Джули Джеймс
Закони на привличането (12)

12

Джей Ди влетя в кантората рано на другата сутрин, бързайки да пристигне преди всички останали. Един бърз поглед наоколо го увери, че на етажа нямаше жива душа. Той се устреми право към кабинета на Пейтън и запъхтяното търсене потвърди най-големите му страхове. Обувките ги нямаше.

Тази сутрин той не беше получил никакви смъртни заплахи, затова или токчето беше издържало целия път от офиса до дома снощи, или тя просто се беше прибрала с обувките за йога.

Добре. Няма проблем. Той щеше да изчака Пейтън да дойде. Не че Джей Ди имаше някаква представа какво щеше да й каже, когато я видеше.

— Здравей, Пейтън, благодаря за извинението, беше много мило. Ти видя ли, че в стаята за почивка има кексчета? О, между другото, снощи срязах едното токче на обувките ти и го залепих с надеждата да се счупи в съда и ти да станеш за смях, като някаква пияна еднокрака проститутка. Приятен ден.

Някак си му се струваше, че подобно признание нямаше да се приеме добре. Тъй като не му дойде наум нищо друго, Джей Ди реши, че щеше да импровизира. Отдаваше му се да мисли в движение. Затова остана да чака в кабинета си. Той вдигаше глава от бюрото си всеки път, когато някой влизаше в коридора, очаквайки да види Пейтън всеки момент.

Когато стана 8 часа, а след това 8:30, Джей Ди започна да се тревожи. В 9:00 часа той беше обзет от истинска паника, представяйки си най-лошия сценарий. Ами ако Пейтън беше обула обувките, преди да тръгне за кантората и токчето беше подало, а тя беше паднала и си беше счупила глезена? Дали не трябваше да тръгне да я търси по обичайния й маршрут до кантората? Чакай — тя ползваше наземната железница. Ами ако се беше спънала на качване, беше си изкълчила, осакатила или откъснала нещо и сега лежеше заклещена в някоя от мотрисите, викаше за помощ и не можеше да се измъкне от влакчето?

Джей Ди реши да се отбие при секретарката на Пейтън. Може би тя беше чула нещо.

Той се доближи до бюрото на Ирма, която усърдно набираше нещо на компютъра. Той съвсем небрежно се облегна на работния плот, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-незаинтересуван.

— Добре утро, Ирма, о, каква красива брошка — това чайка ли е? Времето навън е чудесно, нали? Хей, случайно да си чувала Пейтън тази сутрин?

Ирма спря да пише за момент, изгледа Джей Ди от главата до петите, след което се върна към работата си.

— Това е кенгуру, а не чайка. Всъщност сутринта беше доста облачно, и да, тя ми е оставила съобщение, тази сутрин е отишла направо в съда.

Право в съда?

Подяво…

Полагайки усилия да запази равнодушната си фасада, Джей Ди попипа лениво листата на растението върху бюрото на Ирма.

— Аха, а дали случайно Пейтън ти е казала как е облечена тази сутрин? — Той изтупа едно въображаемо влакънце от сакото си. — По-специално, дали не ти е казала нещо за… обувките си?

Ирма спря да пише и го изгледа проницателно.

Джей Ди осъзна, че веднага трябваше да даде някакво обяснение.

— Просто исках да се уверя, че тя, така де, че е подбрала правилно аксесоарите си.

Ирма скръсти учтиво ръце.

— Господин Джеймисън. Не знам накъде биете, но аз нямам време за това. Ако имате въпроси във връзка с тоалета на Пейтън тази сутрин, предлагам да се разходите до съдебната палата и да проверите лично. Тя е в съдебната зала на съдия Джендълмън.

Джей Ди кимна. Да, да, добре, благодаря. Приятно отношение, между другото. Каквато шефката, такава и секретарката.

Но като истински джентълмен, Джей Ди се усмихна и благодари на Ирма за информацията. После се отби до бюрото на своята секретарка и й каза, че трябва да свърши една работа.

След това излезе забързано от кантората и се отправи директно, в съда.

Когато Джей Ди влезе в съдебната зала на съдия Джендълмън, заседанието вече беше започнало.

Той тихо затвори вратата зад себе си и се шмугна на последния ред, така че присъствието му да остане незабелязано, докато не решеше какво щеше да каже на Пейтън.

Джей Ди седна. Опитваше се да се намести по-удобно на твърдата дървена скамейка, а очите му незабавно бяха привлечени към случващото се в предната част на залата. Пейтън стоеше пред свидетелската банка, което означаваше, че водеше директен или кръстосан разпит. Той се облегна и се приготви да се наслади на шоуто, възползвайки се от тази идеална възможност да наблюдава врага в неговия обич… По дяволите! Дали бе възможно някой да бъде така любезен да му обясни защо тази огромна снимка на пенис стоеше отпред, в средата на съдебната зала?

Джей Ди се огледа тревожно. Що за право практикуваше тук Пейтън? Всички останали в съдебната зала обаче възприемаха експоната със завидна невъзмутимост.

Вече заинтригуван от този спектакъл с претенция за съдебен процес, той насочи вниманието си отново към Пейтън. Спомняйки си причината за присъствието си тук, той проточи врат, за да вижда по-добре. Видя как Пейтън се насочи към другата страна на подиума и, по дяволите. Тя беше обута с въпросните обувки.

Джей Ди огледа лявата обувка с присвити очи — токчето, върху което беше нанесъл няколко, да ги наречем „специални модификации“. Токчето явно удържаше положението, макар че никой не можеше да каже колко дълго щеше да издържи. С всяка крачка на Пейтън, той затаяваше дъх, очаквайки да я види как залита. Той трябваше да я дръпне настрани през почивката и да я предупреди. Само дано лепилото да издържеше дотогава.

Тъй като не можеше да направи нищо друго, освен да седи на скамейката и да чака, Джей Ди се развличаше, като наблюдаваше стратегията, която Пейтън прилагаше към разпита на свидетелката. След броени секунди той вече можеше да каже, че жената зад банката беше от вражеската страна.

— Не съм сигурна, че разбирам позицията ви, госпожице Кемпъл — каза Пейтън. — Може би вие ще ми помогнете да разбера как според вас компанията е погазила правата ви?

Джей Ди проследи как Пейтън застана между съдебните заседатели и свидетелката, типичен трик на пледиращите адвокати, за да привлекат вниманието на заседателите по време на кръстосания разпит.

— Както вече установихме, вие сте докладвали инцидента с вашия бивш шеф на 14-и юни миналата година, нали така? — попита Пейтън.

— Точно така — отговори госпожица Кемпъл.

— И директорката на отдел „Човешки ресурси“ е реагирала на вашето оплакване още в същия ден, нали?

— Да.

— В смисъл че компанията незабавно е уволнила вашия бивш шеф, още същия ден, нали?

Свидетелката кимна.

— Точно така.

— И в действителност, едва вчера, по време на процеса, вие го видяхте за първи път след онзи инцидент в колата му, нали така?

Свидетелката отново кимна.

— Да.

— Следователно е справедливо да кажем, госпожице Кемпъл, че след въпросната случка вие повече никога не сте имали проблеми с вашия бивш ръководител?

Свидетелката отговори явно неохотно на този въпрос.

— Предполагам, че е справедливо — съгласи се накрая тя.

Видимо доволна от този отговор, Пейтън се насочи към банката на адвоката на защитата. Вече увлечен от показанията, Джей Ди за първи път забеляза там един младши юрист от тяхната кантора — как му беше името, Брандън, Брендън, нещо такова. Вероятно би могъл да пусне на Брандън или Брендън бележка, с молба да я предаде на Пейтън.

Очите на Джей Ди бяха привлечени отново към Пейтън, която се облегна небрежно на банката, без да сваля очи от свидетелката.

— Госпожице Кемпъл, правилно ли разбирам, че след уволнението на вашия пряк ръководител, директорката на отдел „Човешки ресурси“ е дошла във вашия офис и е провела целодневен опреснителен семинар на тема „Как да не допускаме сексуален тормоз“, който е бил задължителен за всички служители.

Тук свидетелката се опита да шикалкави.

— Не съм сигурна, че беше целодневен…

— Така ли, колко часа продължи семинарът? — попита Пейтън.

Госпожица Кемпъл се замисли за момент.

— Мисля, че беше около седем или осем часа.

— Вие не бихте ли описали продължителността от седем или осем часа като цял работен ден?

— Мисля, че да.

След това признание, Пейтън вдигна ръце.

— И така? Защо сме тук, госпожице Кемпъл?

Свидетелката я изгледа объркано.

— Моля?

— Откровено казано, вие съдите компанията за компенсация на стойност два милиона долара. Къде според вас е сгрешила компанията в разглеждането на вашето оплакване за сексуален тормоз?

Джей Ди наблюдаваше техниката на Пейтън. Защото те двамата работеха в един отдел от осем години и той беше слушал много за съдебните й победи. Но сега за първи път имаше възможност да я наблюдава в действие. Тя беше добра. Джей Ди веднага забеляза колко спокойно и уверено се държеше тя в съдебната зала. При това, с безупречен професионализъм. Виждаше се, че съдебните заседатели я харесваха и най-важното, вярваха й — съдейки по вниманието, с което я слушаха и как някои от тях дори кимаха одобрително на въпросите й.

— Ами, аз смятам, че компанията можеше да подходи различно към някои неща… — започна да се оправдава свидетелката.

— Кои например? — попита Пейтън. — Вие сигурно не оспорвате, че компанията е разрешила проблема своевременно, нали?

Докато задаваше този въпрос, тя скръсти ръце пред гърдите си и се облегна леко на банката, прехвърляйки цялата си тежест на един крак, левия крак.

Джей Ди затаи дъх. О, не.

— Предполагам, че разрешиха въпроса достатъчно бързо — съгласи се свидетелката.

— И сигурно ще се съгласите, че са разрешили проблема ефективно, нали, като се има предвид, че вие повече никога не сте видели вашия бивш началник, още по-малко той да ви е създавал проблеми?

Все така подпряна на банката, Пейтън кръстоса десния си глезен върху левия, така че сега цялата й тежест падаше върху токчето на лявата обувка.

Джей Ди трепна. По дяволите, не, това щеше да завърши лошо. Той не можеше да гледа. Но все пак се налагаше. Дали да направи нещо? Може би можеше?

Но точно в този момент Пейтън седна върху банката, премествайки тежестта си от обувката, а свидетелката отговори.

— Да, сигурно може да се каже, че компанията реагира достатъчно ефективно на тормоза от страна на моя началник.

Джей Ди издиша с облекчение. За малко. Но той наистина трябваше да напише бележка на Брандън или Брендън, докато все още имаше шанс. Той се огледа в залата. Няколко закъснели слушатели се бяха настанили в края на неговия ред. Джей Ди трябваше да се промъкне покрай тях, за да стигне до пътеката.

Междувременно Пейтън седна на масата, грациозно кръстоса крака и продължи разпита.

— А когато директорката на отдел „Човешки ресурси“ е разговаряла с вас една седмица след инцидента, вие сте й казали, че сте доволна от начина, по който компанията е откликнала на вашата жалба, нали? — попита тя.

— Не, не мисля, че казах това — бързо отговори госпожица Кемпъл.

Пейтън явно се изненада от този отговор, но запази самообладание.

— Така ли? Спомняте ли си, когато разговаряхме по-рано, докато вие давахте показания под клетва, госпожице Кемпъл, и казахте…

Джей Ди видя как Пейтън прехвърли папките върху банката и намери бързо протокола от клетвените показания. Тя взе листовете.

— Ето, госпожице Кемпъл, позволете да ви прочета част от вашите… — И преди Джей Ди да осъзнае какво става, Пейтън скочи лекичко от банката, за да се приближи до мястото на свидетелката и когато стъпи на два крака, се чу шумно пук, което отекна в цялата зала. Тя изведнъж размаха ръце, изгубила равновесие, и политна с главата напред към банките на съдебните заседатели.

Всички присъстващи в съдебната зала ахнаха, а Джей Ди скочи ужасен на крака.

О, боже мой!

Всички бяха наскачали на крака, слисани, наблюдавайки как Пейтън бързо се надигна от пода, клатушкайки се и куцукайки покрай заседателите, които седяха зад банката със зяпнали усти. Успя да се задържи на крака, малко развълнувана и изчервена, но овладяна. Приглади полата си с ръце и каза:

— Моля да ме извините. — Пейтън се усмихна спокойно на заседателите, възвръщайки самообладанието си. — И така, докъде бях стигнала…

Тя потърси протоколите, които беше изпуснала, обърна се и цялата аудитория в залата нададе приглушен писък.

Незнайно за Пейтън, при падането полата й — една от онези проклети тесни поли, които тя толкова много харесваше — се беше сцепила по шева и сега зееше разпрана, и мили боже, тя носеше прашки и две мънички бели бузки надзъртаха през разпрания тегел.

Челюстта на Джей Ди едва не се удари в пода.

О, боже, това беше ужасно, ужасно — е, всъщност не беше чак толкова ужасно за него, тя имаше наистина страхотен задник, — но за нея това беше истинска катастрофа. Пейтън чу врявата сред слушателите зад нея, затова се обърна.

Задните й части се обърнаха към съдията и съдебните заседатели.

Устите на заседателите зяпнаха и неколцина промърмориха нещо несвързано. Всички ахнаха, когато Пейтън закуцука из залата с две обувки на различна височина, недоумяваща за източника на суматохата.

На банката на защитата Брандън или Брендън прошепна плахо нещо на Пейтън. Джей Ди не можа да го чуе и очевидно Пейтън също не го чу, защото тя се наведе към колегата си, за да го чуе по-добре, вирвайки на показ бялото си дупе, а в заседателната зала избухна дива врява, а Джей Ди се запромъква покрай хората на неговия ред. Все някак трябваше да сложи край на това.

Но Пейтън накрая чу думите на колегата си.

Тя се изправи, ръцете й се устремиха към полата и тя напипа разпрания шев. Пейтън реагира светкавично. Разкопча сакото си и бързо го завърза около кръста си — край на представлението — и Джей Ди чу разочаровани възгласи, докато съдията най-накрая овладя положението, като удари с чукчето и поиска ред в залата.

Хаосът се уталожи така както беше изригнал. Хората насядаха по местата си, врявата утихна и Джей Ди побърза да седне и да се скрие, тъй като сега определено не беше моментът Пейтън да го види.

В съдебната зала се възцари тишина и всички погледи се приковаха върху Пейтън. Всички очакваха да видят какво щеше да направи тя, как щеше да реагира.

Тя притихна за момент. После се обърна и застана с лице към съдебните заседатели.

— Вдигнете ръка, ако не сте подозирали, че ще видите толкова много голота само за една седмица като съдебни заседатели.

Дванайсет ръце се изстреляха във въздуха.

И колкото да не беше за вярване, Пейтън се разсмя.

Заседателите също се разсмяха. Съдията също вдигна ръка. След което цялата съдебна зала избухна в смях и хората започнаха да ръкопляскат.

Пейтън също признателно вдигна ръка.

— Благодаря, благодаря. Тук съм цялата седмица.

И в този момент, докато Джей Ди седеше на скамейката, заобиколен от всички страни от смеещи се и ръкопляскащи хора, и наблюдаваше как Пейтън се усмихваше, сконфузена, но непобедена, нещо се случи.

Нещо се промени.

Той не познаваше нито един човек, който би овладял такава абсурдна ситуация толкова добре. Може би Джей Ди не беше забелязвал досега, но Пейтън всъщност беше… забавна. Или може би го знаеше, вече и той не беше сигурен. Но определено знаеше, че той се беше побъркал заради едно глупаво петно от кафе върху сакото си, докато само преди малко Пейтън почти беше паднала по очи в скута на дванайсет съдебни заседатели и след това им беше устроила безплатно пийпшоу, но все пак беше успяла да запази хладнокръвие и самообладание.

Изведнъж Джей Ди установи, че гледаше Пейтън с известно възхищение.

Той се засмя и се присъедини към останалите присъстващи хора и за момент забрави ролята, която бе изиграл в целия този погром, докато в този момент тя не погледна обувката си.

О-хо.

Джей Ди видя как Пейтън взе обувката си и явно забеляза чистия, прецизен срез, където се беше счупило токчето, както и остатъците от лепило. Тя прокара пръст по отчупеното токче, изучавайки го внимателно и в този момент Джей Ди осъзна, че тя се беше досетила.

Случайно го споходи мисълта, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Не бяха ли заловили точно така един сериен убиец? И когато Пейтън вдигна поглед от счупеното токче, огледа съдебната зала и видя Джей Ди да седи сред слушателите, в очите й се четеше именно заплаха за убийство.

Когато погледите им се срещнаха, Джей Ди си помисли, че никога не беше виждал такъв хлад в тъмносините й очи. И разбра нещо със сигурност.

С него беше свършено.

 

 

Пейтън излезе като фурия през вратите на съдебната палата — с все още завързано на кръста сако — и Джей Ди, който я следваше по петите.

— Стига, Пейтън, не исках да стане така! — извика след нея той. — Честна дума, кой би планирал подобно нещо!

Една част от нея искаше никога да не се беше връщала в съда. Нещо повече, една част от нея копнееше земята да се беше разтворила и да я беше погълнала, толкова голяма беше покрусата й.

Съдията беше обявил един час почивка, така че, както деликатно се беше изразил той, „всички, които искаха да оправят одеждите си, да могат да го направят“. Пейтън сега бързаше да се върне в кантората, да се преоблече в резервния си костюм, след което да изтича до най-близкия универсален магазин, за да си купи нови обувки.

На всичкото отгоре, негодникът — друга дума не беше необходима, отсега нататък мъжът, известен по-рано като Джей Ди, щеше да се нарича просто Негодникът, Мръсникът или Лайнярът — беше съсипал най-хубавите й обувки. Но това не беше най-лошото.

Задникът й беше лъснал в открито съдебно заседание.

Задникът й беше лъснал в открито съдебно заседание.

Пейтън куцукаше по тротоара със счупеното токче на лявата обувка, куцукаше покрай невинни пешеходци с прекрасно, нормално протичащ ден, хора, които вероятно не бяха си показвали задните части на открито съдебно заседание, и роптаеше на глас за най-ужасните последици от инцидента.

— Как можах да обуя прашки точно днес? — съскаше ядосано тя. Идеше й да се халоса по главата заради това решение.

Лайнярът изведнъж се озова рамо до рамо с нея. И се ухили.

— Ами, всъщност, според мен жените трябва да носят прашки всеки д… — Той не довърши, виждайки изражението й. — Но както разбирам, ти сега не си в състояние да обсъждаш този въпрос.

Това вече беше непоносимо. Пейтън се нахвърли върху Джей Ди.

— О, ти смяташ, че това е смешно? Моля те, позволи ми да те извадя от това заблуждение.

— Пейтън…

— Недей. Не смей да ме наричаш „Пейтън“, не си губи времето с извинения или обяснения — не ми пука.

Тя изгледа Джей Ди право в очите.

— Щом искаш да играеш по този начин, Джеймисън, аз съм съгласна. Сега ръкавицата е хвърлена. Аз ще се превърна в кучката, за която винаги си ме смятал.

Пейтън видя, че коментарът й сепна Джей Ди и изтри усмивката от лицето му, която тя изтълкува като подигравателна. И тя забеляза как нещо проблесна за момент в очите му, може би беше гняв, може би нещо друго — точно в този момент това изобщо не я интересуваше. Точно в този момент, докато стоеше на тротоара, изправена срещу Джей Ди в нейната разпрана пола, счупено токче и с гол задник, едва прикрит от вързаното около кръста сако, тя се интересуваше единствено от достойнството да изрече последната дума.

Затова, виждайки, че поне за момент го беше оставила без думи, Пейтън се възползва от възможността, обърна се и се отдалечи.