Джули Джеймс
Закони на привличането (15)

15

Джей Ди натисна звънеца за втори път.

Когато тя пак не отговори, той провери отново адреса, който беше отворил на блекберито си. Според указателя на кантората, това беше точното място.

Осветлението на горния етаж в къщата беше включено, така че явно вътре имаше някого. Тогава през ума на Джей Ди премина същата мисъл, която го беше споходила след вечерята с Джаспър и екипа на „Гибсънс“, че може би тя не живее сама. Звънецът и пощенската кутия не даваха никакви улики в това отношение.

По-рано същия ден, когато Пейтън беше изхвръкнала от конферентната зала, Джей Ди веднага беше слязъл в кабинета си и беше изтеглил протокола на устните показания, който тя му беше изпратила. Беше зачел трескаво, очаквайки най-лошото. Докато четеше, той продължаваше да очаква на тръни най-лошото, динената кора, която тя му беше подложила, нещо. Всичко.

Но не откри нищо.

Нямаше мръсни номера. Освен ако не се брои номерът, който Пейтън му беше скроила, успявайки да снеме дяволски добри устни показания по член 30(б)(6) след около 30-секундно предизвестие. Сигурно имаше някои дреболии, няколко въпроса, в които Джей Ди би могъл да подходи малко по-различно или може би не, но все пак, единственото, което му идваше наум, беше възхищение.

И тъкмо когато си мислеше, че не би могъл да се изложи повече от това, му се обади Тайлър и му разказа историята с всички подробности.

И така, Джей Ди се озова тук, пред вратата на Пейтън.

Застанал безцелно пред козирката на входа, от нямане какво друго да прави, той се огледа, за да опознае квартала. На уличката имаше няколко къщи, включително тази, която вероятно беше на Пейтън. Малката улица с дървета от двете страни навяваше старомодно урбанистично усещане.

Харесваше му. Не можеше да се сравнява с неговия апартамент в небостъргач в центъра на Чикаго, с гледка към езерото, разбира се, но на такова място той би могъл да остави бентлито си паркирано на улицата.

А за Джей Ди това означаваше много.

Той натисна отново бутона на домофона. Третият път е на късмет, нали така казваха, което беше добре, защото предвид обстоятелствата, Джей Ди несъмнено имаше нужда от малко късмет.

— Ало?

Гласът — беше на Пейтън — прозвуча с шумно пукане през домофона, като в първия миг го стресна. Звучеше раздразнено. А той все още дори не бе заговорил.

Джей Ди се покашля и натисна бутона на интеркома.

— Ъ, Пейтън, здравей. Аз съм Джей Ди.

Мъртвешко мълчание, последвано от ново пукане.

— Съжалявам. Не ме интересува.

Колко сладко. Но Джей Ди прояви настойчивост. И отново натисна бутона.

— Искам да разговарям с теб.

Пукот.

— Някога да си чувал за телефон, задник такъв? Добре, той сигурно заслужаваше това.

Бутонът.

— Слушай, стоя тук от петнайсет минути. Защо се забави толкова дълго, преди да се обадиш?

Пукот.

Въздишка на раздразнение.

— Тъкмо се готвех да си взема душ.

Джей Ди вдигна вежди. Душ? Хм… звучеше добре. Чакай малко, не, глупости.

Похотлив Джей Ди.

Бутонът.

— Прочетох протокола от показанията.

Пукот.

— Браво.

Тя определено не му съдействаше. Но Джей Ди беше подготвен за това.

Звънецът.

— Пейтън — изрече Джей Ди с най-сериозния си тон. — Бих искал да ти кажа това лично. Моля те.

Мълчание. Той практически чуваше вътрешния й диалог.

После звънецът отново избръмча, отключвайки входната врата. Джей Ди успя да натисне бравата, преди Пейтън да е размислила и влезе.

 

 

Пейтън бързо огледа дневната и кухнята, за да се увери, че бяха в приличен вид. Не че това имаше някакво значение, защото (а) това беше Лайнярът и (б) той нямаше да се заседява. Домът й беше нейният свят храм, тоест 100 процента свободен от Джей Ди.

Тя отвори входната врата, възнамерявайки да го пресрещна на стълбите и да му отреже пътя. Обаче го намери да стои на прага. Замахът, с който Пейтън отвори вратата, го стресна. С едната ръка на рамката на вратата и другата на кръста, тя го изгледа свирепо.

— Казвай по-бързо, каквото имаш за казване. Имах дълъг ден.

Съвземайки се от моментната изненада, Джей Ди я огледа от главата до петите.

— Това е малко рязко. Може ли да вляза?

— Не.

— Супер. Благодаря.

Той мина покрай нея и влезе в апартамента.

Пейтън изсумтя. Добре. Очевидно нямаше избор. Тя затвори вратата и проследи любопитния му поглед, който обхождаше обстановката.

— Значи ето къде живееш — каза той някак замаяно, като мъж, попаднал в лагера на врага. — Приятно място. Имаш много простор и светлина. — Той се огледа. — Сама ли живееш?

Пейтън кимна.

— Да. Виж, каквото и да имаш да казваш…

— Би ли ми дала нещо за пиене? — прекъсна я той. — Чаша вода, например. Дойдох направо от работа.

Отначало Пейтън не каза нищо. Само го гледаше и се чудеше какво беше намислил.

— Устата ми е пресъхнала — добави той.

Стори й се, че зърна съвсем бегла усмивка на устните му. Дали се опитваше да се държи мило? Или може би просто печелеше време.

— Добре. — Пейтън въздъхна.

Неохотно се насочи към кухнята.

— Перие, ако имаш.

Пейтън му хвърли злобен поглед през рамо.

Джей Ди се засмя.

— Пошегувах се.

Определено се опитваше да се държи мило.

Както и да е.

Невъзмутима, Пейтън отиде да му налее чаша вода. Чувстваше се странно в негово присъствие в апартамента си. Чувстваше някаква… близост. Чувстваше се странно смутена. Развълнувана.

След като напълни една чаша с блудкава чешмяна вода, тя се върна в дневната. Стаята беше разделена от стена с вградена библиотека — едно от малкото неща от оригиналния интериор, които не беше променила, след като купи къщата — и завари Джей Ди да разглежда книгите й.

Когато той се наведе да прегледа долната лавица, Пейтън забеляза, че не носеше сако. Ръкавите на ризата му бяха навити под лактите, вратовръзката — разхлабена и косата му беше небрежно разрошена.

Значи така изглежда, когато се прибира вкъщи след работа, помисли си Пейтън. Улови се да се пита дали се прибираше вкъщи при някого.

Тя пропъди тази мисъл, доближи се до Джей Ди и тикна безцеремонно към него чашата с вода.

— Ето.

Ръката на Джей Ди се допря до нейната, докато той поемаше чашата.

— Благодаря.

Пейтън забеляза нещо в начина, по който той я гледаше. Години наред изражението му се беше движило в спектъра на самодоволството и високомерието, в смисъл: „Ти нямаш представа за какво говориш, глупава демократке“, до раздразнение, което сякаш казваше: „Бих те удушил, обаче нямам време да се нагърбя и с твоята работа“. Но напоследък изражението му беше различно и тя се затрудняваше да го разтълкува.

— Защо си тук? — попита без заобикалки Пейтън.

След като разгледа скептично чашата с чешмяна вода, която му беше наляла, Джей Ди отпи, после се вглъби, сякаш обмисляше отговора си.

— Имам въпроси — каза накрая той.

— Въпроси? — попита учудено Пейтън. Каквото и да беше очаквала да каже Джей Ди, определено не беше това.

— За устните показания — поясни той.

— О! Ти си прочел протокола. Има ли нещо, което не разбираш?

— Да. — Джей Ди остави чашата върху съседната масичка. Той се изправи и я погледна отвисоко, напомняйки й за снажния си ръст. — Защо го направи.

Пейтън застана нащрек.

— Ти нали не мислиш сериозно, че бих опропастила снемане на устни показания? Ако оставим настрана моята репутация — наблегна тя върху думата, за да му припомни по-раншната обида, — никога не бих причинила такова нещо на наш клиент.

Джей Ди не се хвана на думите й.

— Не, това е ясно. Но разговарях с Тайлър. Той каза, че ти си се обърнала към него за снемането на показанията. Аз ти бях паднал в лапите. Ако ти не си беше помръднала пръста, с мен щеше да е свършено. Ти познаваш Бен, когато става дума за клиентите му, няма място за грешки. — Той замълча, за да си припомни първоначалния си въпрос. — Е? Защо ми помогна?

Пейтън вдигна длан.

— По-полека, приятел. Не съм го направила, за да ти помогна.

— Добре, приема се. Тогава защо?

Самата Пейтън беше мислила усърдно и продължително върху същия този въпрос, след като се беше прибрала у дома тази вечер. Затова тя каза на Джей Ди единствения логичен отговор, който беше измислила.

— Реших, че не искам служебна победа. Ако изборната комисия избере мен за съдружник — тоест, когато ме избере, — искам да знам, че е защото съм го заслужила, а не защото си отстранен на финала заради някакво глупаво стечение на обстоятелствата.

Отначало Джей Ди не каза нищо. После кимна.

— Звучи честно. — Той се поколеба, преди да продължи. — Е, независимо от мотивите ти, истинската причина да дойда тук тази вечер е защото аз… — Той пое рязко дъх, сякаш имаше нужда да събере всичките си сили. — Исках да ти благодаря. И да се извиня. Когато те намерих в конферентната зала след снемането на показанията, ти стоеше там с такава самодоволна физиономия, че аз, ами, май си представих най-лошото.

Той замълча.

— Това ли беше? — попита Пейтън, все още не напълно умилостивена от извинението.

— Хм, аз просто очаквах да кажеш нещо саркастично за задници и необосновани предположения.

Пейтън го изгледа невъзмутимо.

— Не съм толкова предвидима.

Тя забеляза, че той я наблюдаваше. Отново.

— Какво?

Джей Ди се засмя.

— Сега очаквам да направиш онова нещо с косата си. Отмятането.

Пейтън го срази с ядовит поглед. Бележка наум: инвестирай във фиби.

— Слушай, по отношение на извинението, твоето беше с половин уста — заяви тя. — Има ли нещо друго?

— Всъщност, не. — Джей Ди сви равнодушно рамене. — Хм, освен че си мислех… аз също не искам служебна победа. Затова бихме могли да обявим примирие.

— Примирие? — повтори Пейтън. — Това е много великодушно от твоя страна, като се има предвид, че следващият ход се пада на мен. И какво ще спечеля аз от това?

Джей Ди се доближи една крачка по-близо до нея.

— Ммм. Какво ще кажеш за удовлетворението, че си по-добрият човек от нас двамата?

Пейтън замълча, дълбоко заинтригувана.

— Ти би ли признал това?

В очите на Джей Ди проблесна весело пламъче. Той пристъпи още по-близо.

— В този контекст, госпожице Кендъл, да.

Пейтън обмисли условията на предложението му. Залогът не би могъл да е по-висок.

— Добре — съгласи се тя. — Примирие.

Пейтън трябваше да погледне нагоре, за да срещне погледа на Джей Ди, оказвайки се доста близо до него. Олеле, помисли си тя, така се започна предишния път. Тя почувства познатия адреналин и понечи да отстъпи назад, но упорството не й позволи да отстъпи пред Джей Ди Джеймисън.

— Предполагам, че сега съм ти длъжник. — Гласът на Джей Ди беше омекнал.

Пейтън поклати глава.

— Не, нищо не ми дължиш.

Той кимна отново.

— Прочетох протокола.

— Това вече го каза.

— Ти си удивителна, Пейтън — промълви дрезгаво Джей Ди.

По дяволите, това беше най-възбуждащото нещо, което Пейтън беше чувала някога.

Джей Ди я гледаше с престорено свенливо изражение, сякаш искаше да види какво щеше да направи тя. И от погледа му Пейтън осъзна, че някъде по пътя, играта между тях двамата се беше изменила. Всичко беше започнало с онази глупава караница в библиотеката. Или беше започнало преди това… Застанала там, потънала във фантастичните сини очи на Джей Ди, Пейтън изгуби ясна представа за случващото се. Той наистина имаше дълги мигли за мъж — преди не беше забелязвала тази подробност. Почти руси, като топлите златни кичури в кестенявата му коса. И като заговорихме за косата му, на Пейтън й харесваше как беше леко разрошена тази вечер. Изведнъж й се прииска да го сграбчи за дизайнерската вратовръзка и да го разроши както трябва в занимание, което сигурно щеше да бъде още по-удивително от снемането на устни показания този следобед.

Олеле! Пейтън наистина имаше нужда от секс.

Не с Джей Ди. Той беше прекалено голям мъжкар за нейния вкус. Сигурно беше контролиращ, доминиращ тип в леглото. Макар че вероятно имаше потенциал…

Ето че сега се беше изчервила.

Виждайки, че Пейтън не отстъпваше назад, Джей Ди повдигна вежди. Пейтън видя как ъгълчетата на устата му се извиха нагоре в усмивка, и ако не го познаваше толкова добре, тя щеше да се обзаложи, че той я предизвикваше да направи първата крачка. Нещо повече, Джей Ди искаше тя да направи първата крачка. А и Пейтън не трябваше да прави кой знае какво — ако тя наклонеше глава още мъничко, те щяха да се целунат.

Тя се зачуди дали Джей Ди носеше кондоми с понита.

— Трябва да тръгваш — заяви категорично Пейтън.

Джей Ди наклони глава, но не помръдна, затова в желанието си да го отпрати, Пейтън постави длан върху гърдите му, побутвайки го към вратата. Охо, той имаше много стегнати гърди за такова конте.

— Сега, трябва да си тръгнеш сега — каза тя, отвори входната врата и буквално го изтика в коридора.

Джей Ди се възпротиви.

— Хей! Чакай малко, има още нещо.

Пейтън се опита да затвори вратата, но Джей Ди я препречи с ръка.

— За бога, жено, ще ме оставиш ли да говоря?!

— Не. Ти каза, каквото имаше да кажеш. Извинението се приема, край на саботажите. И между другото, не мога да повярвам, че ти току-що ме нарече „жено“. По-лошо от това е само „бонбонче“.

— Обзалагам се, че много жени обичат да ги наричат „бонбонче“.

— Ако има такива, те със сигурност не живеят в този апартамент.

Джей Ди изглеждаше вън от себе си от яд.

— Знаеш ли какво? Забрави. Размислих, нямам нищо друго за казване. И сериозно, жено, мисля, че ти наистина си луда. Или може би просто на мен ми действаш по този начин! — Той завърши излиянието си с повишен тон, след това се обърна и хукна надолу по стълбите.

Пейтън затръшна вратата зад него. Добре, тя не искаше да чува нищо повече от Джей Ди и сега поне той беше напуснал апартамента й и между другото, той наистина трябваше да актуализира арсенала си от хапливи забележки и…

Някой почука припряно по вратата. После отново, по-силно.

Какво, да не би да беше измислил по-остроумен отговор? Пейтън отвори рязко вратата и…

— Недей. Не казвай. Нищо. — Джей Ди вдигна ръка предупредително.

Пейтън отвори уста.

Джей Ди я посочи и поклати глава с непоколебим поглед.

— Не.

Пейтън завъртя очи. Но не заговори.

— Това, което исках да ти кажа — започна внимателно той, — е, че ти грешиш.

Ето това беше голяма изненада. Пейтън го изгледа с ирония. Джей Ди продължи, вече по-спокойно, с овладян глас:

— Имам предвид онова, което си казала на Тайлър.

Погледът му срещна нейния и го задържа.

— Аз бих направил за теб същото, без изобщо да се замисля.

Пейтън го почувства.

За първи път от осем години, тя нямаше представа какво да каже на Джей Ди Джеймисън.

Той кимна лекичко.

— Просто исках да изясня тази част от протокола.

С тези думи Джей Ди се обърна и този път наистина си тръгна. Пейтън бавно затвори вратата за него. Тя устоя на порива да погледне през прозореца и да проследи как той излиза от сградата. Вместо това се зае да вдигне празната му чаша. Тя изми чашата в кухнята, бързайки да заличи останките от неговата визита.

Тя знаеше, че тази вечер нещо се беше променило и честно казано, искаше да игнорира този факт — или поне да се опита — и да върне нещата в нормалното им русло. Примирието беше едно нещо, но — боже опази — тя наистина се надяваше, че това не означаваше, че Джей Ди щеше да започне да се държи мило с нея или нещо такова. Сега приятелските отношения с него можеха да усложнят положението. А Пейтън определено нямаше нужда от усложнения точно сега.

Аз бих направил за теб същото, без изобщо да се замисля.

Тези думи не излизаха от ума на Пейтън. И тя се усмихна, въпреки всичко.

Не че това имаше някакво значение.

Наистина.