Джули Джеймс
Закони на привличането (21)

21

Стюардесата постави подноса с храна пред Пейтън.

— Вегетариански ордьовър за вас — каза тя услужливо, преди да се обърне и да сервира обяда на пътниците от другата страна на пътеката.

Седнал до Пейтън, Джей Ди дори не вдигна поглед от броя на „Уол Стрийт Джърнъл“, който четеше.

— Вегетарианка? Каква изненада.

— Точно толкова голяма колкото това, че ти отваряш вестника първо на финансовия раздел.

Джей Ди сви рамене.

— И какво от това? Имам няколко инвестиции.

— Аз имам инвестиции. Ти имаш портфолио — коригира го Пейтън.

Джей Ди изпита необходимост да изясни ситуацията. Той остави вестника и се завъртя, за да я погледне в лицето.

— Пейтън, трябва да ти кажа нещо и знам, че ще те шокира, но е по-добре да го чуеш сега. — Той се приведе към нея утешително. — Ти имаш пари. — Той поклати глава. Какъв срам.

Пейтън не се хвана на номера.

— Моля те. Ти имаш пари. Аз имам добре платена работа. Има разлика.

— Двамата получаваме еднакви заплати.

— Но ти водиш екстравагантен живот.

Джей Ди се разсмя на тези думи. Наистина ли? Може би в нейните очи, предположи той. Пейтън беше живото опровержение, при това изобщо не си даваше сметка за това.

— Ти носиш обувки по 500 долара чифта — изтъкна той.

— Вече не.

Джей Ди се покашля. Може би беше най-добре да сменят темата.

Той се загледа как Пейтън взе сандвича си с някакъв полезен, безвкусен пълнеж от кълнове и зеленчуци. Тъй като летяха в бизнес класа, те седяха заедно, без трета седалка на същия ред. Можеха да разговарят за всичко и никой нямаше да ги чуе, макар че досега Пейтън беше разговаряла с него само за работа и/или се заяждаше. Може би беше време да освежат разговора.

— Е… ти не спомена защо скъса с Чейс.

— Имаш право. Не споменах.

— Избягваш ли тази тема?

Пейтън остави сандвича и го погледна.

— Защо вместо това да не поговорим за теб?

Осъзнавайки, че наистина трябваше да поработи върху умението си да подбира темите за разговор, Джей Ди се помъчи да си придаде равнодушно изражение.

— Какво за мен?

— Ами, ти си на 32 години и…

— Значи сме връстници.

— … и все още не си семеен — довърши Пейтън. — Не трябва ли вече да си женен за някоя Мъфи или Бетси или друга светска девойка с мозък колкото тази краставичка?

Джей Ди разгледа сравнителния предмет.

— Това е доста голяма кисела краставичка. Пейтън се усмихна.

— Е? Какво не достига?

Джей Ди не можа да откъсне поглед от Пейтън, която в очакване на неговия отговор прехвърли единия си обут в обувка на високо токче крак върху другия, при това с носа на обувката към него. Дали тя знаеше какво въздействие имаше върху него? Сигурно да. Това беше техният малък танц, начинът, по който съзаклятнически избягваха да говорят за онова, което се беше случило в апартамента й онази вечер. Джей Ди долавяше, че зад нейните „невинни“ въпроси за неговия любовен живот се криеше по-дълбок интерес.

Но той нямаше намерение да прекъсва играта. Поне засега.

Виждайки, че Пейтън все още очакваше отговор, Джей Ди сви рамена.

— Предполагам, че просто съм се концентрирал върху работата. — Той видя как Пейтън кимна. За нея това беше разбираемо. След като темата за работата беше подхваната, разговорът тръгна в по-безопасна посока: предстоящата среща с Джаспър и неговия нов юрисконсулт. Оценявайки факта, че Пейтън и Джей Ди се бяха съгласили да заминат за Флорида толкова набързо, за тяхно улеснение Джаспър беше предложил да се срещнат за вечеря в хотела им.

Джей Ди определено можеше да се сети за по-лоши места, където да прекара петъчната вечер от Риц-Карлтън на Палм Бийч. Като изключим съдружието и кариерата, една от основните причини, поради които той се беше съгласил охотно на пътуването, беше неговата увереност, че Пейтън също не би пропуснала такава възможност.

Пейтън го попита дали беше успял да намери някаква информация за новия главен юрисконсулт в екипа на „Гибсънс“. Джей Ди бръкна в куфарчето си и извади записките, които беше нахвърлял по-рано същата сутрин, когато се беше отбил в кантората, преди да тръгне за летището.

Странно, но той откри в куфарчето си нещо, което не беше поставил там. Книга.

Объркан, Джей Ди извади книгата. Щеше много да се ядоса, ако това беше някакъв трафикантски номер за пренасяне на наркотици от Чикаго в Южна Флорида по нищо неподозиращи пасажери, заради който той щеше да се озове в затвора и да се лиши от жадуваната релаксация в Риц-Карлтън.

Гордост и предразсъдъци.

Върху предната корица беше залепена бележка без подпис, на която пишеше:

За всеки случай. Довери ми се.

Джей Ди завъртя очи. Идваше му да изохка на глас. Беше споменал на Тайлър за предстоящото пътуване с Пейтън и неговият „услужлив“ приятел очевидно беше мушнал книгата в ръчния му багаж на излизане.

Точно когато се канеше да натика глупавото женско четиво в куфарчето си, Пейтън надникна през рамото му.

— О, ти си носиш книга? Какво четеш? — Тя се надвеси, видя заглавието, след това погледна Джей Ди с изражение на неприкрита изненада. — Гордост и предразсъдъци! Я виж ти. Никога не бих предположила, че харесваш такива книги.

Джей Ди веднага започна да се оправдава.

— Стига, ти наистина ли мислиш…

Той не довърши, виждайки как Пейтън се облегна лениво на креслото със замечтан, отнесен поглед.

— Господин Дарси… — Тя въздъхна мечтателно. После лапна разсеяно края на химикалката — Джей Ди забеляза леката руменина по бузите й — и без дори да го осъзнава, взе да движи химикалката напред-назад между устните си.

Навътре и навън.

— Фицуилям Дарси и неговите десет хиляди на година… — добави Пейтън, все така замечтано.

Джей Ди нямаше представа за какво говореше тя, но не можеше да откъсне очи от нея. Химикалката. Устните. Навътре и навън. Тайлър беше истински гений.

Пейтън премигна и се отърси от бляна си. Колко жалко.

— Извинявай. За какво говорехме? — попита тя, малко задъхана.

Джей Ди се покашля и вдигна книгата.

— Гордост и предразсъдъци!

Пейтън се усмихна с умиление.

— Да, това е една от любимите ми книги.

— Схванах. Сигурно харесваш тази — Джей Ди хвърли бърз поглед върху задната корица — Елизабет Бенет.

Тези думи явно събудиха Пейтън.

— Да, разбира се — каза тя, подобно на Тайлър, сякаш само неандерталец би могъл да не знае това име. — Елизабет Бенет е една от най-великите литературни героини на всички времена.

Джей Ди забеляза, че Пейтън се връщаше към обичайния си раздразнителен и поучителен тон. Не че той имаше нещо против.

— Така ли?

— Да, така. Тя е умна, духовита, смела и независима. Вярно, че на моменти е малко горделива, някои биха казали, че е прекалено дръзка за времето си, но все пак ние за това я обичаме.

Джей Ди наклони глава.

— Аха. Това сигурно обяснява всичко.

Пейтън се засмя, леко смутена.

— Извинявай. Понякога се отнасям, когато заговоря за тази книга. — Тя замълча, спомняйки си нещо друго. — Ти нали щеше да ми показваш информацията, която си събрал за новия юрисконсулт на „Гибсънс“?

Джей Ди подаде на Пейтън папката с информацията, която беше събрал и тя се зачете. Но след няколко минутно мълчание му хвърли кос поглед.

— Все пак… това е някак неподходящо четиво за мъж, Джеймисън. — С лукава усмивчица, Пейтън се посвети отново на записките.

Джей Ди не си направи труда да удостои с отговор последната забележка. Но след малко погледна крадешком, наблюдавайки тайно Пейтън.

Горда и дръзка, несъмнено. И определено склонна да съди хората. Но все пак.

 

 

Пейтън застана пред вградения гардероб по бельо и огледа внимателно роклята. С облекчение установи, че дрехата беше преживяла пътуването относително невредима, защото (а) тя притежаваше абсолютно нулеви умения да борави с ютия и (б) нямаше време за гладене, тъй като трябваше да се срещне с Джей Ди в бара на хотела след пет минути.

Това беше служебен ангажимент, непрекъснато си повтаряше Пейтън. Тя и Джей Ди бяха, в луксозния Риц-Карлтън на Палм Бийч, на няколко крачки от белите плажове и лазурните сини води на Атлантическия океан, по работа. Пейтън беше отсядала в хубави хотели и преди. В много хубави хотели. Един от плюсовете на работата във водеща адвокатска кантора беше, че от адвокатите се очакваше да отсядат в първокласни хотели, когато бяха в командировка. Освен това Пейтън не за първи път пътуваше по работа в петък вечер и определено не за първи път пътуваше заедно с колега мъж.

Но.

Този път атмосферата не беше служебна. Или поне не беше изцяло служебна.

След като се регистрираха в хотела, Пейтън и Джей Ди се бяха уговорили да се срещнат в седем часа, половин час преди вечерята с Джаспър. Предложението беше на Пейтън — тя би предложила същото, ако беше с всеки друг колега и не виждаше причина да се отклонява от протокола. Работата все пак си е работа, а веригата дрогерии „Гибсънс“ продължаваше да бъде най-важният нов клиент на кантората, а фактът, че Пейтън случайно беше заедно с Джей Ди не беше от съществено значение.

Също толкова незначителен беше фактът, че тя беше успяла да си направи набързо кола маска на бикини зоната, след като беше научила, че заминаваха на тази командировка. И никой не биваше да си вади погрешни изводи от сексапилното черно дантелено бельо, което Пейтън беше облякла преди броени минути. Честно. Тясната рокля на практика я задължаваше да носи прашки и бриджитки, за да се избегнат безвкусните очертания на ластиците на всеки друг модел сутиен и бикини. Колкото до сексапилната черна дантела? Чиста случайност.

И да, вярно, Пейтън може би беше използвала малко тъмна очна линия тази вечер, за да постигне ефекта на опушения поглед, може би беше посветила на косата си десет или двайсет минути повече и беше сложила няколко капчици от любимия си парфюм на Булгари. Но тя беше положила тези старания само защото разполагаше със свободно време и не виждаше причина да седи и да мързелува в хотелската си стая. Това беше нейната версия и Пейтън щеше да се придържа към нея. По дяволите, закъсняваше! Изведнъж Пейтън видя часовника върху нощното шкафче. Тя нахлузи бързо роклята и обу обувките си. Тъй като това беше бизнес вечеря, роклята й беше черна и класическа. Но все пак беше рокля, при това прилепнала. Пейтън беше решила да не облича костюм — навън беше трийсет градуса, влажността беше висока и щеше да й бъде топло със сако.

И това беше част от нейната версия.

Асансьорът стигна до първия етаж и вратите се отвориха. Пейтън слезе и почувства моментен трепет на вълнение. Нервност. Тя никога не знаеше какво да очаква от Джей Ди — поне напоследък. Вярно, те бяха флиртували на моменти по време на полета, но от друга страна, бяха разговаряли предимно по работа.

Онази вечер, в апартамента й беше повдигнат един въпрос и Пейтън знаеше, че времето за отговор на този въпрос бързо изтичаше. А въпросът беше прост.

Какво искаше тя?

Пейтън прекоси лобито и намери бара, който се казваше Стър^[1], където трябваше да се срещне с Джей Ди. Какво искаше тя? В съда винаги се доверяваше на инстинкта си. Може би трябваше да приложи същата философия и тук.

Пейтън влезе в бара и с изненада видя, че там вече беше претъпкано. Тя бързо обходи с поглед заведението, първо основния бар, после отделните маси и не откри Джей Ди никъде. След това забеляза откритата тераса.

Пейтън излезе навън и видя, че терасата на бара гледаше към океана. Очите й привикнаха към светлината на свещите, които украсяваха масите. Най-сетне забеляза Джей Ди в дъното, седнал на една маса до перваза. Пейтън се усмихна — беше запазил най-хубавата маса, разбира се.

Загледан към океана, Джей Ди беше обърнат в профил към нея.

Пейтън тръгна към него и, възползвайки се това, че той още не я бе видял, го обгърна с очи. Беше облечен в неговия тъмносив костюм и светло синя риза. Тя се наслади на непринудеността и изискаността на движенията му, на самоуверения жест, с който държеше чашата докато отпиваше, изисканото повдигане на ръкава, когато погледна часовника си. Джей Ди притежаваше безупречен стил и беше неоспоримо, невероятно красив мъж. И тогава Пейтън си помисли, че именно с този мъж тя работеше врата срещу врата и си съперничеше през последните осем години.

Сякаш усетил приближаването й, Джей Ди погледна към нея. Когато видя Пейтън, той помести стола си и я обгърна с очи.

— Изглеждаш изумително. — Погледът му се спусна по роклята й.

Пейтън спря до масата и се усмихна.

— Благодаря. Стори ми се прекалено горещо за костюм. — Ах, тази заплетена паяжина, която плетем. Джей Ди не откъсна поглед от нея, докато се настаняваше на стола срещу него.

— Ти закъсня. — По погледа му личеше, че това всъщност не беше важно.

— Съжалявам, знам — призна Пейтън. Тя кръстоса крака, така че цепката на роклята й да разкрие елегантно бедрото й. Стар трик, но вършеше работа. — Сигурно нямаш търпение да се заловиш за работа? — подкачи го тя.

Джей Ди плъзна поглед по голия й крак и когато вдигна глава, сините му очи я пронизаха.

— Да, има една недовършена работа, с която планирам да се заема довечера.

Пейтън буквално остана без дъх, омаломощена от погледа на Джей Ди, поглед, който й казваше без заобикалки какво точно искаше той. Никой друг мъж не й беше въздействал по този начин, никой друг не можеше да накара сърцето й да се разтупти само с един поглед и няколко прости думи. И в този момент тя разбра без никакво колебание какво точно искаше тя.

— Мисля, че въпросът, който трябва да ти задам, Джей Ди… — Тя замълча многозначително, пресегна се през масата и улови ръката му. Започна да чертае нежни, бавни кръгове с пръсти. — … Е как ще проведем тази вечеря?

Пейтън видя как в очите му проблесна желание, когато той взе ръката й в своята.

— Възможно най-бързо — каза дрезгаво Джей Ди. Той прокара устни по пръстите й, без да откъсва очи от нейните и Пейтън почувства, че копнееше да я целуне толкова силно, колкото и тя него. Но Джаспър можеше да влезе всеки момент и откровено казано, след като само от няколко страстни погледа я бяха облели горещи вълни и смущение, беше най-добре да стои далеч от ръцете, устните и всички други части на Джей Ди, докато не настъпеше официалният завършек на служебните им задължения.

Затова тя се отдръпна и изгледа Джей Ди над пламъка на свещта.

— Може би. Но все пак за начало можеш да ми поръчаш питие.

— Това е ужасно старомодно, не мислиш ли?

— Не може ли и аз да съм старомодна? — попита Пейтън. Дори да знаеше какво искаше, това не означаваше, че играта беше приключила. Засега. В края на краищата, те трябваше да убият два часа и тя се нуждаеше от нещо, с което да се развлича по време на вечерята. Но Джей Ди не се даваше лесно. Той се облегна на стола си.

— Значи, искаш да играем така.

— Хмм… разочарован ли си?

С развеселена усмивка, Джей Ди поклати глава.

— Ни най-малко. Само помни, Пейтън, че за тази игра са нужни двама.

Още страстни синеоки погледи.

По дяволите. Пейтън наистина трябваше да измисли ответен удар на тези пламенни страстни погледи.

Но междувременно щеше да се наслади на всеки миг от възможностите, които й се предлагаха.

 

 

— Ти какво ще кажеш, Джеймисън? Още един скоч? Хайде, Пейтън, нямаш вид на момиче, което ще се остави да го надпие някой мъж.

Тази вечер Джаспър беше в страхотна форма.

Джей Ди проследи с удивление как изпълнителният директор повика с отривист жест сервитьора и поръча по още едно за всички. Беше забравил какви количества алкохол умееха да поглъщат добрите стари южняци. А Джаспър, очевидно нехаещ за факта, че всички други на масата не бяха докоснали чашите си от предишните две поръчки, не даваше никакви признаци, че смяташе да забави темпото скоро.

Ричард Файърстоун, новият главен юрисконсулт на „Гибсънс“, един от онези педантични адвокати, които злословеха за представителите на собствената си гилдия, се наклони към Джаспър.

— Не я наричай „момиче“ — прошепна едва чуто той.

— Какво? — гръмогласно попита Джаспър.

Ричард погледна към Пейтън.

— Ти нямаш вид на жена, която ще се остави да я надпие някой мъж — коригира фразата на Джаспър той. — Вече не се казва „момиче“.

— Знаеш ли какво мисля аз за цялата тази политическа коректност? Че е едно голямо, топло биволско говно. — Джаспър размаха чашата си и погледна към седящите срещу него юристи.

— Пейтън, ти си моят експерт по дискриминацията — разрешено ли е все още да казвам „момиче“?

— Можеш да казваш всичко, каквото искаш на твоите адвокати, Джаспър.

— Ха! Виждаш ли? Вие, момчета, сте твърде задръстени — Джаспър посочи Ричард и Джей Ди. — И забележете, че казах момчета — подчерта гордо той, — в случай че някой реши да обвини мен или компанията ми, че не зачитам равните възможности. — Той гаврътна уискито си и тресна чашата върху масата с възмущение. След това огледа сътрапезниците си. — Добре, смятам, че вече е време да се залавяме за работа, нали? Да поговорим за нашия случай?

Джей Ди прехапа езика си и устоя на изкушението да погледне часовника си. Сега ли се сети да говорят за делото Джаспър? Не трябваше ли да започнат с този разговор по-рано, например, преди да се натряска до козирката?

Той хвърли бърз поглед към Пейтън, която седеше от лявата му страна.

Тя или притежаваше лицето на най-обиграния покерджия, което бе виждал някога, или беше абсолютен непукист и не се впечатляваше от флегматичното темпо, с което се развиваше вечерята, защото всъщност изглеждаше доста развеселена от лудориите на Джаспър. Като се замислеше, Джей Ди започваше да се дразни и от това. По-рано той й бе казал, че щеше да играе по нейните правила и по време на първите два кръга наздравици и ордьоври Джей Ди беше запазил самообладание. Но истината беше, че той просто искаше да остане насаме с нея. Откровено казано, вече му беше дошло до гуша от всичко, което постоянно изникваше между тях, като работата и Чейс Белами, и вечерите с клиенти. И дрехите.

Джей Ди наблюдаваше как Пейтън кимаше одобрително, докато Ричард се впусна в изложение на тяхната защитна стратегия в съда. Добре. Както и да е. Щом тя не виждаше причина да пришпори нещата, той също щеше да бъде търпелив.

— … та, аз си мислех — обясняваше Ричард, — че бих искал всеки от вас да ми представи как планирате да подходите към вашата част от защитата. Пейтън, тъй като Джаспър изтъкна, че ти си експертът по дискриминация, защо не започнеш ти — изложи ми твоите идеи как да атакуваме основните твърдения за допусната дискриминация по делото.

— Разбира се, Ричард, с удоволствие — съгласи се Пейтън. След това се подсмихна. — Знаеш ли, аз съм доста многословна. Струва ми се, че нашият келнер идва. — Дали да не поръчаме десерта още сега?

В този момент Джей Ди почувства как Пейтън постави ръка върху бедрото му под масата. Интересно.

Келнерът остави четири менюта с десертите по средата на масата. Със свободната си ръка Пейтън взе своето меню и го прегледа небрежно.

— Я да видим в какво настроение съм днес? — Тя прокара нежно пръст по бедрото на Джей Ди.

Много интересно.

— Я, стига, Пейтън, тук е Флорида. Ще трябва да опиташ южняшки лимонов пай^[2] — нареди Джаспър. Той си позволи волността да поръча пай със зелени лимони за всички и сервитьорът се отдалечи.

— Знаеш ли — попита Джаспър, — че миналата година лимоновият пай беше провъзгласен за официален сладкиш на нашия щат?

Пръстите на Пейтън пропълзяха по-нагоре по бедрото на Джей Ди, навлизайки в полунеприличната територия. Още пет сантиметра и щяха да са в официалните граници на откровено неприличната територия.

— Не знаех това, Джаспър — каза Пейтън, без да забавя темпото. — Всъщност, изобщо не знаех, че всеки щат си има официален сладкиш. Ти знаеше ли това, Джей Ди?

— Не.

В момента не му беше до сладкиши.

— О, да — увери ги Джаспър. — Дори се стигна до вълнения в сената. Там имаше един значителен контингент, който лобира друг един пай да се обяви за официален сладкиш на Флорида. Някой сеща ли се за кой пай говоря? Пейтън?

Пръстите й описваха кръг след кръг. Все по-нагоре. По бедрото му.

Пейтън наклони глава, замислена.

— Хмм… може би някой сладкиш с портокали?

— Не. — Джаспър се засмя, явно доволен да бъде единственият посветен. Той се обърна надясно. — Ричард?

— Пай с праскови? — вяло предположи главният юрисконсулт.

— Това е сладкишът на Джорджия, ще прощаваш. Ами ти, Джей Ди.

При въпроса на Джаспър, три чифта очи се приковаха право в Джей Ди, който освен че не даваше пет пари за пайовете, беше напълно съсредоточен върху факта, че Пейтън коварно беше спряла пръсти точно на границата между полунеприличната и откровено неприличната територия.

— Добре ли си, Джей Ди? — попита Пейтън с палава усмивка. — Нещо се умълча.

Ха. Тя щеше да си плати за това по-късно.

Джей Ди помълча известно време. После каза:

— Пекан.^[3]

Пейтън премигна, след това се усмихна, когато Джаспър удари с ръка по масата и извика:

— Да! Заради всичките насаждения от пеканови орехи във Флорида, имаше значителен натиск да провъзгласим пекановия пай за сладкиш на щата. Добър удар, Джеймисън — каза Джаспър, впечатлен.

— Какво мога да кажа? Натискът ме амбицира — отговори Джей Ди с лукав поглед към Пейтън. — Сега, ако сме приключили с игрите… мисля, че Пейтън искаше да ни представи своя поглед върху стратегията за париране на претенциите на ищците.

— Да, така е — благодаря ти, Джей Ди.

— Няма проблем. Пейтън, ти си на ход.

Три чифта очи се обърнаха към Пейтън. А под масата — една от ръцете на Джей Ди се настани върху коляното й. Колко удобно, че цепката на роклята й се отваряше на бедрото, давайки му достъп до голата й кожа.

Отплатата можеше да бъде толкова дяволски сладка понякога.