Джули Джеймс
Закони на привличането (11)

11

Моментът настъпи няколко часа по-късно.

Джей Ди се спотайваше в кабинета си тази вечер, дебнейки за подходящ момент. И този момент настъпи, когато Лейни се отби да вземе Пейтън за курса им по йога.

Той седеше на бюрото си, преструвайки се, че работи, и следеше движението в коридора. По едно време му се стори, че щеше да се наложи да прекрати мисията си, тъй като Лейни явно се затрудняваше да убеди Пейтън да тръгне.

— Знаеш, че си подготвена — дочу той да казва Лейни. — Хайде, йогата ще ти помогне да се отпуснеш.

Джей Ди добре познаваше навиците им. Пейтън и Лейни ходеха на йога всяка седмица — не, че той се интересуваше от навиците на Пейтън или нещо такова — и тази вечер не правеше изключение. Тя се преоблече в глупавия си небрежен, леко хипарски екип за йога, оставяйки елегантните дрехи в кабинета си.

Джей Ди проследи как Пейтън и Лейни излязоха. За един съвсем кратък миг му се стори, че видя как Пейтън погледна към кабинета му, но сигурно просто го тресеше параноя. Той почака малко, за да е сигурен, че е безопасно. Разполагаше с около един час, за да изпълни задачата си, което беше напълно достатъчно. Щяха да му трябват само няколко минути.

Джей Ди се промъкна крадешком по коридора. Той беше подготвен, носейки дебела папка в ръка, в случай че мисията пропаднеше и му потрябваше прикритие, винаги можеше да каже, че се беше отбил в кабинета й, за да остави папката. Но в действителност Джей Ди проявяваше прекомерна предпазливост: вече беше късно и повечето колеги си бяха тръгнали. Той можеше да си свърши работата, без да го видят.

Джей Ди потисна желанието да се засмее злостно, огледа се на всички страни, видя, че теренът е чист, отвори вратата на кабинета на Пейтън и влезе вътре. Един бърз поглед и забеляза на пода в ъгъла онова, което търсеше.

Обувките й.

Мотивът му беше ясен: щом тя искаше да играе мръсно в надпреварата за мястото на съдружник, той нямаше да остане по-назад. Тя го постави в положението на пълен глупак в съда, затова сега… щеше да последва разплата.

Джей Ди взе едната обувка, черна, със седем сантиметрово токче и отворена пета, която нашепваше за Джими Чу. И Пейтън имаше нахалството да нарича него дизайнерски сноб. Тънкото токче със сигурност щеше да я прониже смъртоносно тази вечер, макар че правеше краката й да изглеждат фантастични и изумителни.

Джей Ди нямаше представа откъде му хрумна последната мисъл.

Осъзнавайки, че рискуваше да се разконцентрира, той напъха обувката в дебелата папка и излезе от кабинета на Пейтън, като се насочи към канцеларията.

Ножчето за рязане на хартия свърши чудесна работа. Острието разряза токчето по средата, без да остави следа. Малко безцветно лепило, колкото да задържи временно токчето, и готово.

Отмъщението наистина беше сладко.

Пейтън се чувстваше ужасно.

Адреналинът от победата й този следобед беше бушувал двайсетина минути, преди да отстъпи място на чувството за вина.

Вярно, Джей Ди беше невероятно, вбесяващо арогантен и нагъл. Той нарочно се беше опитал да я извади от кожата й и Пейтън се съмняваше, че би имала проблем да убеди цял състав от юристи, че той си заслужаваше наказанието. Но все пак.

Тя се чувстваше ужасно.

Прехвърляйки наум събитията от изминалия ден, сега се питаше дали изобщо беше редно да рови в кабинета му. Пейтън не знаеше защо си беше позволила подобна волност, предвид факта, че те двамата бяха заклети врагове.

А после и дреболията с… кафето.

Като адвокат, който се явяваше на дела в съда, Пейтън знаеше колко важен беше външният вид. На всичкото отгоре тя беше дочула от тайната осведомителна агенция в кантората (тоест Ирма), че един от съдружниците беше видял Джей Ди в съда и го беше скастрил за петното върху сакото му. От което Пейтън се почувства още по-виновна.

И така, сега идваше трудната част.

Тя трябваше да се извини.

Преди да си тръгне заедно с Лейни за часа по йога, тя беше погледнала към кабинета на Джей Ди и за момент се беше изкушила да му се извини лично, но това не бе никак лесно.

Вместо това, Пейтън се мяташе в леглото тази вечер, решена да се извини утре сутринта, преди да тръгне за съда. Сънят бягаше от клепачите й. Непримирима, Пейтън се пресегна и взе телефона от нощното шкафче до леглото й.

Тя го гледа дълго, преценявайки наум доводите. После набра номера.

Съобщението беше последното нещо, което Джей Ди чу тази вечер.

Както обикновено, той провери служебната гласова поща, преди да си легне и откри с изненада, че някой го беше потърсил точно преди полунощ.

Автоматичното съобщение го информира, че обаждането беше дошло от телефон извън кантората. Авторката на повикването не се идентифицира; тя започна направо, така сякаш продължаваха някакъв отдавна започнат разговор. Но Джей Ди веднага позна гласа.

— Знам, че ти сигурно ще помислиш, че пак се измъквам — започна Пейтън, — но вече е късно и ти може би спиш и аз сигурно бих могла да ти кажа това утре сутринта, но сега аз не мога да заспя и се въртя в леглото, затова реших да приключа с този въпрос и, ами…

Настъпи дълга пауза и за момент Джей Ди помисли, че съобщението беше свършило. Но после тя продължи.

— Съжалявам за днес следобед, Джей Ди. Първия път наистина залях сакото случайно, но втория… е, добре, това беше напълно недопустимо. Ще се радвам, да, ъъ, платя за химическото чистене. И… май това е всичко. Макар че наистина не е разумно да оставяш сакото си върху стола. Само казвам. Добре, тогава. За тази цел са измислени закачалките. Добре. Хубаво. Дочуване.

Джей Ди чу сигнала, съобщаващ за края на съобщението и затвори телефона. Той се замисли върху казаното от Пейтън — не толкова за нейното извинение, което беше половинчато, меко казано, — а за нещо друго.

Тя мислеше за него, докато лежеше в леглото.

Интересно.

По-късно същата нощ, след като беше спал няколко часа, Джей Ди скочи в леглото.

Изведнъж той си спомни — обувката й.

Олеле.