Джули Джеймс
Закони на привличането (3)

3

— Това е пълна простотия!

Джей Ди изпита известно удовлетворение, когато фрасна с ракетата топката за скуош. Цял ден беше в гадно настроение, от момента, когато беше видял онзи абсурден имейл от Управителния съвет.

— Десет процентно увеличение на жените съдружници! — беснееше той, задъхан от физическото усилие. Тази вечер играта не му вървеше.

Тайлър дори не се беше изпотил, докато Джей Ди — по принцип по-добрият играч (както сам скромно признаваше) — тичаше нагоре-надолу по корта да гони топката.

Тайлър върна с лекота удара на партньора си.

— Така ще станат 28 процента — отбеляза добронамерено той.

— Ти какво, да не си Глория Стейнъм^[1]? — Джей Ди изгледа свирепо приятеля си за дързостта да спомене нещо в защита на новата политика за насърчаване на жените в кантората. — Това е тяхно решение, Тайлър — продължи той. — Отдавна няма стъклен таван — тези жени избират да напуснат света на бизнеса и кариерата по своя собствена воля.

— Ах… гласът на равенството кънти като камбана.

Тайлър се разсмя.

— Хей, аз подкрепям равенството — възкликна Джей Ди и фрасна яростно топката. Равнодушното отношение на приятеля му спрямо оповестеното решение на Изпълнителния съвет наистина го вбесяваше. Тайлър също работеше в кантората и въпреки че не се готвеше да стане съдружник тази година, и неговият ред скоро щеше да дойде. — И всеки друг, който твърди, че подкрепя равенството, също трябва да се възпротиви на тази политика — продължи той. — Това е дискриминация спрямо мъжете.

Тайлър не се хвана на тази въдица.

— Решението за десетте процента е просто проява на добра воля. Какво значение има?

Чашата на търпението на Джей Ди преля. Той улови топката с ръка, прекъсвайки рязко играта. След това насочи ракетата си към Тайлър.

— Ще ти кажа какъв е проблемът.

Тайлър свали ракетата си и се облегна на стената.

— Усещам, че ще трябва да свикна с това положение.

Джей Ди игнорира сарказма му.

— Теренът не е равен — това е проблемът. Ти може да приемаш това, но аз не го приемам. Знаеш не по-зле от мен, че в наши дни, ако един мъж и една жена притежават равностойна квалификация за дадена позиция, назначават жената. Такива са правилата на нашето социално-либерално, политически коректно общество. Мъжете трябва да са два пъти по-добри в занаята, за да останат конкурентни на работното място. За жените е достатъчно да не изостават.

Тайлър го изгледа скептично.

— Наистина ли вярваш в това?

— Без никакво съмнение — заяви Джей Ди. — Поне в нашите среди е така. Всичко е заради бройките. Защото в процентно съотношение твърде малко жени остават в големите адвокатски кантори, отново по свой избор — побърза да подчертае той. — И когато някоя що-годе компетентна жена кандидатства да стане съдружник, със сигурност ще я приемат. Но дали мъжете като теб и мен могат да разчитат на същото отношение?

Тайлър отвори уста.

— Прав си, нас никой не ни чака с отворени обятия — довърши вместо него Джей Ди. — Никой от отдел „Човешки ресурси“ няма да препоръча на Управителния съвет да увеличи процентът на белите мъже, които стават съдружници. Затова ние с теб — той посочи с пръст първо Тайлър, след това себе си — трябва да се пазим от сянката си, за да не им дадем извинение да ни изпързалят.

Тайлър вдигна ръце.

— Добре — просто не се впрягай толкова. Знам, че напоследък си подложен на голям стрес…

— Просто казвам, че всеки човек трябва да се преценява според заслугите си. Без „плюсове“ и благоприятстващи фактори като пол, раса, националност или…

— … за предстоящото оповестяване на решението за новите съдружници и всичко останало, аз разбирам, че си изнервен…

— … така че всеки човек да има равен шанс… — Джей Ди замълча. Беше чул само последните думи на Тайлър. — Чакай — ти мислиш, че се притеснявам дали ще ме направят съдружник?

Тайлър го изгледа преценяващо.

— Ти да не казваш, че не се притесняваш?

— Ти да не казваш, че имам основание да се притеснявам?

Джей Ди се огледа и понижи гласа си до шепот.

— Защо, какво си чул? Знаеш ли нещо? Чакай, няма значение — не ми казвай. Не, честно — какво знаеш?

Тайлър се засмя.

— По-спокойно, приятел. Не съм чул нищо. Изпълнителният съвет няма навика да посвещава простосмъртните юристи с шестгодишен стаж в кантората в детайлите на изборната процедура.

Джей Ди издиша с облекчение.

— Да, прав си. — Възвръщайки фасадата на самообладание, той хвърли топката към Тайлър.

— Ти бий сервиса.

Двамата играха в мълчание няколко минути, единственият звук беше ритмичното тупкане на топката, която летеше ту наляво, ту надясно.

Накрая Джей Ди наруши мълчанието.

— За твое сведение, аз не смятам, че съм притеснен. Но в името на спора мога да приема, че съм малко изнервен, това е съвсем естествено. Тук съм от осем години. Толкова труд съм положил. Това е…

— … единственото нещо, което си правил някога без помощта на баща ти и не искаш да се провалиш на финала — намеси се Тайлър. — Разбирам те.

Джей Ди се закова на място. Топката прелетя край него, удари се в стената зад гърба му и затупка по корта. Той изгледа приятеля си в ледено мълчание. Тайлър се усмихна невинно.

— Опа — това да не е едно от онези неща, които не бива да се изричат на глас?

Джей Ди продължаваше да мълчи. Като негов най-добър приятел, Тайлър много добре знаеше, че темата за баща му определено беше забранена територия.

— Но аз си мислех, че с теб укрепваме връзките си — продължи Тайлър. — Нали знаеш, като двама потиснати бели мъже.

Джей Ди го изгледа ядно.

— Много остроумно. Смей се сега, но ще видим дали ще се смееш след две години, когато се кандидатираш за съдружник и те изритат на улицата с едно „благодарим за отделеното време“. — Той махна към корта. — Е, ако си приключил с малките си лични прозрения в душата и главата ми, дали е възможно да поиграем малко скуош?

Тайлър се поклони благосклонно.

— Дадено.

Двамата подновиха отново играта. Безмълвни. Съсредоточени. Джей Ди тъкмо влизаше във форма, когато Тайлър подхвана още една тема за разговор, която той не искаше да обсъжда.

— Днес следобед те видях да минаваш покрай кабинета ми заедно с Пейтън — отбеляза Тайлър. — Двамата се шегувахте, както винаги.

Джей Ди се хвърли към топката и я изпусна на косъм. Изруга тихичко, надигна се от пода и тръгна след топката. Той знаеше, че Тайлър отново го подкачаше, но той нямаше да му достави удоволствието да го извади от равновесие за втори път днес.

— Повикаха ни в кабинета на Бен — отговори равнодушно той. И хвърли топката към Тайлър.

Играта продължи, Тайлър също.

— Е… ти поздрави ли я за статията в „Чикаго Лойър“?

Джей Ди се усмихна, припомняйки си разговора си с Пейтън по-рано същия ден.

— Всъщност, да, поздравих я. По моя си начин.

— Знаеш ли, може би трябва да й изложиш концепцията, че „жените напредват, като просто не изостават“ — подразни го Тайлър. — Тя сигурно ще има какво да добави.

Джей Ди се намръщи.

— Моля те, пет пари не давам какво ще каже Пейтън. Какво, ще направи, ще ми се фръцне ядосано? — Той отметна въображаемата дълга коса от рамото си с преувеличен жест. — Слушай, някой ден ще я хвана за опашката и… — Той направи жест сякаш извиваше нечий врат.

Невъзмутимо, върна сервиса на Тайлър. Двамата продължиха да си разменят топката, съсредоточени в играта.

— Насилието винаги ли присъства в твоите сексуални фантазии? — подхвърли Тайлър.

Джей Ди се обърна сепнат:

— Сексуални…? — И в този момент летящата топка го удари в лицето. Той се просна по гръб с разперени ръце и крака на игрището.

Тайлър дотича и размаха победоносно ракетата.

— Това е страхотно. Трябва да си говорим така по-често. Джей Ди се пресегна, грабна топката от земята и я запрати към Тайлър.

 

 

Джей Ди си тръгна по-късно тази вечер, все още замаян от удара на топката. Той не знаеше кое го болеше по-силно — лицето или егото. Като много нахъсан играч, той не можеше да повярва, че бе допуснал Тайлър да го разсее толкова лесно. Да му се присмива за Пейтън, беше толкова… елементарно. Но какво можеше да каже той? Както винаги, тя вадеше на повърхността най-лошото в него. Очевидно дори когато играеше скуош.

Честно казано, в този конкретен случай умът му беше зает не само с Пейтън Кендъл. Докато паркираше колата си в подземния гараж на високия жилищен блок на Голд Коуст, където живееше, Джей Ди се почувства изморен. Много изморен. Сякаш всички тези дни, в които беше работил по деветнайсет часа през последната година, изведнъж се бяха стоварили върху него със страшна сила.

Джей Ди закрачи към асансьорите в гаража, натисна дистанционното още веднъж, за да провери за по-сигурно, че наистина беше заключил вратите на колата. Той знаеше, че проявяваше прекомерна загриженост, но да бъдем реалисти — кой не би го направил? Веднъж той се беше пошегувал с Тайлър, че карането на бентли те изпълваше с желание да пътуваш по-дълго до работа. Тайлър се беше засмял на шегата, но бащата на Джей Ди не беше посрещнал шегата по същия начин. Всъщност, именно сребърното Бентли Континентал Джи Ти беше предизвикало раздора, епичния скандал между него и баща му преди две години.

Бащата на Джей Ди, уважаваният съдия Престън Д. Джеймисън, отново се беше опитал да каже на Джей Ди как да живее живота си.

— Трябва да продадеш тази кола — беше заявил категорично баща му в деня след погребението на дядото на Джей Ди.

Джей Ди беше изтъкнал, че дядо му, знаменитият предприемач Ърл Джеймисън, беше оставил автомобила на Джей Ди като изрична клауза в завещанието си. Този аргумент беше ядосал още повече баща му, който определено не беше „автоманиак“ и който открай време ревнуваше от близостта между Джей Ди и дядо му.

— Но ти не можеш да караш тази кола през седмицата — съдружниците не искат да виждат как някакъв редови адвокат кара кола за сто и петдесет хиляди долара! — Баща му се беше опитал да атакува едничката слабост на Джей Ди — неговото желание да успее в кантората. Но за първи (и към днешна дата, единствен) път, Джей Ди имаше други приоритети — а именно че тази кола означаваше за него много повече, отколкото си представяше баща му.

Той се беше усмихнал леко уморено на баща си. Дните около погребението на дядо му бяха дълги и тежки.

— Всъщност, татко, тази кола струва сто и деветдесет хиляди долара — с хромираните спортни джанти и облицованото купе. И да, аз мога да я карам през седмицата, без проблем, всъщност — ето, виж, минавам по Лейк Шор Драйв на юг и завивам по Вашингтон стрийт…

Забележката не се видя никак смешна на баща му.

— Знаеш ли какво ще кажат хората? — беше се възмутил той. — Срамота е съдия от федералния апелативен съд да има за син някакъв разглезен плейбой, който се перчи с лъскава спортна кола!

Джей Ди се опита да скрие гнева си и да не удостои коментара с отговор. Вярно, той беше ерген и излизаше с различни жени, но „плейбой“ беше малко преувеличено. Прекарваше твърде много време в службата, за да води нещо повече от умерено здравословен светски живот. Освен това той знаеше какъв беше истинският проблем — репутацията на баща му, а не неговата. Представяше си как баща му щеше да добави този аргумент към списъка с другите разочарования от сина си: той не беше редактор на „Харвард Лоу Ривю“, не беше женен и накрая — най-лошото — беше избрал да работи в „Рипли и Дейвис“, една от двете водещи адвокатски кантори в града и пряк конкурент на кантората, където беше работил баща му и беше станал старши съдружник, преди да го изберат за съдия.

Но онова, което притесняваше Джей Ди много повече от разочарованието на баща му или тревогата за неговата професионална репутация (на трийсет и две години, той отдавна бе свикнал да живее под сянката на тези неща), беше фактът, че баща му беше проявил дързостта да го нарече разглезен. Вярно, семейството им беше състоятелно, дори много заможно, но това не омаловажаваше факта, че Джей Ди се беше съдрал от работа, за да стигне там, където беше сега. Това именно беше причината да реши да не постъпи в старата кантора на баща си, не искаше специално отношение заради фамилното си име.

При други обстоятелства Джей Ди би подминал отказа на баща си да признае постиженията му, но в онзи ден, в емоционалната покруса след погребението, той просто не се сдържа. И изрече някои неща, с набиращ сила глас, а след това и баща му каза някои неща и насред спора Джей Ди заяви, че не иска повече нито грош от попечителския си фонд. От този ден нататък, закле се той, щеше да оцелява сам.

И от този ден насам, той наистина оцеляваше сам.

Е, в интерес на истината, това не беше непосилна финансова задача. Като адвокат с шестгодишен стаж в кантората по онова време, Джей Ди печелеше най-малко 300000 долара на година, в това число бонуса. Но все пак беше дяволски малко в сравнение с издръжката на всеки един член на чикагската фамилия Джеймисън от близката история. И по тази причина Джей Ди се гордееше със себе си.

Както се гордееше и с бентлито. То не беше само сантиментална връзка между него и дядо му, то се беше превърнало в символ в неговата лична Декларация за независимост от коловозите на баща му. И освен това той изглеждаше страшно готин, когато го караше.

Докато се изкачваше с асансьора до своя апартамент на 44-я етаж („Не е ли мансарда?“, беше попитала майка му с ужас, когато я беше поканил за първи път), Джей Ди се замисли над коментарите на Тайлър по време на скуоша. Въпреки че не си признаваше, той се изнервяше все повече с всеки изминал ден, докато чакаше да съобщят официално решението за избор на нови съдружници.

Въпреки че определено, мислеше си Джей Ди, докато вървеше по коридора и отключваше входната врата, срещата с Бен този следобед беше прогонила всички досадни съмнения, които го тормозеха през последните няколко седмици. Той беше чул недоизречените думи на Бен, за това, че Джей Ди и Пейтън скоро щяха да бъдат съдружници. Джей Ди беше забелязал, че Пейтън също не ги беше пропуснала — беше видял блясъка в тъмносините й очи.

Очите й сигурно бяха заблестели по същия начин, когато беше прочела имейла от Изпълнителния съвет, предположи Джей Ди. Той захвърли куфарчето си и спортния сак върху дивана в хола, който гледаше към най-хубавото нещо в апартамента: френски прозорец с изглед към прочутата Великолепна миля от Мичиган авеню и към синята шир на Мичиганското езеро. („Поне има гледка“, беше изсумтяла неохотно майка му.)

Да, наистина, Джей Ди не се съмняваше, че имейлът от Изпълнителния съвет беше култовият момент в деня на Пейтън. Тя беше умна — никога не играеше директно женските си карти пред съдружниците в кантората, но също така никога не пропускаше възможността да заяви феминистката си позиция. Например като споменаването й в статията „Четирийсет опасни жени под 40“. Единствената причина, поради която я беше попитал за нея, беше да й отнеме удоволствието, което би й доставило да спомене сама за успеха си и да му натрие носа.

Не че между тях имаше конкуренция.

Пейтън Кендъл можеше да присъства в десет статии, ако искаше, можеше да завърти на малкия си либерален феминистки пръст цялата кантора — той изобщо нямаше да се трогне. Джей Ди знаеше, че беше добър адвокат, много добър и щом станеше съдружник (дори и тя също да станеше съдружник), и поемеше пълен контрол върху делата си, той щеше да направи всичко възможно повече никога да не работи заедно с Пейтън.

Е, само ако успееше да се справи с делото на дрогерии „Гибсънс“…

Джей Ди си взе бърз душ. Беше късно, а на другата сутрин той трябваше да стане рано. Пейтън едва не го беше изпреварила в службата днес, а той не биваше да допуска това.

Не че те двамата бяха съперници.

Нищо подобно.