Джули Джеймс
Закони на привличането (2)

2

— Виждам, че си счупила собствения си рекорд.

Пейтън надзърна иззад компютъра и видя Ирма да влиза в кабинета й, размахвайки графиците за отработено време, които тя й беше дала по-рано сутринта.

— Потискам се само, докато въвеждам тези отработени часове в дневника на кантората — продължи секретарката с раздразнение.

— Сериозно, трябва да ме зачислят към някой друг юрист. Някой, чиито отчети за отработено време не са дълги колкото „Ана Каренина“.

Тя вдигна вежди, поемайки купа отчетни формуляри от секретарката.

— Чакай да отгатна — това да не е поредното препоръчано четиво от Опра?

Ирма я изгледа с онова изражение, което подсказваше, че Пейтън е навлязла в опасна територия.

— Това ми прозвуча като подигравка.

— Не, в никакъв случай — увери я Пейтън, като се помъчи да сдържи усмивката си. — Сигурна съм, че е прекрасна книга.

Най-малко четири пъти в годината Ирма предприемаше поклонничество до Уест Луп, за да седи сред публиката в „Харпо Студиос“^[1] и да попива присъствието на Нейна Светлост Опра Уинфри. Ирма приемаше всички препоръки на телевизионната менторка — за лайфстайл, литература и всичко друго — като божа истина. Всякакви негативни коментари от страна на Пейтън или който и да е друг бяха абсолютно табу.

Ирма седна от другата страна на бюрото, чакайки Пейтън да подпише попълнените отчетни формуляри.

— Страхотна книга. За една жена, която е изпреварила своето време.

— Звучи обещаващо — подхвърли разсеяно Пейтън, преглеждайки бързо разпечатките за отработените часове, изготвени от секретарката й.

— После тя се влюбва в неподходящ мъж — продължи Ирма.

— Това е клише, не мислиш ли? И този Толстой се слави като велик писател? — Пейтън подписа светкавично последния лист и върна купа на Ирма.

— „Този Толстой“ е ненадминат познавач на любовните взаимоотношения. Сигурно можеш да научиш това-онова от него.

Пейтън се престори, че не е чула забележката. Двете с Ирма работеха заедно от години и между тях се бе създала близост и взаимно доверие и тя беше научила, че оптималният начин да преглътне недотам деликатните забележки на секретарката си по отношение на личния й живот беше просто да не им обръща внимание.

— Видяла си доказателството за моята липса на свободно време — отбеляза Пейтън, махвайки към отчетните формуляри. — Опасявам се, че докато не приключа с това дело, Толстой ще трябва да почака. — Тя вдигна пръст. — Но ако Опра случайно знае за някоя книга, посветена на отговорите за призовки за корпоративна документация, към нея бих проявила сериозен интерес.

Виждайки предупредителния поглед на Ирма, Пейтън вдигна ръце с невинно изражение.

— Просто казвам.

— Слушай — каза Ирма. — Аз ще дочета книгата вместо теб. Защото в края на месеца, предполагам, че ще можеш да си дадеш малка почивка. — Тя смигна.

Пейтън се вглъби отново в монитора. Въпреки постоянните опити на секретарката й да я въвлече в обсъждане на тази тема, тя не желаеше да разговаря открито за нея. В края на краищата, Пейтън не искаше да урочаса нещата. Затова си направи оглушки и се престори на равнодушна.

— Какво ще се случи този месец? Не съм чула.

Ирма изсумтя.

— Моля те. От осем години насам това е първият месец, който е оцветен в яркожълто в електронния ти календар.

— Не знам за какво говориш. И престани да ровиш в календара ми.

Ирма се изправи.

— Добре, добре, знам, че не обичаш да обсъждаш тези неща. — Тя се отправи към вратата, после спря и се обърна към Пейтън. — За малко щях да забравя — обади се секретарката на господин Гулд. Пита дали имаш възможност да отидеш в кабинета му в един и половина.

Пейтън бързо прегледа програмата си.

— Свободна съм. Кажи й, че ще бъда в кабинета му в уречения час. — Тя понечи да запише срещата в дневния си график, когато чу гласа на секретарката си от вратата.

— Хм, Пейтън — само още едно нещо?

Пейтън вдигна поглед от екрана на компютъра си.

— Да?

Ирма се усмихна окуражително.

— Ти ще успееш, така да знаеш. Заслужи си го. Затова престани да се терзаеш.

Пейтън не можа да скрие усмивката си.

— Благодаря, Ирма.

Когато секретарката й излезе, мислите на Пейтън се заиграха за момент. Тя погледна календара върху бюрото си.

Оставаха четири седмици. Решенията за приема на нови партньори в кантората щяха да бъдат обявени в края на месеца. Честно казано, тя беше изпълнена с голяма доза надежда за шансовете си да я повишат. Беше се потрудила здраво — работейки извънредно, никога не отказваше възложените й задачи — и сега беше на финалната права. Финишът вече се виждаше.

Пейтън почувства как пулсът й се ускори, когато тя се поддаде на вълнението за един кратък миг. Тогава, без да допуска да се увлече от фантазиите, тя се успокои и както винаги, се залови за работа.

 

 

Няколко минути преди 13:30 Пейтън събра записките си и подреди резюмето на делото в папката, готова да се срещне с Бен. Тя не знаеше каква точно беше целта на срещата, но предполагаше, че беше свързана със съдебния процес, който започваше следващата седмица. Като шеф на отдел „Съдебни дела“, Бен следеше всички дела, които стигаха до съда, дори онези, в които той не участваше пряко.

Както обикновено, Пейтън се чувстваше леко нервна, докато се приготвяше за срещата с шефа си. С Бен човек никога не знаеше какво да очаква. Въпреки че той никога не й беше намеквал, че не е доволен от работата й — напротив, неизменно й даваше най-високите оценки на ежегодните атестации — на моменти Пейтън чувстваше някаква неловка недоизказаност в общуването им. Тя не можеше да каже какво точно не беше наред, но от време на време долавяше странни настроения. Бен ту се държеше приятелски, ту охладняваше рязко; понякога беше дружелюбен, друг път изглеждаше някак… скован. Надут. Отначало Пейтън беше помислила, че това е част от характера му, но впоследствие го беше видяла да се шегува с лекота с всички нейни колеги. Интересно, с всички колеги мъже. Тя беше започнала да подозира, че Бен срещаше известни затруднения в общуването с жените. Това не беше някакво потресаващо откритие. Климатът в много адвокатски кантори беше старомоден и за съжаление жените в тази професия все още трябваше да се примиряват с „мъжката солидарност“.

Все пак, тъй като Бен оглавяваше нейната група — и следователно беше ключов фактор в решението дали да я направят партньор в кантората. — Пейтън беше твърдо решена да установи истинско разбирателство помежду им. В края на краищата, харесваше й да се мисли за относително отстъпчив човек. С едно изключение (но него никой не го броеше, нали така?) тя се гордееше, че се спогаждаше добре с почти всички колеги в кантората.

Пейтън взе една химикалка и тефтер, напъха ги в папката, която вече беше приготвила, и тръгна към вратата на кабинета си. Бюрото на Ирма беше точно пред кабинета й и тя понечи да каже на секретарката си, че излиза. В този момент едва не се сблъска с някой, който вървеше по коридора.

— О, извинявай! — възкликна Пейтън, като отскочи встрани, за да избегне сблъсъка. Тя вдигна глава и… видя Джей Ди.

Смутеното изражение на лицето й тутакси беше заменено от раздразнение. Тя въздъхна. До този момент денят се беше развивал толкова добре.

И тогава Пейтън усети: ох — имаха публика. С бърз поглед към Ирма, тя бързо залепи на лицето си най-чаровната си фалшива усмивка.

— О, здравей, Джей Ди. Как си? — попита тя.

Джей Ди също стрелна с очи работещите наблизо секретарки. С артистизъм, който по нищо не отстъпваше на изпълнението на Пейтън, той прие същото дружелюбно изражение.

— Ох, колко мило от твоя страна да попиташ, Пейтън — възкликна радостно той, приковавайки я с очи. — Добре съм, благодаря. А ти?

Както обикновено, Пейтън се подразни от високия ръст на Джей Ди. Тя мразеше да го гледа отдолу нагоре. От друга страна, Джей Ди несъмнено се наслаждаваше на това положение.

— Добре съм, благодаря — отвърна Пейтън. — Отивам в кабинета на Бен. — Тя съумя да задържи приятната си усмивка.

Мерил Стрийп може и да имаше една торба Оскари, но можеше да научи едно друго от Пейтън. В категорията „Най-добре престорена симпатия към противен колега“.

Джей Ди присви леко очи при отговора на Пейтън, но продължи да играе шарадата.

— Каква приятна изненада, аз също съм се запътил към кабинета на Бен — каза той, сякаш беше безкрайно зарадван от току-що чутото. След това направи галантен жест към Пейтън. — След теб.

Тя кимна, завъртя се на пета и закрачи надолу по коридора към ъгловия кабинет на Бен, Джей Ди вървеше с лекота успоредно до нея. Пейтън трябваше да прави по две крачки за всяка негова, за да не изостава. Не че му позволяваше да го забележи.

След като вървяха заедно в мълчание няколко минути, Джей Ди се огледа за свидетели. И като видя, че наоколо нямаше никой, той скръсти ръце на гърдите си в жест, който според Пейтън беше неговата запазена марка.

Излъчване на превъзходство.

— Видях името ти в „Чикаго Лойър“ — започна той.

Пейтън се усмихна, знаейки, че коментарът нямаше да свърши тук. Изпита задоволство, че Джей Ди беше видял статията в последния брой на списанието. Тя се беше изкушавала да му изпрати един брой с вчерашната вътрешна поща, но реши, че би било по-добре, ако той откриеше това сам.

— „Четирийсет опасни под 40“ — каза тя, имайки предвид заглавието на статията и горда от постижението.

— „Четирийсет опасни жени под 40“ — наблегна Джей Ди. — Кажи ми, Пейтън, има ли основателна причина, поради която представителките на твоя пол изпитват такава потребност от сепаратизъм? Може би се страхувате от малко конкуренция от страна на противоположния пол?

Пейтън се опита да сдържа смеха си и отметна косата си назад. Не се получи.

— Ако представителите на моя пол се колебаят да се съревновават с твоя, Джей Ди, то е само защото ние се страхуваме да паднем до твоето ниво — отговори сладко тя.

Вече стояха пред вратата на Бен. Джей Ди се облегна небрежно на вратата и скръсти ръце на гърдите си. След осем години Пейтън познаваше този жест добре — той се канеше да се впусне в поредната си снизходителна лекция. Беше сигурна, че той щеше да започне с един от неговите помпозни реторични въпроси, на които не възнамеряваше да й позволи да отговори.

— Нека ти задам един въпрос — започна той.

Бинго!

— … какво според теб щеше да стане, ако списанието публикуваше статия, озаглавена „Четирийсет опасни мъже под 40“? — След което си позволи волността да отговори вместо нея. — Ти и твоите малки приятелки феминистки биха обявили това за дискриминация. Но нима това също не е дискриминация? Нима на нас, мъжете, не ни се полагат такива класации?

Джей Ди отвори вратата и й кимна да влезе. Мимоходом Пейтън забеляза, че Бен го нямаше в кабинета, затова се настани пред бюрото му. Когато Джей Ди седна на стола до нея, тя се обърна към него с непоклатимо самообладание.

— Намирам за много интересна тази ситуация — мъж, възпитаник на Принстънския университет и Харвардския юридически факултет, седи до мен, облечен в костюм на Армани и има наглостта да твърди, че той е жертва на дискриминация.

Джей Ди отвори уста да отговори, но Пейтън го накара да замълчи само с пръст. Показалец, не среден пръст. Тя беше дама все пак.

— Въпреки този факт — продължи тя, — напомням, че вие, мъжете, си имате вашите така наречени „класации“. Всъщност, в тази кантора съществуват няколко такива. Наричат се Изпълнителен съвет, Управителен съвет, Финансов съвет, голф клубът в кантората, вътрешният отбор по баскетбол…

— Явно искаш да те включат в баскетболния отбор? — прекъсна я Джей Ди, а в сините му очи проблясваха дяволити пламъчета.

— Говоря илюстративно — отвърна Пейтън, като се облегна отбранително на стола.

— Какво е илюстративно?

Гласът накара Пейтън да се изопне като струна. Тя погледна към Бен Гулд, шеф на отдел „Съдебни спорове“ и главен партньор в кантората, който влезе уверено в кабинета си и седна зад бюрото си. Той прикова Пейтън с любопитство в тъмните си, изпитателни очи. Тя се помести на стола, опитвайки се да не се чувства като на разпит.

Джей Ди отговори на Бен, преди тя да си е отворила устата.

— О, нищо особено — каза той и махна небрежно с ръка. — С Пейтън просто обсъждахме решението на Върховния съд по делото Ледър срещу Арканзас и коментирахме, че становището илюстрира непреклонната неохота на съда да пипа правата на щата.

Пейтън изгледа косо Джей Ди.

Умник.

Обаче трябваше да му се признае, че мислеше бързо.

Гадняр.

Бен се засмя и бързо прегледа бележките, които беше оставила на бюрото му секретарката.

— Вие двамата никога не спирате.

Пейтън удържа порива да вдигне вежди. Бен нищо не подозираше.

Джей Ди се възползва от моментното разсейване на Бен и се наведе напред на стола си. Вдигна ревера на сакото си към Пейтън и прошепна.

— И между другото, не е Армани, а Ерменеджилдо Дзеня. — И й намигна.

Пейтън го прониза със свиреп поглед, изкушена да му каже къде точно може да си завре въпросния костюм на Дзеня.

— Извинявайте, че ви повиках толкова спешно — каза Бен. — Но както сигурно знаете, заведено е дело срещу веригата дрогерии „Гибсън“ по обвинение за полова дискриминация.

Пейтън действително беше чула за делото — вчера всички национални вестници, както и телевизиите MSNBS и CNN бяха отразили подаването на жалбата във федералния съд във Флорида.

— Жалбата беше подадена вчера, разпределена е на съдия Майерс от Южна Флорида — побърза да каже тя, за да покаже на Бен, че нищо не й убягва.

— Жалбите са подадени по Дял VII^[2] — 1,8 милиона служителки на компанията твърдят, че са системно дискриминирани при наемането на работа, заплащането и достъпа до кариерно израстване — добави Джей Ди, като хвърли кос поглед към Пейтън. Той също си беше подготвил домашното.

Бен посрещна техния ентусиазъм с усмивка. Облегна се назад, въртейки в ръце химикалката си.

— Това е най-голямото колективно дело за дискриминация, завеждано някога. Това означава огромни пари за правната кантора, която ще защитава „Гибсънс“.

Пейтън забеляза искрата в очите на Бен.

— И коя би могла да бъде тя?

Бен сплете пръсти и забарабани с тях по кокалчетата си като злодей от филм за Джеймс Бонд.

— Интересно е, че питаш, Пейтън… Директорът на „Гибсън“, Джаспър Конрой, все още не е решил коя кантора ще защитава компанията му. Но е избрал трите водещи кантори в Щатите и възнамерява да проведе срещи с тях.

Джей Ди се ухили.

— Ще си позволя един изстрел в тъмното: нашата кантора е в тази тройка.

Бен кимна, горд както винаги, че неговият екип от пледиращи адвокати неизменно присъстваше в класациите на най-добрите защитници по света.

— Позна. Тази сутрин ми се обади самият Джаспър Конрой. Бен посочи Джей Ди и Пейтън.

— И така стигаме до вас двамата. Джаспър беше категоричен какъв екип от защитници търси. Той иска по-свеж облик за лицето на компанията, а не сковани старци в костюми като мен. — Бен се подсмихна, напълно наясно, че на 49 години той всъщност беше твърде млад, за да оглавява най-важния отдел в такава престижна кантора. — Аз лично — продължи той — смятам, че Джаспър просто се опитва да избегне плащането на солените хонорари на съдружниците.

Като лоялни колеги, Пейтън и Джей Ди се засмяха на шегата му.

— Както и да е… — продължи Бен, — казах на Джаспър, че нашата кантора разполага с идеалните адвокати за него. Двама много опитни, много отракани адвокати. Вие двамата.

През мъглата на изненадата, Пейтън не можа веднага да осмисли думите на Бен. В стомаха й зейна огромна пропаст, тъй като разговорът поемаше в много опасна посока.

Ако някой я накараше да се закълне при кръстосан разпит — нещо повече, ако самият Джак Бауър^[3] я подложеше на пълния набор от похвати за разпит, с които боравеха в Отдела за борба с тероризма — Пейтън не би могла да каже как точно бе започнала войната й с Джей Ди. Честно казано, тя се водеше толкова отдавна, че се беше превърнала в неизменна даденост.

Но без да разменят нито дума, тя и Джей Ди се бяха договорили да запазят в тайна взаимната си неприязън. Водени от непоколебима амбиция, те разбираха, че адвокатските кантори бяха като детска градина: не беше добре да ти поставят черна точка в графата „умение да играе с другарчетата“.

До този момент се беше оказало сравнително лесно да разиграват етюда за колегиалните отношения. Въпреки че бяха в един отдел, те от години не бяха работили заедно по общ казус. Причините за това бяха няколко: първо, по принцип делата в отдел „Съдебно производство“ се възлагаха на екип от един съдружник, един старши адвокат и един или двама младши юристи. Като колеги с еднакъв ранг, нямаше основания Пейтън и Джей Ди да работят по един и същи случай.

Второ, и вероятно по-важно, те двамата се бяха специализирали в много различни области на правото.

Джей Ди беше адвокат по колективни искове. Той поемаше дела с много ищци, от много региони. Пейтън, от друга страна, беше специализирала в трудово право, по-специално в дела за расова и полова дискриминация, завеждани от един ищец. Нейните дела обикновено бяха по-малки от гледна точка на исканите обезщетения, но по-значими в обществен план и предизвикана публичност.

Досега — дали по чиста случайност, или късмет — почти нямаше застъпване в нишите на съдебната практика, които тя и Джей Ди си бяха завоювали.

Тоест, до този момент.

Пейтън остана безмълвна, докато Бен набираше скорост, опитвайки се да не даде израз на нарастващото мрачно предчувствие. Погледна крадешком Джей Ди и го видя да се помества нервно на стола. Доколкото можеше да прецени, той изглеждаше не по-малко недоволен от този развой на събитията.

— В комбинация, вашите умения са идеални за казуса — обясняваше Бен. — Джаспър заяви, че няма търпение да се срещне с вас двамата.

— Това е чудесна новина, Бен — заговори Пейтън, опитвайки се да не се задави с думите.

— Да… чудесна. — Джей Ди приличаше на човек, който току-що беше глътнал буболечка. — Какво се иска от нас да направим?

— Джаспър и главният юрисконсулт на „Гибсънс“, заедно с няколко от техните вътрешни адвокати, пристигат в Чикаго в четвъртък — каза Бен. — Искам вие двамата да се сработите и искам да ги убедите да ни възложат защитата — наблегна той, като почука с пръст по бюрото. — Смятате ли, че можете да се справите?

Пейтън и Джей Ди се измериха с поглед внимателно, и двамата с една и съща мисъл в главата. Дали наистина можеха да се справят?

Знаейки какви са залозите, напълно съзнавайки правилата на играта, двамата се обърнаха към Бен.

— Абсолютно — изрекоха едновременно те.

Бен им се усмихна, виждайки в тях бъдещето на кантората. Облегна се на стола и се разнежи. Несъмнено при мисълта за огромните приходи, които щяха да му донесат.

— Ах… осем години — изрече той с умиление. — От осем години ви гледам как израствате в тази кантора, как се превръщате в страхотните адвокати, които сте днес. Толкова се вълнувам от възможността да ви видя да работите в тандем — вие ще бъдете великолепен екип. И моментът е идеален, защото скоро и двамата ще бъдете съ…

Той замълча рязко.

Джей Ди и Пейтън седяха почти на ръба на столовете, надвесени напред, за да уловят последната дума на Бен.

Явно осъзнал, че е казал повече отколкото беше възнамерявал, Бен замаза положението с хитра усмивка.

— Е, да не прибързваме. Защото сега трябва да се приготвите за арената.

Виждайки, че Бен беше привършил с деловите разговори, Пейтън се изправи да си върви. Но вместо да я последва, Джей Ди остана на мястото си. Пейтън се поколеба, объркана.

— Има ли нещо друго, за което трябва да поговорим, Бен? — попита тя.

Бен поклати глава.

— Не, това беше всичко, Пейтън. Искам да обсъдя нещо друго с Джей Ди, нещо, което не те засяга. — Той я отпрати с категорично кимване. Ето пак — само допреди миг се беше държал толкова дружелюбно, след което беше станал хладен и делови.

Пейтън кимна на свой ред и излезе от кабинета. Когато излезе в коридора, тя дочу гласа му.

— Е, Джеймисън — подхвана весело Бен, — носят се слухове, че този уикенд си играл у Бътлър. Всъщност, по какъв дивеч стреляш?

Докато вървеше към кабинета си, Пейтън се опита да не се огорчава от факта, че Джей Ди винаги се спогаждаше с лекота с шефа им на лично ниво. А нейните опити да установи подобна връзка с Бен се бяха оказали до голяма степен безплодни. Филми? Той не гледаше филми. Телевизия? Бен веднъж я беше попитал дали Зайнфелд^[4] беше „онзи шишкав юрист, който постоянно виси покрай автоматите за кафе и закуски“. Когато Пейтън се беше разсмяла, мислейки, че Бен се шегува, той я беше удостоил с празен поглед и умълчаване. От този момент, тя си бе дала дума, че докато не се усъвършенстваше дотолкова, че да коментира дали размяната на един звезден играч с друг е добър или лош ход от страна на еди-кой си отбор, вероятно би било най-добре да сведе до минимум разговорите с Бен по теми, различни от правото.

Отборът на Джеймисън отбеляза още една точка, помисли си Пейтън на влизане в кабинета си. Той притежаваше едно автоматично предимство пред нея: представяше си го как седи с Бен, като първи приятели, как се смеят по мъжки, гърлено, от сърце, докато обсъждат кои са най-добрите сервизи за поддръжка на порше, мерцедес, ролс-ройс или други луксозни коли.

Не че тук имаше място за конкуренция. Нищо подобно.

Това, че Джей Ди, също като Пейтън, беше посветил последните осем години от живота си на кантората (вероятно единственото общо нещо между тях) според нея нямаше никаква връзка с въпроса дали тя лично заслужаваше да стане съдружник. Въпреки че бе имала известни опасения в това отношение на времето, когато постъпи в кантората, тревогата, че ще я сравняват с Джей Ди бяха отшумели през годините.

— Тук няма квоти или таван — неведнъж я беше уверявал Бен при ежегодните атестации. — Всеки адвокат се преценява сам по себе си. — И съдейки по наблюденията на Пейтън в другите отдели, това твърдение беше вярно: всяка година адвокатите с най-висока атестация бяха повишавани до съдружници, независимо от общия брой кандидати за съответната година.

Така че от позицията на Пейтън, нейните шансове да успее бяха доста добри, също и защото тя и Джей Ди бяха единствените двама пледиращи адвокати в техния отдел. Според нейната приятелка Лейни, която също работеше в кантората, но с по-ниска квалификация от тях, това не беше случайно: сред по-младите юристи се носеха слухове, че Пейтън и Джей Ди бяха прогонили другите членове на своя отдел, които не бяха съумели да издържат на тяхното темпо и да работят от тъмно до тъмно като тях.

Което обясняваше защо те двамата не бяха съперници.

Честно казано, Пейтън щеше да ненавижда Джей Ди независимо в кой отдел работеше. Просто нещо в нея я дразнеше страшно много.

Пейтън влезе в кабинета си и седна на мястото си. Провери компютъра си и установи, че беше получила трийсет и две нови съобщения за краткото време, което беше прекарала в кабинета на Бен. Въздържа се да не изохка от раздразнение.

Още четири седмици, напомни си тя.

Преглеждайки имейлите, тя стигна до един от Изпълнителния съвет на кантората. Заинтригувана, Пейтън го отвори и остана приятно изненадана от съдържанието:

В отговор на своя ангажимент към политиките, разработвани от Комисията за насърчаване на жените, кантората има удоволствието да съобщи, че е заложила за следващата година целево увеличаване на броя на жените съдружници с 10 процента.

Пейтън се облегна на стола, прочете отново съобщението и се замисли за неговите мотиви. Честно казано, беше крайно време кантората да предприеме нещо — славеха се като фирмата с най-нисък процент на жените съдружници в целия град.

Тя посегна към телефона, за да се обади на Лейни, която сигурно щеше да се зарадва на новината. Тъкмо набираше номера, когато погледна към коридора и видя Джей Ди да се връща от своята среща с Бен за укрепване на мъжката солидарност. Пейтън затвори телефона и проследи как Джей Ди влезе в кабинета си — тя трябваше да види това.

Джей Ди седна зад бюрото си. Също като Пейтън, той моментално се зае да проверява имейла си. Докато тя тръпнеше в сладко очакване, очите на Джей Ди се разшириха — той четеше съобщението, което несъмнено беше имейлът от Изпълнителния съвет. После той се хвана за сърцето, сякаш получаваше инфаркт, след това вдигна слушалката на телефона върху бюрото си и светкавично набра някакъв номер.

Неговият приятел Тайлър, предположи Пейтън. Ако тя беше хазартен тип, щеше да се обзаложи, че Джей Ди не беше чак толкова развълнуван от новината от насърченията за жените в кантората, отколкото бе тя.

Една точка за отбора на Кендъл, помисли си Пейтън.

Не че те двамата бяха съперници.

Нищо подобно.