Джули Джеймс
Закони на привличането (16)

16

— За 80 долара на човек за брънч, в този омлет трябва да има диаманти.

Това беше петият коментар за омлета тази сутрин. Пейтън знаеше, че трябваше да поръча белгийските вафли. Но решена да се наслади на приятен ранен обяд, тя подмина забележката и посочи чинията на майка си.

— Как са пресните плодове и мюслито? — В ресторанта на Номи, с бюфет предлагащ над сто различни ястия, пресните плодове и мюслито бяха единствените две достойни за майка й предложения.

Лекс Кендъл беше в типичната си форма тази сутрин. И не позволяваше да я отклоняват от правия път.

— Опитваш се да смениш темата — отбеляза тя.

— Да, така е. — Пейтън отпи глътка мимоза^[1]. С това темпо сигурно скоро щеше да й трябва още една, затова тя направи знак на келнера да й донесе още един коктейл.

Седнала от другата страна на застланата с трептяща от чистота бяла ленена покривка, Лекс поклати недоволно глава. Дългата й кестенява коса се спускаше на диви, непригладени къдрици върху ръкавите на флоралната памучна блуза. С избелелите си дънки и еко сабо, за направата, на което нито едно животно не бе понесло жестокости, тя беше някак твърде непретенциозно облечена за брънч в изискания ресторант на петзвездния парк хотел Хаят. Не че Пейтън би дръзнала да й го каже.

— Стига, сис — подкачи я Лекс, — много добре знаеш, че птицефермите се интересуват повече от финансовите икономии, отколкото да осигуряват хуманни условия на птиците, които са подложени на нехайно отношение и тормоз. Не разбирам как можеш да игнорираш това.

Пейтън устоя на желанието да захапе стръвта. Тя знаеше, че си го беше изпросила сама, водейки майка си тук. Но в града нямаше много вегетариански ресторанти, а тя вече беше водила майка си там при предишните й гостувания, затова Пейтън искаше да опитат нещо различно, нещо по-изискано. Тя знаеше, че Лейни има право — ако станеше съдружник, трябваше да свикне да се движи в заможни кръгове и среди. Миналата година младши съдружниците в кантората бяха спечелили средно по един милион и сто хиляди долара годишно. Пейтън определено не одобряваше безразсъдното пилеене на пари — откровено казано, преди да постъпи в кантората, тя никога не бе имала пари, за да ги пръска, — но с нейната заплата тя можеше да си позволи да заведе майка си на един свестен обяд.

Вместо да започне да спори с майка си, Пейтън се усмихна дружелюбно.

— Може би, тъй като разполагаме с немного време, което да прекараме заедно този уикенд, можем да отложим дебата за достойнствата на веганската диета за друг път. Хайде да се насладим на храната, мамо? — Тя вдигна чашата си и посочи обстановката в ресторанта.

— Когато попитах колегите в кантората, всички казаха, че тук правят най-хубавия брънч в града за Деня на бащата.

Дори да изглеждаше странно на някои хора, Пейтън се гордееше, че празнува Деня на бащата с майка си. Това беше нещо, което те двете правеха всяка година, сами, продължавайки традицията дори след като Лекс и съпругът й се бяха преместили в Сан Франциско, когато Пейтън постъпи в колежа.

Пейтън на практика не помнеше баща си. Двамата с майка й се бяха разделили малко след нейното раждане и той беше идвал да я вижда от дъжд на вятър само до нейния втори рожден ден. И макар че незаинтересоваността на баща й я беше разстройвала години наред, Пейтън беше надживяла огорчението. Майка й рядко споменаваше Шейн. Пейтън дори не носеше неговата фамилия, тъй като двамата с майка й така и не се бяха оженили.

Явно обаче имаха нещо общо. Пейтън имаше очите на баща си. Поне така й казваше майка й.

В отговор на коментара за ресторанта, Лекс се огледа критично. По изрична молба на Пейтън, те бяха седнали до прозореца с изглед към Мичиган авеню. Тъй като почти нямаше други клиенти за маса за двама, молбата й беше удовлетворена.

— Вярно, мястото е хубаво. Ако човек си пада по брънчовете. — Тя изгледа проницателно дъщеря си. — Ти се вписваш добре тук.

Пейтън въздъхна.

— Мамо…

Лекс вдигна ръка.

— Това не е обвинение, сестро. Просто се оказах в един от онези „майчински“ моменти, когато се питам какво се е случило с малкото момиче, което обичаше да се облича в старите ми дрехи и да се маскира като циганка за Хелоуин. — Тя се усмихна с умиление. — Помниш ли? Ти го прави пет години подред.

Пейтън не намери смелост да каже на майка си, че причината да се маскира като „циганка“ беше, че още като дете тя знаеше, че те не можеха да си позволят да харчат пари за готови костюми.

— Сега изглеждаш като слязла от модно дефиле в Париж или нещо такова — продължи Лекс, сочейки тоалета на Пейтън.

Пейтън се разсмя.

— Това са просто дрехи за работа — каза тя. Беше облечена с тесен черен панталон, обувки на висок ток и фин пуловер с остро деколте. Денят беше необичайно хладен за юни дори по чикагските стандарти.

— Хм, във всеки друг случай бих казала, че твоите „дрехи за работа“ сигурно могат да изхранят десет от моите момичета за една седмица — каза Лекс, имайки предвид жените, които намираха временно убежище в кризисния център в Сан Франциско, където работеше тя. — Но тъй като имаме толкова малко време заедно — и в духа на този приятен брънч, разбира се, — ще прехапя езика си и ще кажа, че изглеждаш много стилна. Много елегантна, истинска адвокатка. — С тези думи Лекс чукна чашата с мимозата си в тази на Пейтън и отпи. — Наздраве!

Ако Пейтън някога се беше питала откъде е наследила сарказма си, сега знаеше отговора. Лекс отмести поглед от чашата си и кимна на мълчаливата Пейтън.

— Какво?

— Извинявай. Сега аз потънах в един от онези „дъщерни“ моменти и се питам кога точно съм се превърнала в майка си.

Лекс се усмихна.

— Ау, сис, това е най-милото нещо, което си ми казвала някога. Заради това няма да изтъкна, че твоята чанта е коствала живота поне на една крава.

Пейтън вдигна поглед към тавана. Тази жена беше изтърпяла осемнайсет часа родилни мъки, за да й даде живот, напомни си тя. Без упойка.

— Хайде да сменим темата — предложи Пейтън. Тя попита за Стивън и дъщерите му, които бяха на нейната възраст и живееха в Лос Анджелис със съпрузите си. Лекс й разказа за работата си в защитеното жилище, за събитие на жените, на които помагаше, и в рядък изблик на интерес зададе на Пейтън един-два въпроса за работата й в кантората. Пейтън отговори в общи линии, тъй като не видя смисъл да се впуска в подробности за съдружието, където все още нямаше сигурни новини.

— Вместо това тя разказа за делата си, дори успя да разсмее майка си, когато й разказа за двуметровата снимка на веществено доказателство „А“ по текущото дело.

— Двуметров пенис, а? Такъв досега не бях виждала. — Лекс хвърли лукав поглед към дъщеря си. — Макар че сигурно не съм ти разказвала за онзи мъж, с който се запознах в Уудсток…

Пейтън я спря с ръка.

— Не. Не си ми разказвала и няма да ми разкажеш. — Тя можеше да понесе „свободомислещата“ политика на майка си по всички въпроси, с изключение на секса.

Лекс се облегна назад разочарована.

— Уф, кога стана толкова целомъдрена?

Шокирана, Пейтън осъзна случилото се.

Тя се беше превърнала в Лейни.

— Не смятам, че се държа като превзета стара мома, само защото не искам да слушам за сексуалните лудории на майка ми в епохата на свободната любов — заяви тя.

— Добре, да поговорим за теб, тогава — не пропусна да я захапе Лекс. — Излизаш ли с някого?

Пейтън от два дни водеше вътрешен дебат дали да разкаже на майка си за Идеалния Чейс или не. Той отсъстваше от, града, гостуваше на родителите си в Бостън и когато се върнеше тази вечер, имаше уговорка с приятелите си, така че нямаше опасност да се наложи да го запознава с майка си.

Което беше странно, защото Пейтън за първи път излизаше с мъж, когото дори майка й би харесала, но все още се колебаеше да й го представи. Сигурно просто защото не искаше да урочаса отношенията им.

— Всъщност, от няколко седмици се виждам с един мъж — каза Пейтън. — Ти би го харесала. — И когато се впусна да описва Чейс, тя за пореден път си помисли какъв прекрасен човек беше той. А тя — каквато беше логична и прагматична, — знаеше, че такъв мъж никоя жена не биваше да изпуска, колкото и напрегнат да беше животът й в този момент. Дори ако умът й беше зает с други неща.

Служебни, естествено.

 

 

На излизане от ресторанта Пейтън и майка й се спряха на гардероба. Необичайно хладното време беше предоставило на Лекс идеалната възможност да се впусне в поредната реч за политиката и икономиката на глобалните климатични промени. Цензурирани научни доклади; определено, правителството не полагаше достатъчно усилия; естествено, петролните магнати и индустриалците дърпаха конците на политиците; действително, планетата се носеше стремглаво към неизбежна катастрофа… Пейтън кимаше разсеяно, докато взимаше връхните им дрехи и даваше бакшиш на пиколото. В другата ръка тя държеше изящно опакована, но доста голяма кутия с храна, която майка й беше настояла да вземат за „неустроените“ хора (Лекс отказваше да използва думата „бездомни“), покрай които щяха да минат по пътя от хотела до центъра. Пейтън се бореше с обемистата кутия, докато се опитваше да намери другия ръкав на сакото си. Тя се протягаше назад, търсеше ръкава опипом, като продължаваше да проявява престорен интерес към излиянията на майка си, когато някой повдигна сакото и го намести внимателно върху раменете й.

— Благодарна за помощта.

Пейтън се обърна и неочаквано се озова лице в лице с Джей Ди.

Тя се изчерви. Без да знае защо.

— О, здравей.

— Здравей — усмихна се тя.

— Това си ти.

— Да, това съм аз.

Изведнъж Пейтън изпита потребност да се държи непринудено.

— Дойдохме на брънч — подхвърли лекомислено тя. — Казаха, че това било най-доброто място в града за Деня на бащата.

— Значи си тук с твоето семейство? — попита Джей Ди. Той изглеждаше заинтригуван.

Преди Пейтън да може да отговори, тя чу неособено деликатно покашляне зад гърба си. По дяволите! Майка й. Напълно беше забравила за нея.

Обичайно, Пейтън предпочиташе да проведе подготвителен разговор с хората, преди да ги запознае с майка си — какви теми на разговор да избягват, какви дрехи да не обличат, а ако случаят включваше храна, какво да не ядат. Мъжете, на които предстоеше да бъдат представени на майка й, се нуждаеха от допълнително няколкодневно обучение, преди да се изправят пред Лекс Кендъл. Въпреки това, малцина — дори нормалните, съвършено безобидни хора — успяваха да излязат невредими от срещата с майка й.

Зад гърба на Пейтън се разнесе второ, по-целенасочено покашляне.

Джей Ди и майка й не биваше да се срещат.

А ако се срещнеха, тя не искаше да бъде наоколо. Пейтън потърси с очи изхода. Дали беше прекалено късно да хукне към вратата?

Джей Ди посочи.

— Пейтън, мисля, че някой се опитва да привлече вниманието ти.

О, по дяволите. Пейтън се обърна и срещна яростния поглед на майка си. Никой не смееше да обръща гръб на Лекс Кендъл. Неохотно ги представи.

— Джей Ди, бих искала да те запозная с майка ми, Лекс Кендъл. Мамо, това е Джей Ди Джеймисън. Колеги сме в кантората.

Пейтън видя как Джей Ди се ръкува учтиво с майка й. Срещата между тях двамата беше странна. Тя се опита да мисли бързо — имаше ли някаква тема, нещо общо, което да ги обединява? Не успя да измисли нищо. Нищичко.

Лекс огледа внимателно Джей Ди, от главата до петите, подозрителна от самото начало. Пейтън знаеше, че майка й преценява наум елегантната кройка на панталона му, финото качество на тъмносивата му риза и вродения стил, с който носеше сакото си без вратовръзка.

— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо Кендъл — каза Джей Ди.

Пейтън трепна. Вече се беше издънил, при това на най-лесното. След като се беше омъжила за Стивън, Лекс Кендъл беше запазила моминското си име и не позволяваше да я наричат „госпожо“.

Джей Ди се усмихна на майка й, неподозиращ, че стъпва по плаващи пясъци.

— Надявам се, че вие и господин Кендъл сте харесали брънча.

О… не. Пейтън видя как в очите на майка й просветнаха искри.

— Е, Джей Ди, така ли? — заговори Лекс с глас, който можеше да бъде описан единствено като повелителен. — Ако се абстрахирам от отявлените ти патриархални предразсъдъци в предполагаемото задължително присъствие на мъж като глава на семейството, да, закусих добре, благодаря.

Пейтън завъртя очи с раздразнение.

— Той просто проявява учтивост, мамо. — Тя погледна извинително Джей Ди, очаквайки той да е ядосан, подразнен, обиден или отвратен. Но вместо това той изглеждаше развеселен.

— Грешката е моя, госпожице Кендъл — поправи се Джей Ди. — И ви благодаря. — Той стрелна закачливо с очи Пейтън. — Сега вече всичко е съвсем ясно.

Пейтън го изгледа злобно. Много смешно.

Тя се канеше да каже нещо, за да извлече себе си и майка си възможно най-бързо, преди тази среща на ръба на катастрофата да е прераснала в нещо още по-лошо, когато някакъв женски глас прозвуча иззад гърба на Джей Ди.

— Ако не смяташ да ни представиш на твоята приятелка, Джей Ди, може би баща ти и аз трябва да влезем вътре и да се настаним на масата.

Пейтън се обърна ококорена към Джей Ди. Е, това вече беше интересно.

— Ти имаш родители — отбеляза тя.

— Да, шокиращо, дори аз имам родители.

Пейтън се засмя. Тя беше забравила, че Джей Ди понякога умееше да бъде забавен. Ако човек харесваше сухия хумор.

— Не, имах предвид тук, с теб. — Любопитна, Пейтън надзърна зад рамото му и видя достолепна двойка малко над шейсетте да се приближава към тях.

Джей Ди ги представи.

— Пейтън, това са моите родители, Престън и Евълин Джеймисън. — Той махна към Пейтън и майка й. — Мамо, татко, това е Пейтън Кендъл и нейната майка, Лекс Кендъл. Пейтън е моя колежка, двамата работим в един отдел.

Бащата на Джей Ди пристъпи най-официално напред, за да се ръкува с Пейтън. Той беше висок, също като сина си, имаше прошарена коса и изглеждаше много достолепно в туиденото си спортно сако и очила с метални рамки.

— Значи вие също сте адвокат, госпожице Кендъл? — попита той.

— Да, съдия — каза тя, поемайки ръката му. — За мен е удоволствие да се запознаем. — Като представител на юридическата професия, за нея наистина беше чест да се запознае с Негова Чест Престън Ди Джеймисън от Седми районен апелативен съд. Съдия Джеймисън й кимна лекичко. Пейтън забеляза, че съдията имаше строго излъчване, съвършено различно от това на сина му. Тя би могла да опише Джей Ди с много думи — без да споменаваме, че повечето от тях нямаше да са особено ласкателни, — но „неприветлив“ не беше една от тях.

Пейтън се обърна към Евълин Джеймисън и първото нещо, което забеляза, бяха две блестящи сини очи, очите на Джей Ди.

Но стряскащата прилика на тези очи беше незабавно засенчена от второто нещо, което Пейтън забеляза в майката на Джей Ди: бежовото велурено манто, което имаше — мили боже! — самурена кожена яка. Пейтън й подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Джеймисън. Бихте ли ме извинили за момент?

Тя се обърна към майка си и прошепна тихо.

— Ако пропуснеш мантото без коментар, ще се откажа от всички млечни продукти за една седмица.

Лекс я погледна със стопроцентово искрено майчинско уверение.

— Разбира се, сис, щом е толкова важно за теб. Нека да бъде месец. Лекс Кендъл в чист вид.

— Добре — промълви едва чуто Пейтън. — Само се дръж учтиво.

Лекс се подсмихна, оглеждайки крадешком семейство Джеймисън.

— Не се тревожи. Умея да се оправям с такива хора. Изглеждат точно като родителите на баща ти, когато се запознах с тях.

Пейтън премигна, шокирана. Баща й е имал пари? Досега тя не бе чувала нищо за това.

Но тя пропусна забележката и затаи дъх, наблюдавайки как майка й се представяше на родителите на Джей Ди. Лекс се държеше доста мило, но — както винаги — си оставаше Лекс.

— Красиво манто — каза тя на майката на Джей Ди. — И аз имам две такива вкъщи.

Евълин се усмихна любезно.

— О, едва ли — отговори тя, съумявайки да го изрече едновременно снизходително и благовъзпитано. — Това е на Кристиан Лакроа.

Пейтън едва не се изсмя на глас. Ах, Джей Ди имаше право. Изведнъж всичко се изясни. Тя чу един глас да й шепне на ухо.

— Не го казвай на глас, вече знам какво си мислиш.

Пейтън погледна през рамото си и видя Джей Ди да стои до нея.

— Мислиш си, че ме познаваш прекалено добре.

— Така е — прошепна той, така че родителите им да не го чуят.

— Тогава какво си мисля сега? — попита уж свенливо тя. Божичко, флиртуваше ли с него? Не. Да. Не беше съвсем ясно.

— Мислиш си, че от всички ресторанти в града, си избрала точно този, където ще обядвам и аз — каза Джей Ди.

Пейтън нямаше как да не се усмихне. Тя виждаше родителите им и видя как майка й — която несъмнено се беше впуснала в поредната лекция, — свали едното сабо, за направата на който не беше пострадало нито едно животно, и го поднесе към Евълин Джеймисън. Майката на Джей Ди изглеждаше потресена.

— Почти позна. Мислех си, че ако знаех, че ще обядваме в един и същи ресторант, щях да изпия трета мимоза преди срещата на родителите ни.

Джей Ди се обърна към групичката и в очите му заиграха весели пламъчета.

— Барът в лобито е отворен.

Пейтън се разсмя.

Джей Ди я погледна изучаващо за момент.

— Всъщност… и аз си мислех да отскоча до бара.

Сега беше ред на Пейтън да го погледне изучаващо. Това покана ли беше? Трудно можеше да се каже.

— Това звучи изкусително — каза тя, преценявайки, че с този отговор не можеше да сбърка.

— Изкусително — повтори Джей Ди. Погледът му се спря върху устните й.

Изведнъж нечия ръка стисна рамото на Пейтън и ги прекъсна. Тя вдигна поглед и срещна многозначителния поглед на майка си.

— Не искаме храната да изстине, сис. — Лекс посочи кутията с храна за бездомниците.

Пейтън кимна.

— Да. — Тя погледна към Джей Ди. — Ние трябва да тръгваме.

Той кимна.

— Разбира се. До утре, тогава.

Пейтън се сбогува набързо с родителите на Джей Ди и излезе от ресторанта заедно с майка си. Когато се озоваха навън, тя подаде билета на едно от момчетата на паркинга, за да докара колата.

Двете с Лекс стояха пред хотела и чакаха, без да разменят нито дума. Накрая Лекс разчупи леда.

— Искаш ли да ми разкажеш какво беше всичко това?

— Това е просто колега, мамо.

Последва нова пауза.

— Защо никога не си ми споменавала, че баща ми е имал пари? — попита Пейтън.

Лекс сви рамене.

— Не знам. Предполагам, защото не го смятах за важно.

Пейтън не се хвана на престорено равнодушния отговор.

— Това ли беше причината двамата никога да не се ожените?

За момент й се стори, че майка й нямаше да й отговори.

— Когато родителите му разбраха, че съм бременна, му казаха да избира между мен и наследството — призна Лекс. — Той не избра мен. Той не избра нас.

— Не мислиш ли, че бих искала да знам това? — Пейтън не можеше да повярва, че едва сега научаваше за това, след толкова много години. То обясняваше всичко.

Майка й се обърна към нея.

— Слушай, Пейтън, знам, че обикновено пропускаш покрай ушите си моите съвети, но този път ми повярвай: стой далеч от него.

Отначало Пейтън помисли, че майка и имаше предвид да стои далеч от Шейн, баща й, но после осъзна, че тя говореше за Джей Ди.

— Аз дори не го харесвам, мамо. — Поне през повечето време.

Лекс я прониза с поглед.

— На мен не ми се видя така.

— Не допусках, че си могла да го видиш след всичките остроумни забележки, с които обстрелваше майката на Джей Ди.

— Видях достатъчно.

Пейтън наклони глава, примирена.

— Това, че той ми помогна да облека сакото си, не беше чак толкова лошо.

— Кавалерски лигавщини.

— Не се сдържай, мамо. Кажи ми наистина каквото мислиш.

Лекс я изгледа внимателно.

— Мисля, че си се размекнала, така мисля — изрече недоволно тя.

Пейтън се замисли над думите й. Може би наистина се беше размекнала.

Не друг, а майка й навремето се беше влюбила в богат мъж от висшето общество. Следователно, всичко беше възможно. Дори да се държи любезно с Джей Ди. Може би.