Джули Джеймс
Закони на привличането (9)

9

Пейтън пристигна в ресторанта с десет минути закъснение.

Тя обвиняваше за това най-вече Лейни, която дистанционно управляваше срещата от онзи момент преди два дни, когато Пейтън се беше чула с Идеалния Чейс и се беше съгласила да се видят. За щастие, Лейни беше одобрила нейния избор на заведение, Суши Самба Рио, елегантен ресторант („без феминистки изцепки, Пейтън — остави го той да плати сметката“), без да е прекалено лъскав („но не си поръчвай нищо по-скъпо от двайсет и пет долара; не искаш да изглеждаш меркантилна, нали?“), при това имаше два отделни салона, единият обособен като кафе-бар, а другият зона за хранене. Пейтън планираше, че по този начин тя и Чейс щяха да започнат с питие й ако нещата потръгнеха, можеха да останат за вечеря.

Всеки, който някога е ходил на уговорена среща, е наясно с „момента“, когато влизаш в бара, ресторанта или кафенето, оглеждаш хората и изведнъж сърцето ти замира и ти си мислиш: О, моля те — нека това да е той!

И после веднага си казваш: Чакай, не може да е той, защо някой, който изглежда като него, ще ходи на уговорена среща? Но ти си позволяваш да се надяваш, докато неминуемо някоя също толкова красива жена излиза от тоалетната и сяда на неговата маса и ти осъзнаваш, че — какъв късмет — твоят кавалер е мухльото на бара със скучната закопчана до брадичката синя риза и загащените белезникави панталони, който явно току-що е изкарал смяната си в Блокбъстър.

Което обяснява защо, когато влезе в ресторанта онази вечер, Пейтън веднага забеляза мъжа на бара, облечен с тъмна риза и дънки, но тутакси насочи вниманието си другаде, отписвайки го като прекалено привлекателен.

Тъй като не видя други вероятни заподозрени, Пейтън предположи, че Идеалният Чейс явно не беше чак толкова идеален, щом закъсняваше повече от нея, затова се настани на бара и зачака. Но преди да успее да си поръча, някой я докосна по рамото. Пейтън се обърна и за малко да ахне.

Мили божее!

Това беше Привлекателният мъж с тъмната риза и дънките.

— Ти си Пейтън, нали? — попита Привлекателният с дружелюбна усмивка. — Лейни помолила Нейт да ми се обади и да ми каже как си облечена. Тя мисли за всичко, нали?

Еха.

Лейни — тази малка подла републиканка — беше уцелила право в десетката.

Пейтън се засмя.

— Ти сигурно си Чейс. — Тя протегна ръка за поздрав и използва момента да го огледа от главата до петите.

Той имаше тъмнокестенява леко начупена коса и топли кафяви очи. Напомняше й на Патрик Демпси, същински доктор Блян. Добре сложен, не много висок, може би около 177 см, но тъй като Пейтън беше висока едва 160 см, тя можеше да преглътне ръста му.

Чейс пое ръката й. Ръкостискането му беше уверено.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Пейтън — каза той с искрена, непринудена усмивка.

Охо.

Нейният вграден радар за неприятности моментално се включи. Този мъж беше прекалено мил. Пейтън го огледа предпазливо, докато той се настаняваше до нея на бара.

Но докато разговаряха и поръчваха питиета, в Пейтън се загнезди тайното подозрение, че техниката на Чейс да се представя като мил мъж не беше никаква техника. Той изглеждаше наистина дружелюбен и — още по-шокиращо за уговорена среща — напълно нормален.

— Лейни ми каза, че ти също си адвокат — каза Чейс, когато барманът постави чашите пред тях, френско мартини за Пейтън, коктейл за него. Пейтън си отбеляза наум да попита какво съдържа питието му при втория кръг поръчки. (О, да, вече беше решила, че щяха да повторят.)

Пейтън кимна.

— Водя трудовоправни дела.

Тя му разказа това-онова за практиката си, после го попита за неговата.

— Съвсем наскоро се преместих тук, за да поема длъжността на главен юрисконсулт в Правната клиника на Чикаго — каза Чейс. — Сигурно си чувала за нас? Ние сме частна кантора с идеална цел, която предоставя правни услуги на лица под федералната линия на бедността.

Пейтън беше впечатлена. Какъв алтруист. Майка й щеше да изпадне във възторг от този мъж.

— Главен юрисконсулт? Лейни не ми спомена това.

Чейс се засмя.

— Звучи по-важна длъжност, отколкото е в действителност.

В своя професионален кръг Пейтън рядко срещаше някой, който не беше склонен към самохвалство. И в хода на разговора тя откри с приятна изненада, че Чейс проявяваше същата скромност по отношение на другите си постижения. Когато стигнаха до темата за юридическия факултет (тема, до която стигат всички адвокати), тя отбеляза със задоволство как Чейс каза, че е „завършил право в Бостън“, вместо да спомене Харвард по име. А когато го попита с какво, се беше занимавал, преди да дойде в Чикаго, за да постъпи в Правната клиника, почти се наложи да му вади думите с ченгел от устата, за да научи, че е бил помощник-началник на кабинета на един сенатор, който се беше кандидатирал за президент на последните избори. Леко смутен, той беше обяснил, че не обичаше да се хвали с имена и познанства.

След известно време те се преместиха на уединена маса в дъното на бара, където да изпият по още едно питие. (Коктейлът, както научи Пейтън, се състоеше от джин, лимонов сок, газирана вода, захар и — хъм — черешка мараскино.)

Когато Чейс привърши история за софтболната лига, в която играеха той и съпругът на Лейни, Пейтън наостри любопитно уши.

— Надявам се, че няма да изтълкуваш това погрешно, но ти наистина не приличаш на типичния адвокат, завършил право в Харвард.

Чейс се засмя добродушно.

— И аз си казвах същото всеки ден, докато не получих по пощата официалното писмо, че съм приет. — Той се наведе към нея, с танцуващи пламъчета в кафявите си очи. — Лейни ме предупреди за това, Пейтън, и аз съм длъжен да кажа, заради протокола, че не всички възпитаници на Бръшляновата лига са задници. Някои от нас сме учили там заради образованието, а не за да се хвалим, че сме учили в Харвард.

Пейтън не можа да скрие усмивката си. Тя си взе бележка.

— Сега какво се очаква от мен да кажа? Мразя, когато вие, момчетата от Харвард, се оказвате прави.

— Тогава обещавам да се издъня на втората ни среща, ако има втора среща — добави с намигване Чейс.

Това намигване напомни на Пейтън за Джей Ди.

По-точно, напомни й за срещата й с Джей Ди в библиотеката. За неговата надменност, когато й каза да не разчита да стане съдружник. Колко се беше разгневил, докато спореха. Как яростно я беше притиснал до лавиците с книги. И как я беше погледнал точно, преди тя да получи пристъп на височинната болест.

Пейтън изтласка спомена от ума си. Тя беше на среща. Стигаше й, че трябваше да търпи Джей Ди в службата. По никакъв начин нямаше да му позволи да нахлува и в личния й живот. Затова Пейтън облегна брадичка върху дланта си и погледна красивия мъж насреща с откровено съблазнителна усмивка.

— Ако има втора среща? — повтори лукаво тя.

Над пламъка на свещта в средата на масата, Чейс също й се усмихна.

— Когато има втора среща.

 

 

— Значи ти си се държала като развратница.

— Лейни!

— Пейтън, мъжът не купува кравата, ако може да пие мляко безплатно.

— Но ние дори не сме се целували! — възкликна Пейтън, без да скрива смеха си. Приятелката й понякога говореше толкова смешни неща.

Двете разговаряха, в кабинета на Пейтън. Тя се беше прибрала твърде късно, за да позвъни на Лейни снощи, след като с Идеалния Чейс бяха изпили по три коктейла. Двамата бяха разговаряли толкова увлечено, че не бяха забелязали кога кухнята на ресторанта беше затворила. Пейтън беше изпила трите питиета на гладен стомах. Оттук и лекото главоболие и гаденето, с които се бореше, откакто се беше събудила. Бързо си беше припомнила защо не обичаше да излиза през седмицата, особено когато трябваше да отива в кантората преди 7:30 часа сутринта.

— Чакай, ти не го ли целуна? — Лейни рязко смени тона и изгледа подозрително Пейтън. — Защо? Той не ти ли харесва?

Пейтън се зарови в купчината становища, струпани на бюрото й.

— Охо, я да видим кой иска да клюкарства сега!

— Кажи ми, Пейтън — настоя Лейни. — Нейт каза, че Чейс е страхотен човек. Аз вече си представях как ще се събираме заедно седмината на неделно барбекю в градината.

— Седмината?

— Ще бъдем с децата, разбира се.

Пейтън кимна.

— Разбирам. И все пак… седем?

— Нейт и аз имаме близнаци — момче и момиче.

— Знам това, естествено.

Лейни се помести нетърпеливо на стола си.

— Хайде, кажи ми — ти хареса ли го?

— Харесах го, разбира се — призна Пейтън. — Така де, как да не го хареса човек? Той е привлекателен и мил, амбициозен…

— Но?

— Ами, той си поръча коктейл с черешка.

Лейни въздъхна.

— Ясно. Е, какво пък. Поне опитах.

— Какво означава това? — попита Пейтън, преминавайки в отбранителна позиция.

— Очевидно ти се опитваш да му намериш някакъв кусур — каза Лейни. — Но изборът на коктейл? Моля те, това е пълен абсурд.

Пейтън веднага захапа стръвта.

— Чакай малко, защо ще търся кусури на Чейс?

— Добър въпрос. Ти ми кажи.

— Няма какво да ти казвам. Както вече стана ясно от коментара за „развратницата“, с него ще излезем отново.

— Просто казвам, че би могла да дадеш шанс на този мъж — подхвана назидателно Лейни.

— Вече ти казах, че го харесвам!

— Добре.

— Споделяме много общи неща. Разговаряхме с часове, за бога!

— Радвам се да го чуя. — Лейни замълча и задържа поглед върху Пейтън с лека усмивка.

— Ти ще ми извадиш душата — отбеляза Пейтън, леко подразнена.

— Знам. Напоследък работата ме отегчава.

— С голямо удоволствие мога да ти прехвърля няколко от моите дела, за да не скучаеш — подхвърли сърдито Пейтън.

— Никой адвокат не би могъл да води делата ти умело като теб — измъкна се елегантно Лейни. Пейтън изсумтя, донякъде умилостивена. Това беше самата истина.

— Да се надяваме, че изборната комисия споделя твоето мнение — отбеляза тя.

— Има ли някакви новини на този фронт? — попита Лейни.

Пейтън поклати глава.

— Не. Само дето Бен каза, че Джей Ди и аз трябва да дадем най-доброто от себе си през следващите няколко седмици. — Тя посочи купчината папки върху бюрото си. — За начало, трябва да спечеля това дело. — Тя въздъхна и подпря брадичка върху ръцете си. — Не мога да го загубя, Лейни.

— Няма да го загубиш — увери я спокойно приятелката й. — Ти никога не си губила дело.

Пейтън погледна към кабинета на Джей Ди от другата страна на коридора. Видя го как работи усърдно, както винаги.

— Знам. Но той също.

 

 

През следващите няколко дни на Пейтън почти не й оставаше време да мисли за Джей Ди, толкова беше погълната да подготвя последните детайли за съдебния процес. Двамата с Брандън, младия адвокат, който работеше с нея по делото, се бъхтеха от сутрин до вечер, преглеждаха всички книжа по делото, от становищата на съдебните заседатели до заключителните пледоарии. Процесът трябваше да приключи след две седмици, което означаваше, че това дело щеше да бъде последната задача, по която изборната комисия щеше да преценява качествата и достойнствата на Пейтън. Победата би й донесла значителна преднина; загубата щеше да я съсипе.

Пейтън знаеше, че Джей Ди също работеше по важни дела. На ежемесечния обед на отдела, тя го беше дочула да споменава на Макс, старши съдружник, който „случайно“ влизаше в състава на изборната комисия, че се бори с два колективни ответни иска, които беше уверен, че ще спечели до края на месеца.

Пейтън беше сигурна, че забележката на Джей Ди беше предназначена главно за нейните уши. Затова тя се обърна към Хелън, друг старши сътрудник, която също „случайно“ участваше в изборната комисия, и спомена, че бе чула, че дъщерята на Хелън кандидатства в юридическия факултет на Илинойския университет, който беше завършила и самата Пейтън.

— Това е прекрасен университет, където освен всичко друго, обучението излиза евтино, тъй като е в нашия щат — отбеляза Пейтън.

Хелън кимна, съгласна с бележката.

— Сега стискам палци да я приемат. Дъщеря ми не се представи толкова добре на изпитите, колкото се надяваше.

— Ще се радвам да й напиша препоръка — предложи Пейтън.

Изведнъж Лейни изникна отнякъде и застана до Пейтън.

— Това е много добра идея, Хелън. В университета обожават Пейтън. Тя е прекалено скромна да ти разкаже, но ти сигурно не знаеш, че Пейтън завърши с отличие и постави рекорд по най-висок успех на финалните изпити, който остава ненадминат до ден-днешен?

На Пейтън й се прииска да разцелува Лейни.

— Еха! — възкликна Хелън. После се обърна към Пейтън. — Впечатлена съм. Може би трябва да обядваме заедно някой ден тази седмица, Пейтън? Може да обсъдим идеята за препоръката? А и кой знае? Може би съвсем скоро ще мога да ти върна услугата… — Тя й намигна.

Няколко минути по-късно, когато Хелън се беше отдалечила, Джей Ди се промъкна до Пейтън и Лейни. Той плесна подигравателно с ръце.

— Добре отиграно, дами. — Джей Ди погледна Пейтън. — Но аз все още не бих си резервирал билет на самолета до Бора Бора, Кендъл. Гласът на единствената жена в изборната комисия няма да ти бъде достатъчен. — Той се засмя. — Вече ти намекнах за това.

С тези думи той се обърна и излезе уверено от конферентната зала. Пейтън и Лейни го проследиха с очи. Лейни поклати глава.

— Невероятно.

Пейтън посочи с ръка.

— Виждаш ли — аз ти казах.

— Този човек е огромен задник.

— Лейни!

— Какво? Аз съм консервативна, Пейтън, не съм сляпа.

 

 

Някъде към пет часа вечерта в деня преди делото, Пейтън достигна точката на насищане. Тя беше подготвила всичките си въпроси за кръстосания разпит, упражни встъпителното си слово, прегледа и си нахвърля бележки по показанията на всеки един от свидетелите, и подготви внимателно свидетелите на своя клиент. Сега не й оставаше нищо друго, освен да приеме факта, че нямаше какво друго да прави. Което не беше лесна задача, като се има предвид, че бъдещето й зависеше от изхода на това дело.

Пейтън имаше нужда от развлечение. Без занимание тя или щеше да се побърка от тревоги по незначителни дреболии или щеше да започне да звъни на Брандън и да му задава въпроси, с което да побърка него.

Лейни беше заета, Пейтън знаеше това. Тази вечер, тайно от Нейт, приятелката й беше подготвила пауър пойнт презентация за съпруга си — с графики на прогнозирания бюджет, анализ на разходите и проекция на нейната плодовитост — изтъквайки логично всички причини, поради които трябваше да започнат да работят по зачеването на бебе сега. А колкото до другите й приятелки, Пейтън не смяташе да им се обажда, — за обикновените хора нямаше нищо по-неприятно от това да се озоват в компанията на адвокат вечерта преди важно дело. Всяко изречение щеше да започва със „Случай, ако ти беше заседател по това дело, какво щеше да си помислиш, ако…?“.

Имаше обаче един човек, който щеше да бъде идеалната компания за вечерта.

Пейтън вдигна телефона на бюрото си.

— Здравей — каза тя, когато той се обади. — Знам, че трябваше да ти позвъня по-рано, но ми хрумна да те попитам дали си свободен тази вечер?

 

 

Един час по-късно Пейтън чакаше във фоайето на ресторант „Де Ла Коста“. Тя успя да набележи една маса до витрината с изглед към реката.

Тя се усмихна, когато Идеалният Чейс влезе, много елегантен в своя светъл памучен пуловер и тъмнокафяв панталон. Той също й се усмихна, сядайки срещу нея.

— Извинявай, таксито попадна в задръстване.

Сервитьорката се доближи, за да вземе поръчката му.

— „Том Колинс“ — каза й Чейс. — Но в никакъв случай не слагайте черешка, ако обичате.

Пейтън едва не умря от сконфузване. О, боже мой, идеше й да убие Лейни.

Чейс се засмя на глупавото й изражение.

— Няма проблем, Пейтън. Аз не се обиждам лесно. — Той се пресегна през масата и взе ръката й в своята, като леко погали пръстите й с палец. — Много се радвам, че се обади.

Пейтън се отпусна. Практически беше невъзможно да не харесва Чейс. Той имаше толкова лек характер, неговата компания беше толкова… уютна.

Радвам се, че ти дойде — каза му тя. Все пак комфортът беше за предпочитане.

Сервитьорката донесе на Чейс неговия коктейл без черешка и ги попита дали искат да поръчат ордьоври.

Пейтън помоли за малко време. Тя прегледа менюто, поглеждайки бързо безмесните ястия. За нея това беше най-смущаващата част от първата среща с мъж; Пейтън ненавиждаше да се показва капризна. Тя видя, че Чейс надзърташе към нея, самият той леко смутен.

— В светлината на конфуза с черешката, трябва да ти призная, че съм вегетарианец.

Пейтън остави менюто на масата, слисана.

— Аз също! — Тя се разсмя. Какво съвпадение.

— От колко години? — попита Чейс.

— По рождение. Майка ми е решила така.

— Риба?

— Не. „Нищо, което има лице“, както казваше майка ми.

— Нищо, което има лице — повтори Чейс. — Това ми харесва.

След като избраха ордьоври, Чейс направи знак на сервитьорката и даде поръчката. Докато го наблюдаваше, Пейтън си помисли, че едва ли би могла да намери по-подходящ мъж за себе си от Чейс Белами.

Тогава защо нещо я гризеше?

Сигурно защото беше изнервена, увери се Пейтън. Чувстваше се тревожна и стресирана заради решението за съдружието. Нищо повече.

Чу, че Чейс й задава въпрос; питаше я за съдебния процес. Каза, че много би искал да дойде в съдебната зала някой ден, за да я види как пледира.

Пейтън пропъди опасенията си. Единствено глупавите жени отблъскваха мъжа само защото той ги харесваше.