Джули Джеймс
Закони на привличането (7)

7

— Намерих идеалният мъж за теб.

Пейтън почти не вдигна глава, когато Лейни влезе в кабинета й и седна на един стол пред бюрото й.

— Хм, много мило — отбеляза разсеяно Пейтън. — Може ли да го обсъдим след… — Тя погледна часовника си. — Три седмици? — Освен неяснотите около избора на съдружници, след два дни започваше съдебният процес по едно от делата й.

— Много съм развълнувана, Пейтън. Не съсипвай момента със сарказма си.

— Е, добре. — Пейтън остави настрана купчината папки с театрален апломб. — Щом е важно, казвай.

Лейни я изгледа многозначително.

— Независимо дали има кариера, неомъжената жена на трийсет и няколко не може да пренебрегва вечно своя личен живот.

— Извинявай, Лейни, ти имаш право. Бях забравила, че сме се върнали назад във времето чак до 1950-а.

Лейни отново я изгледа унищожително.

— Може ли да продължа?

— Идеалният мъж има ли си име?

— Чейс.

— И какво му е идеалното на Идеалния Чейс? — поиска да знае Пейтън.

Лейни се наведе напред, нетърпелива да сподели подробностите.

— Той членуваше в студентското сдружение на Нейт — започна тя, обяснявайки връзката между перспективния кандидат и съпруга си. — Дошъл е тук преди няколко седмици. Той също е адвокат — и чуй това, — работи на доброволни начала с Правната клиника на Чикаго. Учил е в юридическия факултет в Харвард, бил е президент на харвардския клон на Американския съюз за граждански свободи^[1] и Харвардски адвокати за човешки права…

Пейтън вдигна скептично вежди.

— Юридическият факултет в Харвард? — Тя вече познаваше един възпитаник на този юридическия факултет и той й беше напълно достатъчен.

Лейни вдигна ръка.

— Проверих това. Той е учил там със стипендия и е изплатил останалата част от таксата със студентски заеми. Освен това е привлекателен. Снощи вечеряхме тримата заедно и аз деликатно подразбрах, че си търси приятелка.

— И как точно се добра до тази информация?

— Попитах го дали си търси приятелка.

— Много деликатно, наистина. — Пейтън поклати глава. — Женените хора постоянно се стремят да задомят волните птици.

Лейни подскочи на стола.

— Той каза съвсем същото? Виждаш ли — вие двамата сте създадени един за друг. — Тя замълча многозначително. — Е? Да му кажа ли да ти се обади?

Моментът не беше най-подходящият, но ентусиазмът на Лейни беше неустоим. Освен това Идеалният Чейс изглеждаше що-годе обещаващ. Амбициозен юрист. Интересуваше се от политика. Вярваше страстно в идеите си. Пейтън ценеше тези качества в мъжете. И тя нямаше да се чувства неудобно до него.

— Добре — съгласи се Пейтън. — Кажи му да ми се обади.

— Чудесно. Защото аз вече му дадох номера на телефона ти.

Пейтън се замисли.

— Юридическият факултет на Харвард, а? — Тя не можа да се сдържи и погледна към кабинета на Джей Ди от другата страна на коридора. Двамата не бяха разменили нито дума от срещата с представителите на „Гибсънс“ онази вечер.

През последните няколко дни, доколкото беше възможно Пейтън се стараеше да избягва да минава покрай кабинета на Джей Ди и използваше вътрешното стълбище за придвижване до петия етаж (обикновено тази цифра беше ограничена до два етажа нагоре и три етажа надолу, когато носеше обувки на високи токчета), за да ограничи риска да се озове в асансьора с него. Защото за нея, Джей Ди беше затворена страница.

Не че някога беше отваряла книгата, наречена Джей Ди.

Според Пейтън, тя беше направила първата крачка към помирението онази вечер в ресторанта. Беше направила опит да бъде благосклонна и — меко казано — той я беше отритнал. Пейтън беше допуснала да я хване неподготвена, да изпадне в моментна слабост пред него и нямаше да повтори същата грешка. А сега искаше да забрави за това.

Беше глупаво от нейна страна да помисли, че двамата можеха да намерят общ език. Добре, че срещата с „Гибсънс“ беше приключила и принудителното сътрудничество между нея и Джей Ди беше преустановено, поне за известно време. И ако кантората действително държеше да има „Гибсънс“ за свой клиент, Пейтън и Джей Ди вероятно щяха да са вече съдружници по времето, когато започнеха да работят по делото и тя щеше да намери някакъв начин да ограничи срещите им до минимум.

Разбира се, една миниатюрна частица от нея беше разочарована, че Джей Ди не се беше извинил. Очевидно той също се стараеше да я избягва и тъкмо това Пейтън не разбираше. Тя може би имаше недостатъци, но винаги поемаше отговорност за грешките си. Джей Ди очевидно не споделяше тази философия. Освен ако смяташе, че не беше допуснал грешка, а в този случай Пейтън го презираше още повече.

Не че тя беше губила време в подобни мисли.

Пейтън насочи вниманието си отново към Лейни, която вече препускаше напред в бъдещето, към първата среща с Идеалния Чейс.

— Трябва да излезете да пийнете нещо, но не кафе — нареждаше Лейни. — Кофеинът те прави раздразнителна.

Пейтън я изгледа, обидена от забележката.

— Раздразнителна?

Прекъсна ги чукане на вратата и Ирма подаде глава в кабинета.

— Майка ти се обажда. Да я прехвърля ли да разговаряте?

— Защо моята майка се обажда на твоя телефон? Ирма се покашля смутено.

— Тя каза, че си мислела за мен и хъм, й се приискало да обсъдим нещо, преди да я прехвърля към теб.

— За какво искаше да разговаряте? — попита Пейтън.

— Попита ме дали съм обмисляла идеята да обединя всички секретарки в кантората в нещо като вътрешен синдикат.

Пейтън завъртя очи. Майка й я беше вербувала със сюжета на „Норма Рей“^[2]милион пъти. Ирма явно беше най-новата й жертва.

Тя махна на Лейни, която вече си тръгваше, и каза на Ирма да я свърже с майка й. Пейтън вдигна слушалката и се приготви за неизбежното.

— Здравей, мамо.

— Здравей, сестро — прозвуча познатия поздрав на майка й. В ума на Лекс Кендъл (някога Александра, но това име беше прекалено буржоазно) всички жени под луната бяха сестри.

— Как е моето момиче? — попита Лекс.

— Добре съм, мамо. Чух от Ирма, че се каните да обедините сили.

— Виждаш ли, знаех си, че ще се ядосаш, ако й се обадя.

— Но ти все пак й се обади.

— Просто ми хрумна, че тя и другите труженички в кантората биха искали да научат какви са правата им. Не всички получават шестцифрена заплата, Пейтън.

Пейтън въздъхна. Майка й беше единственият човек, който изпитваше разочарование от това, че детето му жъне финансови успехи.

— Ирма може да се забърка в сериозни неприятности, ако вашият разговор достигне до ушите на някой доброжелател и бъде изтълкуван погрешно. Ти забравяш, че съм адвокат по трудови дела.

— Не, не съм забравила — увери я майка й, сякаш си спомняше за някакво отвратително престъпление, извършено навремето от нейното единствено дете. А според Лекс Кендъл грехът на Пейтън наистина беше непростим.

Тя беше станала юпи. Пейтън беше възпитавана да „живее и да мисли свободно“ — девиз, който звучеше страхотно на теория, но, както беше открила на съвсем ранна възраст, всъщност означаваше, че трябваше да „живее и мисли свободно“ по точно определен от майка й начин.

Куклите Барби бяха сексистки. („Погледни й тъпото изражение, Пейтън — Барби не се интересува от нищо друго, освен от пазаруване.“) Приказките — всъщност, почти цялата детска литература, също бяха сексистки. („Погледни посланието в тези книжки с картинки, Пейтън! Нима красотата е единственото важно качество на жената?!“) Дори анимационните филми на Дисни бяха вражеска пропаганда. („Знам, че майката на Лиза й позволява да гледа «Пепеляшка», Пейтън. Майката на Лиза явно не се притеснява да учи дъщеря си, че жените трябва да чакат пасивно някой мъж да осмисли жалкия им самотен живот.“)

Да, Лекс Кендъл имаше основания да протестира срещу почти всичко.

Не че Пейтън не беше съгласна с принципите на майка си. Тя споделяше някои от тях, само че не в същата степен. Например, тя беше категоричен противник на носенето на кожени палта. Което означаваше, че тя лично не носеше кожено палто. Но не означаваше, че стои пред магазина на Гучи на Мичиган авеню и залива излизащите клиенти с кофи червена боя. (О, да, майка й беше правила това няколко пъти и дори беше попадала два пъти зад решетките заради своите артистични изяви, вследствие на което малката Пейтън беше прекарала не една и не две нощи в дома на баба си и дядо си.)

Пейтън знаеше, че в очите на майка си тя си беше продала душата. Когато Лекс беше открила, че Пейтън щеше да защитава интересите на Корпоративна Америка като част от своята адвокатска практика, майка й беше отказала да разговаря с нея цели две седмици.

Ах… Пейтън все още си спомняше тези две седмици с топло чувство. Това бяха най-спокойните 336 часа в живота й.

— Може ли да ти се обадя по-късно довечера, когато се прибера вкъщи? — попита майка си Пейтън. — Тези дни съм много натоварена в службата.

— Заради онази история със съдружието — заяви майка й с тон, който в най-добрия случай беше незаинтересуван.

— Да, заради историята със съдружието. — Пейтън преглътна желанието да каже нещо остро. Наистина ли на хората им беше толкова трудно да разберат какво преживяваше тя в момента? Никой ли не знаеше на какъв стрес беше подложена?

— Не е необходимо да ми се обаждаш — заяви майка й. — Долавям напрежението в гласа ти. Ходиш ли редовно на йога? Вероятно имаш нужда да отблокираш чакрите си.

Пейтън облегна глава на бюрото си. Да, разбира се. Напрежението в гласа й нямаше нищо общо с факта, че не беше излизала в отпуск от почти четири години. Проблемът беше, че чакрите й бяха блокирани.

Тя чуваше как майка й нареждаше неуморно през телефонната слушалка в ръката й.

— … ще поговорим повече, когато дойда в Чикаго в края на месеца…

В този момент Пейтън се върна към живот.

— Ще идваш в Чикаго?

— Стивън планира да посети Сара и Джес в Лос Анджелис за Деня на бащата — каза майка й, имайки предвид двете доведени сестри на Пейтън.

— Мислех да дойда в Чикаго, за да прекараме уикенда заедно.

Пейтън надзърна в календара си. Толкова беше затънала в работа, че напълно беше забравила за предстоящите празници. И въпреки трънливото начало на разговора, тя внезапно изпита прилив на обич към майка си. Лекс Кендъл несъмнено имаше труден характер, но тя нито веднъж не беше оставила Пейтън да прекара Деня на бащата сама, дори когато тя и съпругът й Стивън се бяха оженили и се бяха преместили в Сан Франциско преди няколко години. Въпреки че никога не бяха обсъждали въпроса открито, Пейтън знаеше, че по този начин майка й се опитваше да компенсира факта, че Пейтън от години не се беше чувала с баща си.

— Това е чудесно, мамо — каза Пейтън. Те обсъдиха набързо какво щяха да правят през уикенда. Кръстосала пръсти, тя се надяваше да може да се похвали с някоя добра новина дотогава.

Поговориха още малко и Пейтън забеляза, че я търсят на другата линия. През стъклената врата на кабинета си видя как Ирма прие обаждането, кимна, след това се изправи и й помаха. Приключи разговора с майка си, усещайки, че ставаше нещо важно.

— Какво има? — попита тя, когато Ирма отвори вратата.

— Обади се секретарката на Бен, Мари. Той те вика в кабинета си. — Ирма понижи глас. — Мари каза, че го чула тази сутрин да разговаря по телефона с Том Хилмън от Комисията за избор на нови съдружници. Бен казал на Том, че иска да съобщи новините на теб и на Джей Ди по-рано.

По тялото на Пейтън пробяга вълнуваща тръпка.

Това беше.

С лека усмивка Пейтън стана от мястото си и благодари на Ирма за съобщението.

Отправи се към кабинета на Бен.