Арън й бе казал, че се е пристрастил към напитката още докато бил в колежа, но тя наля една чаша само за себе си. Чаз искаше да постъпи в кулинарно училище, не в колеж. След смъртта на мащехата си бе успяла да спести достатъчно пари, за да дойде в Лос Анджелис, но се оказа, че е много по-трудно да се намери работа, отколкото очакваше, особено за момиче без диплом за средно образование. Плановете й да постъпи на работа като сервитьорка в скъп ресторант и да спечели пари за кулинарното училище много скоро рухнаха. В крайна сметка се озова в евтина мексиканска закусвалня, където чистеше и миеше чинии. Ала животът в Ел Ей беше много скъп и дори да работеше по шестнайсет часа на ден, често се налагаше да прибягва до спестяванията си, за да изкара месеца.

Един ден, когато се прибра след работа, Чаз откри, че някой е нахлул в окаяната й стая под наем и е задигнал всичко, което притежаваше, заедно със спестените й пари. Заповяда си да не се паникьосва. Налагаше се да пропуска по някое ядене и да отложи за известно време купуването на кола, но щеше да успее да си плаща наема, ако работи на две места.

Може би щеше да се справи, но за беда един пиян шофьор я блъсна, докато пресичаше улицата на път към пералнята. За щастие, имаше късмет, отърва се само с няколко пукнати ребра и счупена ръка. Но изгуби и двете работи, защото не можеше да мие чинии с гипсирана китка. След месец Чаз вече живееше на улицата.

Арън влезе в кухнята след нея.

— Имаш ли нещо за ядене? От обяд нищо не съм слагал в уста.

В шкафа беше пълно с всякаква вредна храна, но нямаше намерение да му го казва.

— Само овесени ядки и плодове. — Скри чашата с „Маунтин Дю“ зад тостера, където той не можеше да я види, не защото й се свидеше, а защото не беше диетична.

— Предполагам, че е по-добре от нищо — примири се Арън.

Чаз извади кутията с овесени ядки и тикна към него чиния с пресни ягоди, но той започна да ги хвърля в купата, без да ги реже, и тя не издържа и го избута настрани, за да свърши сама работата. Жалко, че имаше само „Фростид Флейкс“, а не „Спешъл Кий“, които бяха по-полезни за него.

В кухнята имаше малък вграден плот за хранене. Докато той хапваше, Чаз избърса сребърните прибори от чекмеджето. Вече бе забелязала, че Арън има отлични маниери на масата и тя си помисли, че на съседката му Беки това може да й хареса, ако изобщо някога го забележи. Издърпа купата изпод носа му, преди да е успял да преглътне последната лъжица.

— Смятам сега да те подстрижа.

— Няма да стане. Косата ми си е добре.

— Как ли пък не! Приличаш на избуял храст. Искаш ли Беки да те забележи, или не?

— Ако е толкова празноглава, че за нея да има значение само външността, тогава тя не ме интересува. — Арън огледа критично джинсите и тениската й. — Не може да се каже, че си моден експерт, нали?

— Аз имам свой стил.

— Аз също.

— Да, смотаняшки. — На свой ред Чаз огледа надписа All your base are belong to us на зелената му тениска. — Какво означава това?

Той завъртя очи, демонстрирайки изумление, че не знае нещо толкова просто.

— „Зироу Уинг“. Японска видео игра от 1989-а. Тя е историческа. Съветвам те да я потърсиш, ще останеш възхитена.

— Както и да е, няма значение — махна пренебрежително Чаз и извади ножица от чекмеджето. — Да отидем в банята. Не искам целият ми апартамент да се напълни с косата ти.

— Ако толкова ти се иска да подстригваш, заеми се със собствената си коса — изсумтя възмутено Арън и посочи към прическата й. — Не, почакай, като гледам, май вече си се подстригала.

Чаз харесваше прическата си и нескопосаната му шега я вбеси.

— В такъв случай можеш да забравиш за Беки! — тросна се тя и захвърли ножицата върху плота. — Или за която и да е друга жена… защото никоя няма да те погледне втори път.

— И защо да слушам съветите на човек, който самият няма никакъв личен живот?

— Мислиш, че нямам личен живот?

— Досега не съм забелязал някой мъж да се навърта около теб.

— Това не означава, че нямам личен живот. — Чаз не уточни, че не понася дори мисълта да бъде с мъж. Невинаги беше така. В горните класове на гимназията имаше две сериозни гаджета и с едното от тях преспа. Той се оказа мръсник, но сексът й хареса. Тогава, но вече не.

Арън я гледаше, като че ли беше неин психиатър, което толкова я разгневи, че се нахвърли отгоре му.

— Свали тези тъпи слушалки. Изглеждаш глупаво.

— Ще почакам в колата.

Той излезе от апартамента и затрополи тромаво надолу по стълбите към задния изход.

Чаз изтича до вратата и извика след него:

— Прав ти път! Аз пък имам чипс и „Маунтин Дю“.

— Радвам се за теб. — Вратата се затръшна и се възцари тишина.

Тя се отпусна на дивана и взе готварската книга, която изучаваше. Радваше се, че досадникът Арън си тръгна. И без това не го искаше в апартамента си.

Посегна към бележника, който лежеше на масата. Трябваше да направи списък на всичко необходимо за утрешната официална вечеря. Арън да върви по дяволите! Сега всичко беше така, както й харесваше. Тя беше сама в уютното си убежище.

Но бележникът се изплъзна от пръстите й, а готварската книга тупна на килима. Младото момиче закри лицето си с длани и заплака.

 

 

През цялата сутрин Брам не благоволи да се облече и към обяд Джорджи вече не издържаше. Идеше й да го плесне по съблазнителните голи гърди. Той или се мотаеше в задния двор само по бански, отпивайки от поредната си бездънна чаша с уиски, или — и това беше черешката на тортата — се катереше полугол по дълга стълба, за да почисти задръстен улук. Като че ли някой в Холивуд сам си чистеше улуците.

Наказваше я, задето се бе измъкнала от леглото, за да прекара остатъка от нощта в своята спалня. Негова си работа. Същността на отношенията им беше разюзданият секс, а не интимното среднощно гушкане.

Джорджи се опита да се скрие в кухнята, но Чаз беше непоносима, отказваше помощта й и пренебрегваше всичките й предложения. И Мег не беше по-добра. Като видя Джорджи с камерата в ръка, тя уви някакъв шал около главата си и се престори на едно от децата на Майкъл Джексън, което беше забавно, но не точно това, което Джорджи искаше да заснеме. Накрая Джорджи се затвори в стаята си, за да прочете отново сценария на „Къща на дървото“ и да обмисли ролята на Хелън.

Въпреки вероятността да завали, щяха да вечерят на верандата, която оставаше суха, освен при най-силните бури. Следобед Джорджи сама подреди масата. В средата постави дълбока синя гледжосана купа с артишок, лимони и листа от евкалипт. Аранжировката беше малко асиметрична, но на Джорджи й харесваше, а яркожълтите покривчици подчертаваха кобалтовосините чинии. А след като добавеше и две широки правоъгълни свещи, щеше да стане идеално.

Усети приближаването на Брам, преди ръката му да обхване дупето й.

— Защо масата е сервирана за седем души?

— Седем? — Беше време да му съобщи новината, но Джорджи се държеше така, сякаш за пръв път чуваше това число. — Дай да пресметнем. Ти, аз, татко, Рори и Трев, Лора, Мег… Да, седем са.

Ръката му, която изследваше задните й части, застина.

— Да не би да каза… Рори?

— Хмм…

— Рори Кийн ще дойде на вечерята?

— Ти никога не слушаш, когато ти говоря. Кълна се, че всичко казано от мен влиза през едното ти ухо и излиза през другото. Все едно сме женени от сто години.

— Рори? — Той окончателно изгуби интерес към физиката й.

— Сигурна съм, че ти го споменах.

— А аз пък съм сигурен, че не си! Да не си откачила? Баща ти ме мрази и в червата. Имам на разположение само две седмици и половина, преди да изтече договорът за правата ми, и не искам Пол близо до Рори.

— Аз ще се погрижа за него.

— Както се погрижи досега?

— Мислех, че ще заподскачаш от щастие — нацупи се Джорджи, но не остана изненадана, когато той не реагира.

— Рори харесва сценария — каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Само ако можех да я убедя да ми се довери.

— От това, което тя ми каза, се опасявам, че нямаш шанс. — И докато той кръстосваше верандата надлъж и нашир, тя му преразказа накратко разговора си с Рори. Накрая додаде: — Защо доведе всички онези кретени с теб в Лос Анджелис?

Горчивината, която толкова дълго бе потискал, най-сетне изби на повърхността.

— Защото бях едно глупаво хлапе! Нямах семейство и си мислех… не зная какво съм си мислел.

Но Джорджи много добре разбираше как се е чувствал тогава.

Раменете му увиснаха и той извърна поглед.

— Момчетата ме увериха, че Рори си е измислила всичко. Аз исках да им вярвам и им повярвах, а когато най-сетне поумнях, тя вече отдавна бе напуснала сериала. По времето, когато я открих, кариерата ми потъваше с главоломна скорост и нека го кажем така… тя се усъмни в искреността на моето извинение.

— А сега тя има възможност да си отмъсти.

— Не всичко е загубено. Рори иска да получи този сценарий и ще й струва много по-евтино, ако работи с мен, отколкото, ако наддава за него, след като изтекат правата ми. — И това го казваше същият онзи развейпрах, който навремето провали три дни от снимките, за да се забавлява с дълбоководен риболов. Сега се държеше като истински бизнесмен. — Играта ни довечера трябва да е безупречна, на най-високо ниво. Тя те харесва и аз съм напълно готов да се възползвам от това. Прегръдки, целувки, нежности, пълна програма. И никакви ехидни подмятания.

— Всички ще решат, че сме болни.

— Разчитам на помощта ти да ми осигуриш малко време, за да поговоря насаме с нея. — Огледа композицията й с лимона и артишока в средата. — Погрижи се да намериш добър доставчик на цветя. Аз ще наема барман и сервитьор. Освен това трябва да се осигури и добър майстор готвач.

Джорджи вдигна ръка.

— Я се спри. Никакви доставчици на цветя, бармани и сервитьори. Чаз ще поднесе специалитета си: шишчета „приготви си сам“ с пилешко, телешко и миди.

— Полудя ли? Не можем да поднесем шишчета на Рори Кийн.

— Довери ми се. Не забравяй, че имам свой егоистичен интерес да склоня Рори да финансира проекта ти. Ако прецакаш цялата работа…

— Джорджи, казах ти. Ще се проведе кастинг за ролята на Хелън…

— Я ме остави на спокойствие. Имам да върша куп неща. — Най-важното беше да му помогне да убеди Рори, че той е най-подходящият кандидат за реализирането на филма. Ако Рори види колко добре се държи напоследък, в какъв човек се е превърнал, може би ще забрави някогашните му изцепки.

За разлика от Джорджи, която не можеше забрави нищо.

След като Брам се изнесе, Джорджи се зае да подрежда свещи около терасата, но по някое време не се сдържа и грабна видеокамерата. Точно днес би трябвало да остави Чаз на мира, но това, което бе започнало като прищявка, постепенно се бе превърнало в мания. Освен интереса й към личността на Чаз, тя неусетно се бе пристрастила към самия процес на снимане, към възможността да запечата на лента живота на другите хора. Джорджи никога не бе подозирала колко по-увличащо е да си зад камерата, а не пред нея.

Откри Чаз в кухнята да приготвя марината от чесън и джинджифил. Когато видя Джорджи, икономката тръсна ядно големия нож до скилидките чесън.

— Махни тази камера от тук!

— Скучно ми е, а зная, че няма да ми позволиш да ти помогна — отвърна Джорджи, докато обективът на камерата обхождаше добре организирания хаос.

— Върви да снимаш чистачките. Изглежда, това доста те забавлява.

Дали не долавям нотки на ревност?, запита се Джорджи.

— Вярно е, обичам да говоря с тях. Соледад — тя е високата хубава жена — изпраща по-голяма част от спечелените пари на майка си в Мексико, затова е принудена да живее със сестра си. Общо са шестима в едностаен апартамент. Можеш ли да си представиш?

Чаз взе ножа и започна да кълца скилидките чесън.

— Голяма работа. Поне не спи на улицата.

— Като теб ли? — настръхна Джорджи.

Чаз сведе глава.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Ти ми разказа за инцидента, при който си счупила ръката си и са те уволнили. — Джорджи насочи камерата към лицето й. — Зная, че са ти откраднали парите. Не е трудно да се досетя за останалото.

— По улиците има много бездомни деца. Никому не прави впечатление.

— И все пак… За теб трябва да е било особено тежко. Толкова мръсотия, която няма как да изчистиш.

— Справих се. А сега се махай от тук. Говоря сериозно, Джорджи. Трябва да се съсредоточа.

Джорджи усещаше, че трябва да си тръгне, но бурните емоции, кипящи под коравата фасада на Чаз, я привличаха още от самото начало и сякаш камерата сама настояваше да ги запечата върху лентата. Реши да смени темата.

— Чувстваш се нервна, задето се налага да приготвиш вечеря за повече от един човек?

— На практика всяка вечер приготвям вечеря за повече от един човек. — Тя изсипа нарязания на ситно чесън в купата при вече изчистения джинджифил. — И за теб съм готвила, нали?

— Но го правиш с нежелание. Кълна се, Чаз, дори десертите ти нагарчат.

Чаз рязко вдигна глава.

— Не е вярно! — възмути се момичето.

— Това е просто лично наблюдение. Брам харесва готвенето ти, както и Мег. Но ти, изглежда, харесваш Мег.

Чаз стисна плътно устни. Острието на ножа зачука припряно по дъската със зеленчуците.

Джорджи пристъпи към единия край на плота.

— По-добре внимавай с емоциите. Големите готвачи знаят, че вкусната и апетитна храна не е само смесване на отделните съставки. В ястията, които приготвяш, се отразява не само твоята същност, но и твоите настроения, както и отношението ти към другите хора.

Ритмичното барабанене на ножа се забави.

— Не вярвам в това.

Джорджи си каза, че трябва да си тръгне, но не можеше, не и когато държеше камерата в ръце и чувстваше, че трябва да продължи. Заля я вълна на състрадание, примесена със странно усещане за разбиране. И тя, и Чаз бяха открили собствен начин да се справят с един свят, който не можеха да контролират.

— Тогава защо десертите ти нагарчат? — тихо попита Джорджи. — Наистина ли ненавиждаш мен… или себе си?

Чаз пусна ножа и се втренчи в обектива на камерата с широко отворените си, очертани с черен молив очи.

— Остави я на мира, Джорджи — разнесе се от прага резкият глас на Брам. — Махни се от тук с тази камера.

— Ти си й казал! — нахвърли се Чаз върху него.

Брам пристъпи в кухнята.

— Нищо не съм й казал.

— Тя знае! Ти си й казал.

Гневът и себеомразата бяха станали неотделима част от характера на Чаз и Джорджи искаше да ги разбере. Искаше да ги заснеме на филм като предупреждение към всички млади момичета, разяждани от собствената им болка. Ала нямаше право да нахлува така в душата на някого и затова се застави да свали камерата.

— Тя знае само това, което си й казала с голямата си уста — заяви Брам.

Джорджи отново си заповяда да си тръгне, но краката й отказваха да се подчинят.

Вместо това думите сами се изплъзнаха от устата й:

— Зная, че ти не си единственото момиче, дошло в Лос Анджелис, което е било принудено да оцелява с всякакви средства.

Чаз сви ръце в юмруци.

— Не съм била курва. Това си мислиш, нали? Че съм била като онези уличници, които се чукат за дрога!

Брам метна изпепеляващ поглед към Джорджи и отиде при Чаз. Но момичето не откъсваше очи от Джорджи. Устните й се бяха отдръпнали нагоре, оголвайки зъбите й в животинска гримаса.

— Не съм го правила за дрога! — изръмжа Чаз. — Никога! Просто исках да имам подслон и прилична храна.

Джорджи изключи камерата.

— Не! — извика момичето. — Включи я! Нали толкова много искаше да го узнаеш… Включи я.

— Всичко е наред, успокой се. Аз не…

— Включи я! — настоя разгорещено Чаз. — Това е важно. Направи го важно за всички.

Ръцете на Джорджи започнаха да треперят, но тя я разбра и отново насочи камерата към Чаз.

— Бях мръсна, вечно гладна и всичките ми притежания се побираха в една раница — заговори Чаз. През обектива Джорджи видя как сълзите й преливат през мастиленочерния бент на долните мигли. — По цели дни гладувах. Разбира се, бях чула за обществените кухни за бедни, но не можех да се заставя да отида там. Постепенно започнах да изкрейзвам от глад и в един момент ми се стори, че е по-добре да продавам тялото си, отколкото да приема подаяние.

Брам се опита да я погали по гърба, но Чаз отблъсна ръката му.

— Казвах си, че ще го направя само веднъж и ще взема толкова, че да мога да преживея, докато махнат гипса от ръката ми. — Думите й летяха като стрели към камерата. — Той беше стар. Каза, че ще ми плати две стотачки. Но след като всичко свърши, ме изхвърли от колата и не ми даде нищо. Повърнах в канавката. — Устните й се свиха в горчива усмивка. — След това се научих да вземам предварително парите. Повечето случаи по двайсетачка, но не съм употребявала — никога не съм употребявала наркотици — и настоявах да си слагат презервативи, така че не бях като останалите момичета, които се продаваха, без да ги е грижа за нищо. На мен не ми беше все едно и аз не бях курва!

Джорджи отново понечи да изключи камерата, но Чаз й попречи.

— Нали това искаше? Да не си посмяла сега да спираш.

— Добре — съгласи се Джорджи тихо.

— Мразех да спя на улицата. — Сълзите се стичаха на черни вадички по бузите й. — Но най-противно ми беше да се къпя в обществените бани. Толкова ненавиждах това, че исках да умра. Но да се самоубиеш, е много по-трудно, отколкото си мислиш. — Тя грабна кутията с книжни кърпички, оставена на плота. — Малко преди Коледа се запознах с един тип, от когото купих няколко хапчета. Не за да се надрусам. Смятах да… да сложа край на всичко. — Чаз шумно издуха носа си. — Смятах да ги запазя за Бъдни вечер, като подарък за себе си. Бях решила да глътна хапчетата, после да се свия до нечия врата и да заспя завинаги.

— О, Чаз… — Сърцето на Джорджи се раздираше от мъка.

Брам привлече момичето към гърдите си и разтри раменете й.

— Трябваше само да издържа до Бъдни вечер, но бях прекалено гладна. — Тя смачка салфетката в ръката си. — Една вечер видях един мъж да излиза от някакъв клуб. Беше сам и изглеждаше наистина чист. Когато приближих и го заговорих, той ме попита на колко съм години. Много от мъжете ме питаха и отговорът зависеше от това, което искаха да чуят — понякога казвах, че съм на четиринайсет, а понякога дори на дванайсет. Но този мъж не приличаше на онези извратеняци, затова му казах истината. Той извади някакви пари, даде ми ги и се отдалечи. Бяха сто долара и аз трябваше да му благодаря, но бях полудяла от глад, затова се разкрещях, че не се нуждая от милостинята му. Тогава той се извърна и ме погледна, а аз захвърлих парите в лицето му.

Чаз се отдръпна от Брам и запрати смачканата салфетка в кошчето.

— Той се върна, събра парите и ме попита откога не съм яла. Казах му, че не си спомням, и той ме заведе в бара. Поръча хамбургер, пържени картофи и сок. Не ми позволи да отида да си измия ръцете, каза, че сигурно ще се опитам да избягам, но аз нямаше да го направя. Бях прекалено гладна. Увих хамбургера със салфетка и така го изядох, за да не го докосвам с ръце.

Тя отиде до мивката и пусна водата. Застанала с гръб към тях, изми ръцете си.

— Той изчака, докато се нахраня, а след това каза, че ще ме заведе на някое място като онези приюти за бездомници, където има социални работници. Аз му заявих, че не ми трябват социални работници, искам единствено да ме вземат на работа в някой ресторант. Макар че вече ми бяха свалили гипса, не можех да си намеря работа, тъй като нямах постоянен адрес и нямах възможност да се мия всеки ден.

Джорджи отпусна камерата и облиза пресъхналите си устни.

— И така той ти е дал работа. Прибрал е в дома си едно непознато момиче от улицата и му е дал работа.

Чаз рязко се извърна — горда, непокорна, дръзка, извила устни в презрителна усмивка.

— А той си въобразява, че е голям умник. Можех да му прережа гърлото и да го обера. Той не осъзнава колко лоши могат да бъдат хората. Сега разбираш ли защо постоянно трябва да се грижа за него и да го пазя?

— Разбирам — промълви Джорджи. — Преди не разбирах, но вече ми е ясно.

— Сигурен съм, че щях да се справя с такова дребосъче като теб — вметна Брам.

Чаз грабна една книжна кърпа и се приближи към Джорджи, без да обръща внимание на думите му.

— Сега, след като записа всичко с камерата си, може би най-после ще ме оставиш на спокойствие.

— Може би — рече Джорджи. — А може би не.

Чаз се извъртя рязко и отново се нахвърли срещу Брам.

— Сега разбра ли колко е откачена? Видя ли?

Той пъхна ръка в джоба си.

— Какво искаш да направя?

— Само… не зная. Просто й кажи, че е шибана откачалка.

— Ти си откачалка — каза той на Джорджи. — Чаз е права.

— Зная — кимна Джорджи. — Оценявам, че вие двамата ме приехте.

И изпълнена с чувството, че е свършила нещо добро, тя ги остави сами.