Джули Джеймс
Закони на привличането (18)

18

— Мисля, че трябва да поговорим.

Шест простички думи, но Пейтън мразеше да ги чува. Никой не обичаше да ги чува.

Това беше част от съобщението на гласовата поща, което Чейс й беше оставил, и тя го беше прослушала, когато се върна в офиса след заседанието в съда. Денят беше дълъг — съдията ги беше разпуснал по-късно от обикновено, за да е сигурен, че процесът ще да завърши по график, след два дни. Пейтън беше изцедена, капнала от умора, както през всеки процес в дните, когато адвокатът на другата страна разпитваше нейните свидетели. Според нея това беше най-изтощителното в работата на адвоката, да пази своите свидетели по време на кръстосания разпит и да се моли да не кажат нещо глупаво.

Така че, когато Пейтън чу съобщението на Чейс, в което освен че искаше да „поговорят“, той предлагаше да се срещнат в някакво кафене „Фикс“, тя се поколеба и да, каквато беше ужасна, й се прииска да не му се обади. Но после я налегна чувството на вина (той е толкова добър човек, при това е приятел на Лейн и Нейт), реши, че ще остане само половин час, след това ще се върне в кантората, и ето как едно кратко пътуване с такси по-късно се озова тук, канейки се да отпие от третото си лате за деня, усмихвайки се виновно на Чейс, защото беше пристигнала с петнайсет минути закъснение.

— Съжалявам — каза Пейтън за втори път. Тя беше изтощена от всичко ставащо в кантората, а вероятно и леко изнервена от конската доза кофеин.

Настаниха се на маса близо до витрината, в предната част на кафенето. Както Пейтън бързо научи, когато си поръча по грешка „гранде“, „Фиск“ беше едно от онези независими, създадени в изблик на негодувание срещу „Старбъкс“ кафенета, насочени към еклектична смесица от гръндж типове с множество татуировки и пиърсинг, готик маниаци и бохеми от литературните кръгове, с неизменното поло и шалче. Място, каквото майка й би харесала. Докато се настаняваха на масата, Пейтън се почувства прекалено строго облечена с елегантния костюм и обувки на високи токчета, които бяха задължителни за съда. Тя се огледа, питайки се кога точно бе престанала да се вписва в подобни места.

— Ти каза, че искаш да поговорим? — подсети тя Чейс, не за да го пришпори, а… добре, опитваше се да го пришпори.

Чейс кимна.

— Първо, искам да кажа, че сега разбирам какво става. Имам предвид между теб и Джей Ди. Снощи го срещнах случайно и се заговорихме и свързах някои факти.

Пейтън нямаше представа за какво говореше Чейс. Обаче схвана едно нещо.

— Разговарял си с Джей Ди Джеймисън? Ти познаваш ли го?

— Бяхме състуденти в юридическия факултет.

Естествено. Пейтън знаеше, че те двамата бяха учили в Харвард, но не се бе досетила, че вероятно са били от един випуск. Беше й интересно да чуе какъв е бил Джей Ди в университета, особено след като години наред го беше възприемала като едноизмерен герой: Злодеят, Съперникът, Врагът. По този начин тя си беше позволила да игнорира всички онези пъти, когато той беше постъпвал гадно с нея. Но сега… е, сега нещата се бяха променили и тя искаше да научи повече за него, да узнае някои по-лични неща. За начало, Пейтън беше любопитна да разбере какво означаваше съкращението „Джей Ди“. Но усещаше, че сега не беше моментът да иска това от Чейс.

— Значи си се натъкнал снощи на Джей Ди и вие двамата сте си изяснили, не разбрах какво точно?

— Че той е твоят съперник в надпреварата за мястото на съдружник — каза Чейс. — И сега вече разбирам защо си толкова стресирана напоследък. Аз също не бих искал да се дуелирам с Джей Ди. Пейтън се облегна назад и кръстоса крака отбранително.

— Аз не се страхувам да се изправя срещу Джей Ди. Мисля, че съм отличен стрелец.

Чейс побърза да я успокои.

— Така е, разбира се, не се изразих правилно — каза извинително той. — Имах предвид, че знам на какъв стрес си подложена, като познавам характера на Джей Ди.

— В смисъл?

— Ами, честно казано, според мен той е гадняр. Самонадеян, твърдоглав и най-вече страшно амбициозен. Той е човек, който иска винаги да побеждава и винаги да бъде прав. Ненавиждам такива хора.

Пейтън се засмя.

— Е, в такъв случай наистина трябва да поговорим. Защото ти току-що описа моя характер.

— Ти не си такава. — Чейс се засмя мило.

— Напротив, такава съм, Чейс. Аз съм точно такава.

Той се опита да подмине коментара й.

— Но при теб е различно — това са възхитителни качества за жена. Такава трябва да бъдеш, за да успееш, особено в нашата професия.

— Това е доста сексистко изказване против мъжете, не мислиш ли? — Пейтън погледна през прозореца.

Чейс се помести смутено на стола.

— Виж, струва ми се, че се отклонихме от темата. Аз просто се опитвам да кажа, че преди, може би, аз си мислих, че се вживяваш прекалено много в надпреварата за мястото на съдружник, но сега разбирам защо. Убеден съм, че Джей Ди е вдигнал залозите до небето.

Ами, да. Но и Пейтън беше направила същото. Тя не пропусна забележката, че според Чейс се беше „вживяла прекалено много“ в амбицията си да стане съдружник. Кой беше той да решава приоритетите й в напредването в нейната кариера?

И откровено казано, като се замислеше, Пейтън не хареса особено начина, по който Чейс говореше за Джей Ди. Вярно, Джей Ди определено се държеше малко надменно и вероятно прекалено самоуверено на моменти, но той си имаше и своите силни черти. Макар и неохотно Пейтън, трябваше да му признае факта, че след снемането на устните доказателства, той беше дошъл в дома й, за да й се извини лично. Тя знаеше, че това не беше лесно за човек като него. Да не забравяме и някои други неща, дребни неща, като вечерята с представителите на „Гибсънс“, когато той бе дошъл да й прави компания, докато другите мъже се бяха оттеглили да пушат пури. Или как беше дошъл да я търси в библиотеката, след като Бен им беше съобщил новината, че само единият от тях щеше да стане съдружник. Джей Ди просто се опитваше да се държи любезно, Пейтън знаеше това, но в замяна тя се беше държала грубо и нападателно.

И накрая онова, което й беше казал онази вечер на тръгване от дома й. Аз бих направил за теб същото, без изобщо да се замисля. Пейтън си беше повтаряла наум тези думи стотици пъти. Тя трябваше да внимава по отношение на Джей Ди, трябваше да се пази, не искаше да тълкува погрешно тези думи, не можеше да си позволи да придава прекалено голямо значение на нещо, което всъщност беше казано просто от професионална любезност.

Пейтън осъзна, че Чейс я наблюдаваше с изучаващ поглед, вероятно в очакване тя да каже нещо също толкова негативно за Джей Ди. Но странно, човекът, към когото тя изпитваше смесени чувства вследствие на току-що проведения разговор, беше Чейс. Той беше проявил голяма доза съпричастност в желанието си да говори с нея, но до момента тя не беше чула нищо, което да обяснява защо я беше накарал да излезе от кантората и да се откъсне от трудоемкото проучване, което трябваше да проведе тази вечер.

— Не искам да съм груба, Чейс, но сега наистина трябва да се връщам в кантората — каза тя. — Накрая ищцата реши да оспори някои от инструкциите към съдебните заседатели и съдията поиска да чуе нашите аргументи утре — обясни тя. — Ти за това ли настоя да се срещнем тук? За да говорим за Джей Ди?

Чейс поклати глава.

— Всъщност, аз исках да поговорим за нас. Виж, ти явно си погълната в делата си и всичко случващо се в работата ти и може би няма друго, но снощи аз си мислих за теб, исках да направя нещо мило, с което да те отвлека за мъничко от всичко останало. Но тогава си дадох сметка, че не съм сигурен дали ти действително искаш да те отвличам от тези неща, че може би просто искаш да се концентрираш върху работата ти — и това е чудесно, Пейтън, не ме разбирай погрешно, — но…

Той се поколеба, въпросите напираха в очите му.

— Това ли е всичко? Защото аз мога да изчакам още няколко дни, докато от кантората оповестят решението за новите съдружници, но ако има нещо друго, тогава… може би ще е по-добре да се отдръпна на този етап.

Отначало Пейтън не знаеше какво да каже. Тя не беше готова за този разговор, поне не сега. Тя пое дълбоко дъх.

— Стъписах те с тези думи, нали? — попита Чейс с глуповата усмивка.

— Да, може да се каже — призна Пейтън, издишвайки с нервен смях.

Чейс се пресегна над масата и хвана ръката й.

— Виж, не е нужно да завършваме този разговор точно сега. Просто ми се стори, че трябва да изясня нещата. А и ненавиждам да обсъждам такива неща по телефона.

Пейтън кимна. Тя сигурно беше глупачка да не възкликне веднага, не, разбира се, че не искаше той да се отдръпне сега. Но Чейс имаше право: тя трябваше да помисли, преди да му отговори. Точно сега Пейтън беше объркана и, въпреки че не искаше да го признае, се бореше с желанието да погледне часовника си. Но тъй като той беше подхванал темата, тя му отговори с цялата си честност. Чейс заслужаваше това.

— Това дело е последната задача, по която ще ме преценяват в кантората, преди да вземат решението за приема на нови съдружници — каза тя. — Разбирам, че имаш въпроси, но в момента съм в състояние да се съсредоточа единствено върху работата. Процесът ще приключи след два дни. Ако можеш да изчакаш дотогава, обещавам ти, че ще седнем и ще поговорим наистина.

Чейс се усмихна и каза, че я разбира.

Странно, помисли си Пейтън. Защото тя самата нямаше представа какво точно прави.

 

 

Върна се обратно в кантората.

Понякога Пейтън се чувстваше така, сякаш живееше там. Сигурно защото наистина живееше там.

Наближаваше седем часа, секретарките си бяха тръгнали и офисът беше утихнал. Когато Пейтън влезе в кабинета си, тя видя, че Брандън беше оставил три купа с папки върху бюрото й за преглед — резултатът от неговите проучвания по всяко едно от трите указания към съдебните заседатели, които ищцата беше оспорила. За съжаление на Пейтън, всяка купчина беше дебела по три пръста, което означаваше, че шансовете й да си тръгне от офиса в близко бъдеще бяха нищожни.

Тя тъкмо беше започнала да преглежда първата купчина дела, когато на вратата се почука. Пейтън вдигна глава и видя Лейни.

— Хей, защо още си тук? — попита Пейтън. Тя понижи гласа си до шепот. — Мислех, че тази вечер е специалната нощ. — Лейни, както беше научила Пейтън вчера в разговор, който съдържаше прекомерно количество лична информация, беше в овулация тази вечер. Тя беше планирала да си тръгне по-рано и да изненада Нейт. И така нататък.

— Тъкмо си тръгвам — каза Лейни. — Ти кога ще излезеш за коктейла.

Пейтън се намръщи, объркана.

— За коктейла ли? — Тя се плесна по челото, когато си спомни. — По дяволите, коктейлът!

Всяка година, през юни, отдел „Съдебни дела“ даваше коктейл, за да отбележи „реколтата“ от новопостъпили пледиращи адвокати и всички колеги бяха „активно поканени“ да присъстват. Покрай всичко случващо се, Пейтън напълно беше забравила, че коктейлът се провеждаше тази вечер. Тя беше поставила бележка за напомняне върху дневния планьор на компютъра си, която сигурно се беше активирала, докато беше пила кафе с Чейс.

Гадост. Пейтън изохка и потърка челото си.

— Няма да мога да отида на коктейла довечера. — Тя махна към купа дела върху бюрото си, които трябваше да прегледа. — Имам твърде много работа. — Тя въздъхна. Горката Пепеляшка. Не можеше да отиде на бала, защото трябваше да прочете всичко за доказателствените ограничения по стандартите на утвърдителната защита на Елърт Фарагър^[1].

— Но ти трябва да отидеш — подкани я Лейни. Тя кимна леко към кабинета на Джей Ди. — Нали знаеш, че той ще отиде да обработва шефовете, да се слага на Бен и на всички останали от изборната комисия. Ти също трябва да бъдеш там.

Изведнъж Пейтън се почувства страшно изморена от цялата тази надпревара срещу Джей Ди. Ако решението на изборната комисия се основаваше на присъствието на коктейла, тогава, честно казано, членовете й бяха задници.

— Колкото и да ме е яд, че ще пропусна възможността да изнеса серия от превзети приказки във възхвала на нашата кантора и престорено скромничене за тлъстия ми хонорар, целящи да вербуват група младоци, които не подозират, че с един подпис ще обрекат живота си на тази кантора, ще трябва да пропусна тази вечер.

Лейни изгледа Пейтън, изненадана.

— Никога не съм те чувала да кажеш лоша дума за кантората. Обикновено си първа на фирмените събирания. — Тя кимна одобрително. — Браво на теб. Слушай, аз ще остана и ще ти помогна да прегледаш делата и така може би ще успееш да хванеш края на коктейла.

Пейтън се усмихна с благодарност.

— Много е мило, че предлагаш това. Но не се тревожи за мен, аз съм добре. Прибери се вкъщи и се наслади на вечерта с Нейт.

Лейни се поколеба.

— Сигурна ли си?

Пейтън кимна решително.

— Да. Тръгвай. Добре е да знам, че поне един човек все някак успява да намери време за секс, докато се бъхти за тази кантора.

Тя улови погледа на приятелката си.

— Не се тревожи, наоколо няма никой, така че няма опасност да ме чуят.