Джули Джеймс
Закони на привличането (5)

5

Бъди топката.

Джей Ди се съсредоточи максимално. Очите му не изпускаха стъпалото на стика. Бъди топката.

Той се наклони назад, после замахна и хоп! Ударът му беше безупречен.

Вдигнал ръка над очите си, за да ги предпази от силното слънце, той проследи как топката се приземи на зелено на 220 метра по-далеч, на няколко сантиметра от дупката.

Джей Ди се усмихна. Боже, колко обичаше този спорт.

Чувайки одобрителните подсвирквания и пляскане зад него, той се обърна към другарите си.

— Хубав удар — извика Джаспър с характерния си южняшки провлечен говор. — Мъж, който работи по 3000 часа годишно не трябва да има време за такава техника. — Тримата мъже, юристи от правния отдел на „Гибсънс“, закимаха в знак на съгласие.

Джей Ди отиде при тях и взе бирата, която му подаде Джаспър.

— Да разбирам ли, че говорим за работа?

Джаспър се засмя. Имаше дръзката усмивка на човек, който се чувства съвсем удобно с властта, която притежава. Той зарея поглед в красивия зелен пейзаж на осмата дупка.

— Слушай какво ще ти кажа. Почакай до петнайсетата дупка. Тогава ще говорим сериозно.

Следвайки примера на Джаспър, Джей Ди потъна в синевата на лятното небе, любувайки се на реката в далечината. Той наклони леко бутилката си към Джаспър.

— По-добре на седемнайсетата.

Джаспър се подсмихна.

— Мъж на място. Но сигурен ли си, че искаш да чакаш? Чух, че последните девет дупки на това игрище могат да ти извадят душата.

— Зависи от мъжа, който носи душата, Джаспър.

Джаспър се разсмя от сърце на този отговор.

— Харесва ми твоят стил, Джеймисън.

Джей Ди се засмя и отпи глътка бира. Засега следобедът с хората от „Гибсънс“ преминаваше много добре. Той се чувстваше комфортно тук, беше в стихията си — което несъмнено беше една от причините Бен да го избере за тази задача.

Джей Ди беше израснал покрай мъже като Джаспър и плуваше в свои води сред „добрите стари момчета“ от заможни фамилии. Той разбираше техния език, правилата на играта, ролята, която трябваше да играе. Бен искаше малко да се изфука — затова беше помолил Джей Ди да доведе представителите на „Гибсънс“ на това голф игрище. Той се опитваше да ги впечатли, но не искаше да изглежда така, сякаш се опитваше да ги впечатли. Фактът, че Джей Ди „случайно“ членуваше в един от най-елитните клубове в Съединените щати беше идеалният начин за постигането на тази цел.

Следобедът се помрачаваше единствено от безпокойството, което го обземаше всеки път, когато в ума му изскачаше образът на Пейтън, затворена в кантората. Джей Ди упорито се опитваше да се отърси от това чувство. Защо трябваше да се чувства виновен, че не я беше взел със себе си? Та той просто си вършеше работата, изпълняваше заръката на Бен. Освен това той беше напълно сигурен, че при сходни обстоятелства Пейтън не би се поколебала да постъпи по същия начин.

Друг образ Джей Ди не можеше да прогони: погледът на Пейтън, когато й беше казал, че в клуба не се допускаха жени. За един миг той беше видял в очите й нещо, което дотогава не бе виждал никога. Леко пропукване в нейната броня от непоклатима увереност. По някаква причина това го беше смутило.

Осъзнавайки, че един от юристите на „Гибсънс“ го питаше нещо за игрището, Джей Ди прогони от ума си всички мисли за Пейтън. Не биваше да се разсейва точно сега. Той трябваше да бъде нащрек, чаровен и делови.

И, също така, той трябваше да се подготви вътрешно за предстоящата девета дупка — на безмилостното разстояние от 400 метра, която беше една от най-тесните дупки, отигравани някога.

Освен това Джей Ди беше напълно наясно, че Пейтън Кендъл можеше да се погрижи за себе си.

 

 

Пейтън седеше в бара и чакаше. Беше се уговорила да се срещне с Джей Ди и хората от „Гибсънс“ в един японски ресторант в 19:30. Тя не идваше за първи път в ресторанта, подобно на почти всяка друга свободна жена в Чикаго на възраст над 25 години. Стилен и скъп, с модерно обзавеждане и приглушено осветление, това беше един от най-популярните локали в града за първа среща.

Не че тя ходеше по срещи в последно време. Запознанствата изискваха време. Искаше се време да излезеш на среща, да опознаеш човека, да прецениш дали го харесваш и дали той те харесва. А времето беше дефицитна величина напоследък. Така че освен ако митичният Идеален мъж ти паднеше от небето и не тупнеше размазан пред вратата й, ходенето по срещи трябваше да изчака, докато Пейтън станеше съдружник в кантората.

Тя завъртя лекичко винената чаша, облегна се на бара и се замисли за първата си среща, с един инвестиционен банкер, с когото се бе запознала на дегустация на местни вина. Всъщност, срещата беше точно в този ресторант. Преди десет часа, кавалерът й беше гаврътнал осем чашки саке Мукуне. Към 22:15 той се беше прекатурил от стола си, когато се беше опитал да се изправи, за да отиде до тоалетната, когато Пейтън се втурна да му помогне, той призна завалено, че се мъчи да спре хапчетата за маниакалната си депресия.

Чудесно.

— Само такива мъже са останали — беше се оплакала по-късно тя на Лейни. Приятелката й нямаше подобни тревоги, тъй като се беше омъжила за първата си любов от колежа.

В резултат от тази катастрофална първа среща Пейтън беше дала обет временно да преустанови всякакви експерименти с мъжете. Тоест, поне докато не уредеше професионалния си живот. Беше някак смешно и може би дори патетично. По-рано тази вечер, докато се обличаше, тя осъзна, че от седмици не беше носила нищо различно от делови костюм. Тъй като не искаше да бъде прекалено строго официална — или да изглежда, че се опитва да впечатли представителите на „Гибсънс“, — тя беше изоставила обичайните си костюми и беше избрала вталена риза с висока яка, тясна права пола и обувки на високи токчета.

Пейтън допи виното си, погледна часовника си и установи, че нейната компания за вечеря закъсняваше с двайсет минути. Честно казано, тя малко се притесняваше за тази вечеря с представителите на „Гибсънс“. Беше ходила на много подобни вечери за взаимно опознаване и привличане на клиенти, а Джей Ди със сигурност имаше голям опит в това отношение, но досега двамата никога не бяха правили това заедно. Заедно, но сами. Тези срещи изискваха известен финес и сплотеност между адвокатите, които работеха заедно — те трябваше да работят в екип.

В единение.

В тандем.

Това не бяха точно качествата, които Пейтън и Джей Ди проявяваха помежду си. Оттук и леките тръпки на мрачно предчувствие, които се усилваха с всеки изминал момент, докато седеше сама в бара.

Когато изминаха още пет минути, Пейтън извади мобилния телефон от чантата си. Реши да провери гласовата си поща, за да е сигурна, че Джей Ди не й беше оставил съобщение.

Тъкмо набираше, когато вдигна поглед и видя Джей Ди да стои пред нея.

За секунда Пейтън се стъписа от факта, че в него имаше нещо различно. Осъзна, че и той като нея, се беше облякъл по-свободно за вечерта.

Вместо обичайните костюм и вратовръзка, той беше с разкопчана черна риза на дискретно райе и съвършено ушит тъмносив панталон.

Беше странно, защото по някаква непонятна причина в този момент в главата й прозвучаха думите на Лейни, че Джей Ди е много привлекателен. Пейтън беше виждала този мъж пет дни в седмицата през последните осем години, но в този момент тя за първи път се вгледа в него. Опита се да го види през очите на непознат. Някой, който никога не беше разменял и дума с него.

Той беше висок (както вече споменахме, това му позволяваше да гледа на хората от високо), имаше светлокестенява коса с топли златисти отблясъци (сигурно изрусени), фигурата му беше стройна (несъмнено благодарение на тениса или каквото там играеше в неговия префърцунен сексистки клуб) и имаше сини очи, които, хм…

Е, добре. Пейтън не можеше да каже нищо лошо за очите на Джей Ди. Обективно погледнато, тя дори ги харесваше. Те бяха блестящи, лазурносини. Какъв срам, че трябваше да се паднат на него.

Приключила с оценката си, Пейтън предположи, че в крайна сметка, Джей Ди беше доста привлекателен по един аристократичен начин а ла Ралф Лорън, с наметнат върху раменете пуловер и готов да те запознае с понито си.

Изтълкувал погрешно погледа й, Джей Ди наклони глава и посочи телефона й.

— О, извинявай, Пейтън, не исках да те прекъсвам по средата на важен разговор — подхвърли той с лека насмешка.

Пейтън реши, че е най-добре да подходи към Джей Ди както обикновено, тоест с пренебрежение, затова насочи вниманието към групичката мъже, с които той беше дошъл. Тя веднага позна Джаспър от неговите снимки, които откри в интернет, докато проучваше неговата компания и заведения иск. Тя протегна ръка.

— Пейтън Кендъл. Приятно ми е да се запознаем, Джаспър — каза сърдечно тя.

С енергично ръкостискане, Пейтън поздрави и останалите членове от екипа на „Гибсънс“ — Робърт, Тревор и Чарлс — като не пропусна да погледне всеки един право в очите.

— Надявам се, че не чакате отдавна, госпожице Кендъл — каза Джаспър. — За всичко е виновен Чарли. — Колко удара ти бяха необходими, за да уцелиш последната дупка? — Той се обърна към Чарлс, който очевидно беше най-младият член на правния отдел. — Четиринайсет? Петнайсет?

— Не ме бива в голфа — призна Чарлс на Пейтън.

Тя моментално го хареса.

— Аз самата съм начинаеща. — Тя се усмихна. След това се обърна към Джаспър. — И моля ви, наричайте ме Пейтън.

— Като един от любимите ми защитници — ухили се Джаспър. — Само че се изписва малко по-различно. И не мога да хвърлям толкова надалеч като него — подхвърли Пейтън. По дяволите, още на втората минута беше изгърмяла един от трите си козове на спортна; тематика.

Джаспър се разсмя.

— Бърз ум — това ми харесва. — Той се обърна към Джей Ди и посочи Пейтън. — Къде си крил досега това момиче, Джей Ди?

За щастие, сервитьорката спаси Джей Ди от необходимостта да каже някоя любезност по отношение на колежката си, като поведе компанията към тяхната маса.

Когато се настаниха, те подхванаха стандартните теми за разговор на делова вечеря: За първи път ли посещават Чикаго? Къде са отседнали? Пейтън и Джей Ди родом от Чикаго ли бяха? Натъкнаха се на няколко подводни скали, когато Тревор, главният юрисконсулт на „Гибсънс“ попита Пейтън дали тя живее в същия квартал като Джей Ди и тя осъзна, че въпреки че работеше с него от осем години, тя нямаше абсолютно никаква представа къде живее той. Всъщност, не знаеше нищо за живота на Джей Ди извън кантората. Просто приемаше, че той има личен живот. Пейтън замаза положението като каза на Тревор, че Чикаго е сравнително компактен град, където разстоянията не бяха големи. Тя забеляза, че Джей Ди я наблюдаваше крадешком, докато разговаряше с Робърт, шефът на фирмения отдел за съдебни спорове. Вероятно я беше чул да споменава името му пред Тревор и надаваше ухо за възхвали по свой адрес.

За щастие, по време на вечерята не възникнаха други въпроси, които да изискваха някакво познание във връзка с личния живот на Джей Ди. Когато пристигнаха ордьоврите, Пейтън заговори за кантората и за силните страни на отдел „Съдебни дела“.

Джей Ди се включи, набелязвайки някои от последните им победи в съда, когато Джаспър го прекъсна с нетърпеливо движение на чашата си с бърбън.

— Знам всичко за успехите на кантората ви, Джеймисън. Тъкмо затова се спряхме на „Рипли и Дейвис“, наред с другите две кантори. Заради тези успехи седя на тази маса сега. Но доколкото разбирам, вие двамата — той посочи Джей Ди и Пейтън — ще оглавите защитата на компанията, ако изберем да ни представлявате. Затова искам да науча повече за вас.

— Разбира се, Джаспър. С удоволствие ще ти разкажа за моята…

Джаспър отново го прекъсна.

— Не искам да го чуя от теб, Джеймисън. Сигурен съм, че ти и Пейтън сте подготвили изпипани презентации на успехите и уменията си. Но аз не обичам да правя нещата по този начин. — Той се обърна към Пейтън и я изкомандва. — Госпожице Кендъл, бихте ли ми разказали с какво се отличава Джей Ди?

Пейтън едва не се задави с виното, което отпиваше. Явно се налагаше да спечели малко време, преди да отговори.

— Ами, Джаспър… — тя се покашля. Хм. Хм. — Мога да ви разкажа толкова много неща за Джей Ди. Хм… откъде да започна.

Пейтън се опитваше да печели време. Междувременно виждаше Джей Ди от другата страна на масата. Когато тя се поколеба той сведе очи и попипа смутено приборите пред себе си.

Прикована от четири чифта очи и очакването на сътрапезниците, Пейтън си заповяда да мисли бързо: какво би казал един обективен човек за Джей Ди?

— Виж, Джаспър, особеното при Джей Ди е… — Пейтън се опита да спечели още една минута. Какво му беше „особеното“ на Джей Ди?

Тя беше работила с него осем години и в много отношения го познаваше по-добре от всеки друг. И в много отношения изобщо не го познаваше. Бъди обективна, заповяда си тя. Особеното в Джей Ди беше…

Той беше добър. Много добър.

Това не отменяше факта, че беше гадняр. Но амбициозен и отдаден на работата гадняр. Никой не знаеше по-добре от Пейтън, че всяка сутрин Джей Ди идваше в кантората преди седем часа, и колкото и да не й се искаше да признае, усърдието му се отплащаше. През последните осем години той беше постигнал невероятно много за адвокат на своята възраст. Лейни имаше право — той беше умен и талантлив. Той беше заплаха. И ако трябваше да бъде честна, това беше една от основните причини да не го харесва.

Пейтън се обърна към Джаспър.

— Особеното при Джей Ди е, че той е един от най-успешните адвокати по колективни дела в града, вероятно дори в цялата страна. Спечелил е всички колективни дела, които е завел — и не е загубил нито едно. От две години той е водещият адвокат в делата с искове за милиони долари срещу най-големите корпорации в света. Джей Ди познава стратегиите за водене на колективни дела по-добре от адвокатите с два пъти по-дълъг стаж от него. Той е брилянтен в работата си.

Пейтън се наведе напред.

— Но има и още нещо, Джаспър: срещу твоята компания е заведен най-големият колективен иск за дискриминация в историята на тази страна. Никой адвокат не е водил дело от подобен вид и величина — така че дори опитът да играе безспорно голяма роля в решението ти, той не е единственият приоритет. Трябва ти роден талант. Някой неподправен нюх към правото, някой, който ще бъде твоят най-силен коз в оспорването на колективния иск. А аз мога да те уверя без капка съмнение, че този човек е Джей Ди.

Пейтън се облегна на стола си, когато приключи. Тя видя как по лицето на Джаспър се разля доволна усмивка. Той завъртя чашата си й наклони глава, сякаш обмисляше внимателно всяка нейна дума. После, малко смутена заради откровените си похвали, Пейтън погледна крадешком Джей Ди, за да улови реакцията му. Той изглеждаше напълно сразен.

Дори от другия край на масата Пейтън виждаше шокираното изражение върху лицето му. Тя видя как в очите му пробягна нещо и изразът му се промени, когато улови погледа й.

Погледът му накара Пейтън да замре. Защото тя помнеше този поглед — беше го виждала веднъж, много отдавна.

Гласът на Джаспър я сепна.

— Добре, Пейтън — каза той. — Чутото дотук ми харесва. Макар че вероятно ще чуя същите хвалби от другите кантори, които събеседваме. — Той се засмя. — Но признавам, че твоята презентация беше доста добра.

Пейтън откъсна очи от Джей Ди и се усмихна на Джаспър.

— Защо не ми кажеш кои са другите кантори, които си набелязал, а аз ще ти спестя времето. Мога да ти кажа точно какво ще ти кажат те. Не, чакай, сама ще отгатна. — Тя замълча, обмисляйки кои бяха други две кантори, които компания от подобна величина би избрала.

— „Бейкър и Луис“? — предположи тя.

Джаспър погледна към главния юрисконсулт, очаквайки потвърждение. Тревор кимна.

— И „Сойер, Грей и Джоунс“?

Тревор кимна отново.

— Добре познаваш конкуренцията.

— Това са добри кантори — намеси се Джей Ди. — Но не са подходящи за твоя казус.

— Защо? Какво имате във вашата кантора, което те нямат? — попита Джаспър.

— Освен по-високите хонорари — пошегува се Робърт. Всички около масата се засмяха. Освен Джей Ди, който остана сериозен.

— Те нямат Пейтън.

Джаспър се намести по-удобно на стола си.

— Добре, Джеймисън — твой ред е. Разкажи ми за госпожица Кендъл.

Пейтън затаи дъх, надявайки се Джей Ди да играе честно като нея. Той определено започна уверено.

— Пейтън беше много скромна преди малко, когато описа нуждата ти от опитен адвокат по колективни искове. Защото макар това да е вярно, не по-малко важно е — може би дори повече — да наемеш експерт в областта на дискриминацията на работното място. А там тя е в стихията си.

— Сигурно си видял статията за Пейтън в „Чикаго Лойър“ — продължи Джей Ди, — така че няма нужда да ти повтарям онова, което вече знаеш за нейните успехи. Но ще бъде срамота да не подчертая, че макар да е само на 32 години, Пейтън се е явявала по четирийсет дела за дискриминация в сферата на заетостта. Това са повече дела, отколкото много адвокати натрупват през цялата си кариера. И знаеш ли колко от тези дела е спечелила? Всичките до едно. Джей Ди вдигна чашата си.

— Пейтън сигурно би проявила излишна скромност за тези факти; тя сигурно би ти казала, че е извадила късмет. Но истината е, че тя е фурия в съдебната зала. Пейтън притежава невероятен инстинкт на пледиращ адвокат и точно това й трябва на твоята компания — някой, който да може да направлява делото през съдебния процес от начало до край. — Той замълча. — Освен това, тя е жена.

Джаспър вдигна вежди, сякаш не знаеше как да реагира на това.

— Това има ли значение?

Джей Ди погледна към Пейтън, която се стараеше да дава вид, че е свикнала постоянно да чува подобни похвали от него.

— Пейтън? — изрече Джей Ди, подканвайки я тя да поеме щафетата.

Пейтън знаеше точно накъде я водеше той.

— Джей Ди е прав, Джаспър. Срещу твоята компания е заведен иск за дискриминация срещу жените. Милион и осемстотин хиляди жени твърдят, че твоята компания ги третира несправедливо. Пресата ще полудее. И ако се изправиш, пред който и да е състав съдебни заседатели със защита, съставена изцяло от мъже, непременно ще загубиш делото.

Докато говореше, Пейтън чукаше с пръст по масата, за да подчертае сериозността си.

— Лицето на компанията ти трябва да бъде жена. Ще изглеждаш много по-правдоподобно, ако жена защитава тезата, че твоята компания не дискриминира жените.

— И Джаспър, повярвай ми — включи се Джей Ди, — аз съм виждал Пейтън, когато пледира. Тя е неудържима.

Джаспър се засмя добродушно, а Тревор се включи в разговора.

— Аз имам въпрос. — Той посочи първо Джей Ди, после Пейтън, сякаш да покаже, че такива номера не му минаваха. — Колко пъти вие двамата сте изпълнявали този етюд. Изглежда изпипан до съвършенство.

Джей Ди поклати глава.

— Тук няма етюд. Каквото виждате, това получавате.

— Без засукани адвокатски приказки и увъртане — съгласи се Джаспър. — Ето така ми харесва. — Той се засмя широко и вдигна чашата си за тост. — За най-добрата презентация, която съм чувал досега. Без глупости.

Когато сътрапезниците се разсмяха заедно с Джаспър и чукнаха чашите си, Пейтън улови погледа на Джей Ди през масата.

С тънка усмивка, той чукна лекичко чашата си в нейната. Тя кимна признателно. Поне в този момент, двамата споделяха една мисъл.

Победа.

Ех, да можеше вечерта да свърши дотук.