Джули Джеймс
Закони на привличането (27)

27

Пейтън гледаше през прозореца в кабинета си. Вярно, гледката не беше добра. Всъщност, не беше дори посредствена, но ако тя погледнеше надясно, в процепа между два черни небостъргача се откриваше тясна сребърна ивица, където кристалната повърхност на Мичиганското езеро се срещаше с ярката синева на лятното небе.

Странно, че досега Пейтън не я беше забелязала. Всъщност не беше толкова странно, защото нямаше време да гледа от прозореца на кабинета си.

Лейни й беше предложила да й прави компания, и макар да й бе благодарна, Пейтън беше отклонила предложението. Тази сутрин беше изпитание, през което трябваше да премине сама. Освен това сега не беше най-добрата компания. За пореден път Пейтън погледна часовника върху бюрото си. Затвори очи. Десет часа. Най-накрая.

Време беше.

Точно в този момент на вратата се почука. Пейтън се обърна, видя Ирма през стъклото и кимна. Ирма влезе в кабинета.

— Бен каза, че е време да отидеш в кабинета му.

Пейтън не можа да се сдържи и погледна през коридора. Тя видя как Кейти излезе от кабинета на Джей Ди, явно току-що му беше съобщила същото. Пейтън виждаше Джей Ди през стъклото — изглеждаше някак разколебан.

Ако чакаше нея, мислейки си, че щяха да отидат до кабинета на Бен заедно, щеше да чака дълго. След вчерашните събития тя нямаше какво да каже на Джей Ди Джеймисън.

Пейтън го видя да излиза и да поема по коридора към кабинета на Бен. Тя му даде моментна преднина, но тъй като не искаше да се бави повече, излезе от кабинета си с изражение на оптимистична увереност, както се надяваше. Дори да не чувстваше подобна увереност, тя беше решена да изглежда по този начин.

Когато Пейтън стигна до кабинета на Бен, тя завари там не само шефа на отдела, но и другите шестима членове на изборната комисия. Те бяха насядали в дъга около бюрото на Бен, образувайки полукръг. Пред съдружниците бяха поставени два празни стола, очевидно за нея и Джей Ди.

— Влез, Пейтън — обади се Бен. Изненадана да види празните столове, Пейтън се огледа и видя Джей Ди да стои прав настрани. Той вдигна глава при влизането й и за момент Пейтън се изкуши да извърне очи. После си каза, по дяволите, и го погледна право в очите. С високо вдигната глава седна на единия стол пред бюрото на Бен.

Бен изви глава към Джей Ди.

— Джей Ди?

Пейтън прикова поглед върху партньорите, докато Джей Ди се приближи и седна до нея.

— Пейтън, Джей Ди, знаете защо ви повикахме тук — започна Бен.

С периферното си зрение Пейтън виждаше, че Джей Ди погледна към нея.

— Ние знаем колко е важно това за вас двамата, каква преданост е засвидетелствал всеки от вас на кантората. Всички ние в Изборната комисия изпитваме дълбоко съжаление за обстоятелствата, които ни принудиха да направим този избор.

Пейтън усещаше погледа на Джей Ди върху себе си, докато Бен продължаваше да говори.

— И двамата сте много талантливи адвокати и затова не ни беше лесно да решим. Все пак, бяхме принудени да вземем решение и го направихме.

Пейтън видя как Джей Ди се размърда на стола си и забеляза, че кракът му играеше нервно. Накрая, неспособна да устои, тя го погледна.

Сякаш в очакване на този момент, Джей Ди задържа погледа й. Очите му потърсиха нейните и върху лицето му беше изписано изражение, каквото Пейтън не беше виждала досега. Неувереност.

И тогава нещо се случи. Пейтън видя, проблясване в очите му и той стисна зъби.

— Добре, Пейтън — каза Джей Ди. — Майната му. Той се обърна към Бен.

— Аз напускам.

Пейтън зяпна от удивление.

— Какво?

Това беше колективната реакция на почти всички в помещението. Джей Ди стана от стола.

— Напускам. Оставката ми влиза в сила веднага.

— О, не, няма да стане — каза му Пейтън.

Джей Ди я погледна.

— Да, напускам.

Сега Пейтън също се изправи.

— Не, това няма да стане. — Тя се обърна към Бен. — Не му обръщай внимание, той не знае какво говори. Всеки, който познава Джей Ди знае, че той е готов на всичко, за да получи този пост.

Джей Ди пристъпи към нея, говорейки съвсем тихо.

— Може ли да поговоря с теб за момент.

— Не.

— Благодаря. — Без повече думи, той я улови за лакътя и я поведе към ъгъла на кабинета. Когато стигнаха там, Пейтън скръсти ръце пред гърдите си и понижи глас до едва чут шепот.

— Как смееш дори да си помислиш за това — изсъска тя. — Вече ти казах, не искам служебна победа.

— Аз напускам, Пейтън — каза твърдо Джей Ди. — Дори да изберат мен, аз не мога да приема. Не и след онова, което казах на Бен.

— Добре, разбирам. Меа culpa^[1]. Не ме интересува, аз съм готова да приема решението на комисията, каквото и да е то. Поне след днешния ден повече никога няма да ми се налага да те видя. Така че може ли да сме реалисти? — Тя понечи да се върне на стола си, но Джей Ди отново я хвана за лакътя.

— Не. Искам да поговоря с теб.

— Съжалявам, вчера пропусна тази възможност. Сега ме занимават по-важни неща.

— Това, което става между нас, не е ли важно за теб?

— Ти шеги ли си правиш? — Пейтън посочи групата съдружници, които ги наблюдаваха с недоумение и объркване. — Сериозно, Джей Ди, наистина ли искаш да говорим за това сега?

— Да. Сега — каза той.

— О, в такъв случай… съжалявам. Отговорът ми е не. — Пейтън вдигна показалец във въздуха. — Снощи забравих да ти кажа: ти си гадняр.

Зад бюрото си, Бен седеше като на тръни, явно дочул поне последните думи.

— Ей, Пейтън, Джей Ди. — Той ги изгледа слисан. — Вие двамата кога започнахте да се карате?

В ума на Пейтън нахлуха стотици подигравателни забележки. Тя ги прехвърляше бързо, преценявайки дали да използва някоя от тях и дали щеше да й се размине, когато почувства ръката на Джей Ди върху рамото си.

— Искам да поговоря с теб, Пейтън — повтори той. — Можем да го направим тук или на някое по-уединено място. Ти решаваш.

От непоколебимото му изражение Пейтън разбра, че Джей Ди нямаше да отстъпи. Тя се обърна и видя седем чифта изумени и много любопитни очи на съдружниците, приковани върху тях.

Тя се усмихна любезно.

— Бихте ли ни извинили. Ще се забавим само минута.

 

 

Пейтън и Джей Ди излязоха от кабинета на Бен и свиха зад ъгъла в главния коридор. Там спряха, изненадани от гледката.

Тълпа, наброяваща поне половината кантора, се беше събрала на големи, шушукащи групи. Адвокати, секретарки, асистенти, всички. Когато те двамата се появиха иззад ъгъла, сред множеството се възцари пълно мълчание. Джей Ди забеляза една групичка около бюрата на Ирма и Кейти, която включваше Тайлър с глуповатата физиономия на хванато насред пакост дете, онзи хлапак Брандън или Брендън и една глава, която подозрително много приличаше на главата на Лейни, снишена зад стайното растение върху бюрото на Ирма.

Всички мълчаха, вторачени в тях двамата.

Джей Ди се почувства принуден да каже нещо.

— Имаме почивка.

Той дочу объркан шепот.

Смятайки, че беше най-добре да не спират, Джей Ди поведе Пейтън към един празен офис. Когато влязоха вътре, той затвори вратата и я заключи.

Пейтън се отдръпна от него, насочвайки се към празното бюро.

— Благодаря. Как смяташ, дали би могъл да привлечеш още повече внимание върху нас?

— Да, мисля, че бих могъл.

Тя се обърна.

— Ти нямаш вече никакво право да се държиш саркастично с мен, чуваш ли? Или може би смяташ, че съм длъжна просто да стоя тук, докато ти…

Джей Ди постави длан върху устата й.

— При други обстоятелства, бих направил това с най-голямо удоволствие, Пейтън. Но сега трябва да ти кажа няколко неща, а ти изобщо не ми помагаш. Затова за момента, искам просто да седнеш и да замълчиш. — Той постави ръце върху раменете й и я избута към стола.

Пейтън надигна глава.

— В никакъв случай — заяви тя с най-възмутения си тон.

Но интересно, отбеляза Джей Ди, тя не каза нищо повече. Макар че не беше необходимо. Изразът в очите й беше красноречив. Което не беше особено окуражаващо.

Джей Ди закрачи из стаята. Усещаше погледа на Пейтън върху себе си, докато кръстосваше помещението.

— Добре, ще започна с това, което казах на Бен. Знам, че е непростимо, съжалявам от мига, в който го казах. Паникьосах се. — Джей Ди погледна Пейтън. — Изглежда, че се издавам с начина, по който те гледам. — Той спря пред нея. — Можеш просто да кимнеш с глава, за да знам дали разбираш какво казвам.

Пейтън поклати глава. С все същия яростен поглед.

Джей Ди закрачи отново.

— Ти ме побъркваш, знаеш това. Начинът, по който се врътваш на токчетата си, с тесните си поли и дръзките забележки и подмятания, и как винаги, винаги трябва да ме парираш за всичко, което казвам и правя, при това цели осем години се опитвам да набера преднина пред теб, да се откъсна от теб, Пейтън, и все не успявам да го направя.

Той отново се спря пред нея, гледаше я умолително.

— Разбираш ли за какво говоря?

Пейтън отново поклати глава отрицателно. Но поне погледът й омекна.

Джей Ди кимна. По дяволите. Той пое дълбоко дъх.

— Влюбен съм в теб, Пейтън.

Устата й зяпна. После се затвори отново.

Джей Ди предположи, че нямаше връщане назад.

— Влюбен съм в теб от самото начало. Ти попита защо няма жена в живота ми и причината… си само ти. — Той прочисти гърлото си. — Знам, че не го показвах. Знам, че на моменти се държах с теб ужасно. Това е само защитен механизъм. Защото истината е, че всеки един ден през изминалите осем години копнеех да ме погледнеш така, както тогава, когато се запознахме.

Той почака някаква реакция.

— Ако това докосва някаква струна в теб, чувствай се свободна да говориш.

Пейтън кимна. Изглеждаше разтърсена, а за Джей Ди мълчанието беше равносилно на агония. Тогава се случи немислимото.

Една сълза се търколи по бузата й. Пейтън се засмя смутено и я изтри.

— Извинявай. Просто си мисля… — промълви и сведе поглед към ръцете си, — колко време изгубихме. — Тя го погледна. — Защо никога не си ми казвал нищо?

Сълзата го довърши. Джей Ди коленичи на едно коляно пред нея.

— Знам, Пейтън. Иска ми се да можех да се върна назад, иска ми се да можех да върна хода на събитията. — Той избърса сълзата от бузата й. — Но го правя сега. Не ми казвай, че е прекалено късно.

Изведнъж на вратата се почука и долетя гласът на Бен.

— Пейтън? Джей Ди? Всичко наред ли е там? Държите се много странно.

Джей Ди видя как дръжката на вратата се завъртя. После чу как Бен извика на някой в коридора.

— Обади се на техниците. Питай ги дали имат ключ за тази врата.

Осъзнавайки, че времето му изтичаше, той се обърна отново към Пейтън.

— Ти беше права, когато каза, че изборът на съдружник ще ни раздели. Не можем да оставим това решение в ръцете на кантората, двамата с теб сме прекалено горди за това. Затова аз напускам.

Пейтън Поклати глава.

— Горди или не, не искам да стана съдружник по този начин.

— Знам. Затова… се надявах да пожелаеш да ме последваш.

При това предложение очите й се разшириха. Пейтън прехапа притеснено устни.

— Наистина не знам дали мога да го направя, Джей Ди.

На вратата се почука отново, този път по-силно.

— Искам да отворите вратата. Каквото и да правите вътре, вече прекалявате.

Джей Ди задържа погледа й.

— Можем да го направим, Пейтън. Не бива да им позволим да ни разделят, това беше тяхно решение, не наше. Най-хубавото нещо в тази фирма беше, че можех да прекарвам всеки ден с теб. Не искам да го загубя.

— Какво казваш, че трябва да опитаме някъде другаде? Наистина ли мислиш, че можем да намерим кантора, където ще вземат и двама ни за съдружници?

— Да. Наша кантора. Искам да започнем наша собствена практика.

Пейтън се разсмя.

— Това е абсурдно.

Джей Ди поклати глава.

— Не, не е. Само погледни делото на „Гибсънс“, двамата с теб сме невероятен екип. Нима наистина искаш да отидеш в някоя друга кантора, където ще бъде същото? Същият начин на живот? Същото работно време? Не предпочиташ ли да работиш за себе си и да управляваш собствения си график? Може би дори да излезеш в отпуск?

— Разбира се, звучи страхотно. Но рискът е твърде голям — изтъкна Пейтън.

— Наистина ли? Ти и аз сме дяволски добри адвокати. Основаването на наша кантора вероятно е най-умният ход, който можем да предприемем.

Отново чукане по вратата. Сега гласът на Бен прозвуча много ядосано, когато той се провикна зад вратата.

— Исках само да знаете, че техникът идва насам, за да отвори вратата.

Джей Ди не му обърна внимание.

— Нямаме време, Пейтън. Ти сама го каза: единственият начин да успеем, е да преодолеем това предизвикателство заедно. Знам, че можем да го направим. Но искам и ти да повярваш. Имам нужда да повярваш… в нас.

Пейтън не каза нищо за един много дълъг момент, през който Джей Ди буквално чуваше ударите на сърцето си. Накрая тя отговори.

— Трябва да се казва „Кендъл и Джеймисън“.

На Джей Ди му трябваше около минута, докато схване. След това се засмя.

— Няма начин: „Джеймисън и Кендъл“. По азбучен ред.

— Ти си казал на шефа ни, че си ме чукал върху бюрото си.

— „Кендъл и Джеймисън“ звучи страхотно.

Пейтън се усмихна победоносно.

— Значи наистина ще го направим? — попита Джей Ди.

Тя протегна ръка.

— Да си стиснем ръцете?

Той взе ръката на Пейтън и буквално я повлече със себе си.

— Искам да те чуя как го казваш, Пейтън. Наистина ли ще го направим?

Пейтън кимна.

— Да.

— Добре. Тогава трябва да знаеш, че от днес нататък не искам да прекарам нито един ден без теб.

Изражението на Пейтън се промени и ведрата усмивка се превърна в нещо по-сериозно. Тя се притисна по-близо до Джей Ди, вземайки ръцете му в своите.

— Дадено — промълви тихо тя.

Джей Ди обхвана лицето й с ръце и я целуна, по-нежно и по-бавно. За първи път над главите им не висеше угроза, за първи път нищо не ги разделяше. Те разполагаха с цялото време на света само за себе си.

Нищо, освен разгневения мъж, който непрекъснато блъскаше по вратата.

И навалицата от най-малко стотина хора, които чакаха нетърпеливо в коридора отвън.

При цялото това недоволство от другата страна на вратата, Пейтън се отдръпна.

— Мисля, че трябва да излезем оттук.

Джей Ди се ухили лукаво.

— Всъщност, има нещо, което бих искал да направя, преди да излезем.

— Така ли? — попита Пейтън. — О, разбирам… празното бюро май те е навело на разни идеи?

— Колко дълго ще ме държиш отговорен за това?

— По-дълго, отколкото си мислиш, уверявам те. — Но думите бяха подсладени с усмивка.

— Добре, ти явно за друго не мислиш, но в моя ум се въртеше нещо друго. — Джей Ди извади мобилния телефон от джоба на сакото си и порови в указателя. Когато намери търсения контакт, той й показа екранчето. — Ти какво мислиш?

Пейтън погледна номера върху дисплея.

— Ако направим това, няма връщане назад.

— Знам.

Тя се засмя.

— Наистина харесвам твоя начин на мислене, Джей Ди Джеймисън. Да го направим.