Джули Джеймс
Закони на привличането (10)

10

Всичко започна съвсем невинно.

Беше вторият ден от съдебния процес и според Пейтън всичко вървеше добре. Срещу клиента й, мобилен оператор от световен мащаб, беше заведен иск за сексуален тормоз вследствие на инцидент в един от търговските офиси.

Според ищцата, която работеше в отдел „Продажби“, тя беше приела шефът й да я закара до дома й след традиционния фирмен круиз и когато паркирал пред къщата, той й беше направил сексуално предложение, така да се каже.

Или, с други думи, беше смъкнал ципа на панталона си и я беше попитал дали би искала да изпробва неговия „любовен скоростен лост“.

Никой не оспорваше дали инцидентът се беше случил, тъй като ищцата беше проявила достатъчно съобразителност и беше снимала въпросния „любовен скоростен лост“ с мобилния си телефон, а снимката се беше превърнала във „веществено доказателство №1“ по делото.

— Уволнете този човек — беше посъветвала Пейтън клиента си, когато беше научила за инцидента преди малко повече от година. — И му кажете да си обнови репертоара. С тези приказки няма да стигне далеч.

Уволнението на мениджъра обаче не беше достатъчно удовлетворение за ищцата, която беше завела срещу компанията иск за два милиона долара. Тъй като никой не оспорваше инцидента, работата на Пейтън беше да установи, че компанията беше реагирала своевременно и адекватно на случая, което по закон я освобождаваше от всякаква отговорност.

Първата стъпка в нейната защитна стратегия започна в първия ден от процеса, с избора на съдебните заседатели. В светлината на печално известното веществено доказателство №1 (което адвокатът на ищцата беше преувеличил до карикатурни размери и несъмнено смяташе да показва в целия ход на делото), Пейтън се беше постарала да избегне всички заседателки с „деликатна чувствителност“. Онези, които проявяваха склонност към „консервативния морализъм“; онези, които биха се възмутили от поведението на бившия служител на ответника и биха изразили това възмущение под формата на финансово обезщетение за ищцата.

С други думи, сред заседателите нямаше място за жени като Лейни.

Нямаше място за хора, които биха погледнали огромна цветна снимка на навирен пенис, надзъртащ от нечий дюкян на панталон (ехо!), и биха попитали колко нули имаше в милиона.

Затова, втората стъпка в стратегията на Пейтън беше да установи правилния тон на процеса още с встъпителното си слово: съчувствен, но категоричен. Тон на разбиране и абсолютно съгласие, че директорските „любовни скоростни лостове“ трябваше да се държат прибрани зад вдигнати ципове, но същевременно рационален и логичен в насочването на журито към разбирането, че нейният клиент, работодателят, не носеше финансова отговорност на стойност два милиона долара заради действията на един свой бивш служител.

Пейтън се надяваше, че беше успяла да постигне това тази сутрин. Джей Ди стоеше до нея, когато тя беше казала на Джаспър, че притежава достатъчно солиден опит в съда и че умее да разчита езика на тялото на съдебните заседатели. Пейтън беше започнала встъплението си, посочвайки веществено доказателство №1, грамадната снимка на полуеректирал пенис, която адвокатът на ищцата беше извадил на показ за собствената си встъпителна реч.

— Охо — беше възкликнала Пейтън, оглеждайки снимката, преди да се обърне към съдебните заседатели. — Ако кафето преди заседанието не е успяло да ви събуди, тази гледка в девет часа сутринта със сигурност ще ви разбуди.

Съдебните заседатели се бяха разсмели.

Хм, изнасянето на встъпителна реч пред почти двуметрова снимка на полуеректирал мъжки полов орган, несъмнено беше паметно събитие. Но това беше само върхът на айсберга на събитията, които се развиха в катастрофална спирала през следващите четирийсет и осем часа.

Пейтън се върна в кантората за обедната почивка; тя и Брандън възнамеряваха да използват времето, за да се подготвят за кръстосаните разпити на свидетелите на ищцата, които щяха да започнат този следобед. Но когато влезе в офиса, тя завари Ирма да рови като обезумяла сред папките на бюрото й.

— Слава богу, че си тук — каза Ирма в момента, когато Пейтън отвори вратата. — Обади се Мари — търсила под дърво и камък касовия бон от вечерята в японския ресторант с юристите от „Гибсънс“. Трябва да я отчете в счетоводството преди края на финансовото тримесечие. Счетоводителите отказват да обработят разходите по срещата, докато не получат всички документи.

Пейтън се намръщи.

— Джей Ди плати вечерята, не аз. Касовата бележка трябва да е при него.

Ирма я погледна безпомощно.

— Знам и казах това на неговата секретарка, но тя не може да намери касовия бон в кабинета му.

— Ами, кажи й просто да попита Джей Ди къде я е сложил.

— Той е в конферентната зала на горния етаж, подготвя се за изслушването в съда този следобед. Казал на Кати, че ще потърси бележката по-късно. — Ирма въздъхна виновно. — Съжалявам, Пейтън, знам, че и ти си заета, не искам да те занимавам с дребни неща.

Просто Бен е хванал Мери за гушата, а тя си го изкарва на мен.

Пейтън погледна часовника си. Тя искаше Ирма да набере бележките, които Брандън беше нахвърлял сутринта, преди да се върне в съда в 13:30. Колкото по-бързо успееше да разреши проблема с касовата бележка, толкова по-добре.

Тя подаде записките на секретарката си.

— Ето — вземи тези записки и ги набери на компютъра. Аз ще потърся в кабинета на Джей Ди и ще се опитам да намеря касовия бон.

Ирма кимна и се залови за работа. Пейтън прекоси коридора и влезе в кабинета на Джей Ди. Колко нетипично за Джей Ди, помисли си тя, да пропусне нещо толкова основно. Най-малкото, това показваше напрежението, на което беше подложен, откакто Бен им беше съобщил новината, че само един от тях щеше да стане съдружник.

Добре. Тя се радваше, че не беше единствената изнервена напоследък.

Пейтън първо прегледа етажерката покрай стената на офиса, търсейки касовата бележка или някаква папка, свързана с делото на „Гибсънс“. Не намери нищо там, затова се насочи към бюрото на Джей Ди.

Отначало не видя нищо. Почти беше подминала, когато забеляза крайчето на малко листче хартия, да се подава под настолния календар върху писалището. Питайки се дали това беше търсената бележка, Пейтън се пресегна да вдигне календара и — по дяволите! — някак успя да преобърне една картонена чаша от Старбъкс, оставена почти до ръба на бюрото. Кафето се изля от дупката на капачето. Пейтън вдигна бързо чашата, но кафето вече беше потекло по ръба на бюрото и върху стола — право върху сакото на Джей Ди, което той беше преметнал внимателно сгънато върху подлакътника на стола, така че да не се измачка.

Пейтън изруга тихо, докато се суетеше какво да направи; после се огледа за кърпичка, салфетка, нещо, с което да попие кафето, което бързо попиваше в плата. Тъй като не видя нищо, тя грабна сакото — сигурно можеше да го изплакне със студена вода или нещо такова — и тогава забеляза етикета, на който пишеше, че беше ушито по поръчка в Лондон. Пейтън се подсмихна; разбира се, че беше ушито на ръка в Лондон. Тя си спомни схватката в библиотеката и лукавия тон на Джей Ди.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Пейтън замръзна при звука на гласа му.

Та тутакси си представи как изглеждаше, с чаша кафе в едната ръка и изцапаното сако в другата. И с лукава усмивка.

Пейтън вдигна поглед и видя Джей Ди на вратата, с яростно изражение на лицето. Той държеше куфарчето си, явно готов да тръгне към съда, и естествено, беше безупречно облечен в ушита по поръчка риза и панталон, който му стоеше идеално.

Пейтън нямаше представа защо забеляза това.

Както и да е.

Тя се обърна към Джей Ди и понечи да обясни.

— Търсех касовата бележка за вечерята с представителите на „Гибсънс“.

Джей Ди не й обърна внимание. Вместо това посочи.

— Кафе ли е това върху сакото ми?

— Д-да…

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— О, разбирам. Може би си помислила, че съм скрил касовата бележка от вечерята в картонена чаша от Старбъкс?

Пейтън се опита да се пошегува.

— Ами, аз нямам навик да държа документи на необичайни места, но… — тя не довърши.

Не беше смешно.

Джей Ди я изгледа подигравателно.

— Това е ужасно пасивно агресивно от твоя страна, нали?

Пейтън го изгледа слисано. Той не мислеше сериозно, че го беше направила нарочно, нали?

Сега тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти не говориш сериозно. — Тя се канеше да се извини, но сега, хм… проклет да е. Тя вече нямаше никакво желание да се извинява.

— И какво е това, някакъв жалък опит за саботаж ли? — попита подигравателно Джей Ди. — Чакай да позная — чула си, че този следобед имам изслушване в съда, и си решила да ме направиш за смях.

— За това не ти трябва моята помощ.

Джей Ди присви гневно очи.

— Освен това няма нужда да те саботирам, за да стана съдружник в кантората — добави Пейтън.

— Всъщност, мисля, че ти трябва да си много притеснена, щом си готова да се принизиш до това ниво. — Джей Ди вдигна победоносно пръст. — Но за щастие, аз имам резервно сако в кабинета си.

Джей Ди затвори вратата, сочейки калъфа за дрехи, окачен от вътрешната страна. Той отвори ципа на калъфа и гордо извади второ сако, също толкова скъпо и луксозно. После преметна сакото върху един от столовете пред бюрото си и погледна предизвикателно Пейтън.

Тя завъртя очи.

— Слушай, смятах да ти обясня, но сега виждам, че не си струва. — Тя мина покрай Джей Ди, за да излезе от кабинета му, забравяйки за момент, че все още държеше в ръце сакото му и кафето.

— Елегантно измъкване.

Пейтън се закова на място.

Измъкване?

Пейтън Кендъл никога не се измъкваше.

Тя се обърна към Джей Ди.

С нагла усмивка, той седна зад бюрото си. Облегна се назад, сключил ръце зад главата си.

— Искаш да кажеш нещо, преди да излезеш ли, Пейтън?

Той я дразнеше, тя знаеше това. Пейтън можеше да пропусне предизвикателството. Тя можеше да се обърне и да напусне кабинета му без повече приказки. След две седмици, по един или друг начин, повече нямаше да й се налага да общува с него.

Джей Ди изтълкува паузата като колебание.

— В такъв случай — каза той, кимвайки към сакото в ръцете й, — надявам се да го дадеш на добро химическо чистене. Само се постарай да ми го върнеш, преди да те изритат оттук.

С тези думи той се върна към работата си.

Пейтън въздъхна. Е, добре. Тя беше опитала.

— Няма проблем, Джей Ди — подхвърли ведро тя. — Като съм се захванала, какво ще кажеш за второто ти резервно сако? Да занеса ли и него на химическо чистене?

Джей Ди вдигна поглед от компютъра, объркан.

— Аз нямам второ резервно сако.

— О, колко жалко. — И с тези думи Пейтън свали капачето на картонената чаша и ловко изля останалото кафе върху сакото, което той беше поставил толкова прилежно на стола.

Джей Ди зяпна от слисване. Той бавно вдигна поглед към Пейтън.

— О, не! Ти. Не направи това.

Пейтън погледна сакото. По дяволите, тя го беше направила, наистина.

Тя закри устата си с ръка, за да прикрие собствения си шок. Но вече беше твърде късно да върне лентата.

— Можеш да ми изпратиш сметката за химическото чистене, Джей Ди. И… за кафето също. — С тези думи тя постави внимателно празната чаша върху бюрото му.

След това се усмихна сладко и се измъкна от кабинета.

Пейтън излезе забързано в коридора, прелетя покрай бюрото на секретарката на Джей Ди, оттам покрай бюрото на Ирма. Тъкмо беше стигнала до вратата на кабинета си, когато чу гласа на Джей Ди да крещи името й.

— Пейтън!

Тя се спря пред вратата и се обърна.

Джей Ди стоеше на вратата на кабинета си с най-свирепото изражение, което тя беше виждала някога на лицето на човешко същество.

Двамата стояха един срещу друг в коридора, като каубои от Дивия запад, готови да дръпнат спусъка.

С лукава физиономия, тя погледна към Ирма и Кейти, които седяха зад бюрата си и наблюдаваха с любопитство сцената. След това вдигна поглед към Джей.

— Да, Джей Ди? — изрече предизвикателно тя. След толкова години водене на тайна война… Пейтън знаеше, че той нямаше да се издаде точно сега.

Той се огледа, осъзнавайки, че с вика си беше привлякъл твърде много внимание. Замълча, след това й кимна любезно.

— Просто исках да ти пожелая успех в съда този следобед.

Тя се усмихна от сигурното убежище на кабинета си.

— Благодаря, Джей Ди, много мило от твоя страна. И аз ти желая успех. — С преувеличено кимване и лек реверанс, тя се обърна и влезе в кабинета си.

Пейтън затвори вратата зад себе си. Облегна се на нея с разцъфтяла усмивка. В известен смисъл, помисли си тя, наистина беше жалко, че Джей Ди трябваше да си тръгне.

Тези емоции щяха да й липсват.

 

 

С всяка крачка, с всяка стъпка през трите преки до съдебната палата, яростта на Джей Ди нарастваше.

Имаше опасност да закъснее; беше се забавил повече, отколкото възнамеряваше, преговаряйки аргументите си за последен път в конферентната зала, в желанието си да бъде перфектен.

А сега съвършенството определено беше непостижимо.

Идеше му да й извие врата.

Може би, каза си Джей Ди, петното беше изсветляло леко в сравнение с последния път, когато го беше погледнал. Може би кафето се беше изпарило на път към съда.

Той погледна обнадежден сакото си.

По дяволите, петното изглеждаше по-лошо, отколкото го помнеше.

Да облече резервния костюм беше невъзможно, Пейтън го беше обезвредила заливайки сакото с кафе. Изправен пред невъзможността да се прибере вкъщи и да се преоблече или дори да си купи друг костюм, Джей Ди трябваше да замени „случайно“ залятото с кафе с консервативно тъмносиво сако, което за съжаление не беше достатъчно тъмно.

Джей Ди изглеждаше като идиот.

Той можеше само да се надява, че осветлението в съдебната зала щеше да бъде слабо и че съдията, който седеше на пет метра от подиума, на който Джей Ди щеше да пледира, нямаше да забележи голямото колкото грейпфрут леке върху лявата предница на сакото му.

Джей Ди стигна до Дирксън Федерал Билдинг и влезе забързано. Беше съблякъл сакото си, за да премине през проверката за сигурност, и за момент се изкуши да не го слага за пледоариите, но накрая реши, че влизането по риза в съдебната зала беше не само неуважително, но можеше и да му навлече неприязънта на съдията.

Асансьорът до 23-я етаж беше претъпкан. Джей Ди изчака до последно, преди да облече отново сакото си. Веднага се насочи към предната част и седна на първия ред, в очакване да обявят неговото дело.

Джей Ди никога не се беше смущавал от външността си в съда (всъщност, нито някъде другаде) и усещането никак не му харесваше. Все пак трябваше да поддържа определен образ: той беше корпоративен защитник, плащаха му хиляди долари, за да защитава корпорации, боравещи с милиони долари. Неговите клиенти очакваха и си плащаха за съвършенство. Те не плащаха, за да поверят оспорването на изключително важен колективен иск в ръцете на някакъв смотаняк, който очевидно се беше залял с глупавото си капучино, докато шофира раздрънкания си форд от предградията на път за града.

Само при мисълта за това го побиха тръпки.

Делото на Джей Ди беше трето по ред. Когато съдебният секретар обяви делото, той се изправи, оправи вратовръзката си и забрави за всичко останало. Имаше работа за вършене.

Джей Ди се качи на подиума и кимна на адвоката на другата страна, който се доближи от другата страна на залата.

Дори да забеляза петното върху сакото му, адвокатът на ищците не се издаде и Джей Ди изпита благодарност за слабото осветление в съдебната зала.

Адвокатът на ищците изложи твърденията си пръв. Джей Ди слушаше внимателно, следейки за местата, където съдията го прекъсваше и си отбелязваше наум да атакува именно по тях.

Когато десетте минути на ищците изтекоха, Джей Ди излезе напред и застана в средата на подиума. Оспорването на колективни искове беше от огромно значение при делата от практиката на Джей Ди и за щастие там той беше в стихията си.

Джей Ди заговори.

— Ваша чест, в днешния ден съдът трябва да прекрати проточилото се шест години дело на господин Девор. Предявявайки претенция за нарушаване на договора и претендирайки за освидетелстване на територията на цялата страна, господин Девор буквално превърна една най-обикновена процедура по възбрана във федерално дело.

Независимо какво решение ще вземе Съдът по отношение на ипотечния договор и оспорваните от господин Девор клаузи, едно е сигурно — по това дело не може да се постанови колективен иск, тъй като господин Девор не може да се квалифицира като колективен ищец. Той на практика лъжесвидетелства в показанията си…

Точно в този момент Джей Ди забеляза как съдията се наведе напред на стола си. Той протягаше любопитно врат от скамейката, опитвайки се да види нещо.

Съдията рязко вдига ръка, за да спре пледоарията му.

— Адвокат — обърна се той към Джей Ди с озадачено изражение, — да не са ви простреляли на идване насам?

Съдията се надвеси още по-напред, присви очи, разглеждайки гърдите на Джей Ди, в опит да види петното по-добре.

— Какво е това?

Джей Ди можеше само да стои на подиума, докато докладчикът по делото, секретаря, адвоката на ищците й почти всички други хора в залата се взираха в голямото колкото топка за тенис петно върху сакото му.

Дотук с надеждите да остане незабелязано.

 

 

А след това положението стана по-лошо.

Разбира се, Джон Греви, съдружник в кантората и пледиращ адвокат в отдела на Джей Ди, случайно имаше дело при същия съдия този следобед.

— Точно заради това казваме на младите адвокати винаги да имат резервен костюм в кабинета си — изсъска неодобрително той, когато Джей Ди мина покрай него на излизане от съдебната зала.

Така ли, Джон?, прииска му се да можеше да каже. Не се занасяй.

И тогава положението стана още по-лошо.

Веднага щом излезе от съдебната зала, Джей Ди остави куфарчето си на земята и побърза да свали опетненото сако. Тогава чу зад гърба си познат глас.

— Мен ли се опитваш да изложиш или само себе си?

Джей Ди затвори очи. Идеално. Точно това му трябваше.

Той се обърна и се озова срещу печалното изражение на баща си.

— Здравей, татко. Каква изненада, да се видим тук — каза той, макар че всъщност не беше никаква изненада. Като съдия в Апелативния съд, кабинетът на баща му беше в същата сграда.

Многоуважаваният съдия Престън Ди Джеймисън изгледа сина си с дълбоко разочарование. Джей Ди познаваше добре този поглед.

— Марги видяла името ти в описа тази сутрин — каза баща му, имайки предвид секретарката си. — Тя следи твоите дела. Тъй като майка ти и аз отдавна не сме те виждали, реших да се отбия и да изслушам пледоарията ти.

Престън пристъпи крачка по-близо, приковал поглед върху сакото на сина си. Джей Ди се приготви за неизбежното.

— Изглеждаш абсурдно — отбеляза баща му. — Наистина трябва да държиш резервен костюм в кабинета си.

— Благодаря за съвета, Ваша Чест — отговори саркастично Джей Ди.

Той взе куфарчето си и влезе в асансьора, който тъкмо отваряше врати.

— Предай много поздрави на мама — добави той, докато вратите на асансьора се затваряха.

Джей Ди заби поглед право напред, докато асансьорът се спускаше към партера. В ума му имаше една-единствена мисъл.

Отмъщение.

Скоро неговият час щеше да удари.