Джули Джеймс
Закони на привличането (19)

19

— Защо не накараш малкия да свърши тази работа?

Чувайки познатия глас, Пейтън вдигна глава от папката. Беше седнала с лице към прозореца, както обичаше да прави, когато работеше късно вечер. Гледката към другите небостъргачи наоколо с техните блещукащи светлини беше великолепна. И гледката на другите осветени офиси я караше да се чувства по-малко самотна.

Пейтън се завъртя на стола и видя Джей Ди да стои на вратата.

— „Малкият“ е в своя кабинет и се превива над останалите петнайсет задачи, които съм му възложила — каза тя, предполагайки, че той имаше предвид Брандън. — Така че за съжаление аз трябва да отхвърля тази купчина тук.

Джей Ди погледна часовника си.

— Няма да дойдеш на коктейла?

Пейтън поклати глава.

— Ти защо не си там?

— Бях на една конференция, която свърши със закъснение. Но сега ще се кача горе.

Джей Ди замълча, пристъпвайки от крак на крак.

— Нали не мислиш отново да висиш на вратата и да мънкаш? — попита Пейтън. — Защото започваш да ме плашиш.

— Не, не смятам да вися и да мънкам отново — отвори троснато Джей Ди, макар че на Пейтън й се стори, че долови съвсем лека усмивка по устните му.

Той влезе в кабинета й и се приближи до бюрото.

— Всъщност, върху какво работиш?

— Преглеждам практиката по инструкции за съдебните заседатели — каза с въздишка Пейтън. — Съдията иска да чуе пренията утре сутринта, преди да покани да влязат съдебните заседатели. Нямам притеснения за нашата позиция — просто искам да се уверя, че няма някакви знакови дела, на които може да се позове ищцата.

Джей Ди я погледна изпитателно.

— Искаш ли помощ?

— От теб?

— Да, Пейтън. От мен.

— Но така ще изпуснеш коктейла. Не трябва ли да ухажваш Бен и останалите съдружници? — попита тя.

— Не и ако ти не си там — каза той.

Добър аргумент. Може би Джей Ди наистина се опитваше да помогне. Напоследък правеше наистина мили жестове, помисли си Пейтън. Или може би просто беше толкова уверен в шансовете си да го направят съдружник. Умът й препускаше и част от нея искаше да каже на Джей Ди, че тя няма нужда от помощта му, че няма нужда да й се отплаща за устните показания. Но истината беше, че Пейтън наистина имаше нужда от помощ, а втората истина беше, че й се искаше Джей Ди да остане — и не само защото не искаше той да се качи на коктейла и да се размотава без нея.

Пейтън кимна.

— Добре.

Джей Ди се усмихна.

— Добре.

Той седна на един от столовете пред бюрото й.

— Защо да не започна с тази купчинка ето тук?

Джей Ди посочи папките, които бяха най-близо до него.

— Добре. — Пейтън започна да обяснява. — Накарах Брандън да изтегли всички относими съдебни решения от Седми район и Северната област на Илинойс, плюс това той намери две дела от Централния район, които несъмнено са убедителна инстанция.

— Не съм новобранец, Пейтън. Просто ми кажи какви са аргументите.

— Слушай, само защото приех помощта, която ти сам ми предложи, не означава, че ще ми вземеш делото.

— Знаех си аз, че ще съжалявам…

— Ами, в такъв случай, чувствай се свободен да си тръгнеш по всяко време…

— И да те лиша от удоволствието да се разпореждаш като началник? За нищо на света.

 

 

Хмм. Напоследък той носеше косата си малко по-дълга. Пейтън го погледна крадешком.

Джей Ди се изтегна на стола и изпружи дългите си крака, докато преглеждаше поредното дело. Главата му беше леко приведена над папката и Пейтън можеше да види, че на тила кестенявата му коса почти докосваше колосаната яка на синята му риза. Определено беше с три милиметра по-дълга от обикновена. Не че Пейтън обръщаше внимание на тези неща.

Тя се беше преместила и сега седеше на стола до Джей Ди. Така беше най-лесно да работят заедно — по този начин не се налагаше Пейтън да се пресяга през бюрото всеки път, когато той искаше да й покаже нещо, което беше открил в някое от преглежданите дела. Това беше нейната версия и тя се придържаше към нея.

Купищата дела върху бюрото й се бяха стопили. Добре, че Пейтън беше прехвърлила доста страници, когато Джей Ди се включи да й помага, защото нейното темпо се беше забавило драстично през последния половин час. През последните петнайсет минути, особено, тя беше, как да кажем, малко разсеяна. Пейтън беше уловила в главата си мисли, които някой би нарекъл малко… прибързани.

Пак тази глупава вратовръзка, помисли си Пейтън. Тя невинно си вършеше работата, четеше, когато Джей Ди посегна небрежно да разхлаби вратовръзката си и тя си помисли, хмм… той наистина трябва да я свали, в кантората вече няма жива душа. И тогава, хмм… тъй като в кантората вече нямаше жива душа, тя се запита какво би направил Джей Ди, ако — чисто хипотетично — тя се пресегнеше и разхлабеше възела вместо него… И тогава, по дяволите, като че ли тя вече не беше стигнала прекалено далеч — отново хипотетично, разбира се — да предположим, че би разкопчала и най-горните копчета на ризата му, те явно го стягаха и, олеле, в такъв случай би могла да го удари през просото и да премине към копчето на панта…

— От колко време се виждаш с Чейс?

Въпросът Джей Ди запрати Пейтън рязко в реалността.

— Хмм? Какво? — Сконфузена, тя се опита да се прикрие, сочейки папката, която прелистваше. — Извинявай. Четях. Законът и така нататък. Дяволите да го вземат, това тук е добро. — Тя започна да си вее с папката. — Извинявай, ти какво ме попита?

Джей Ди се помести на стола.

— Попитах от колко време се виждаш с Чейс. Той каза, че излизате заедно. Снощи го видях случайно — обясни той.

— Да, той спомена това, когато се видяхме този следобед. Пейтън можеше да се закълне, че видя гневен проблясък в очите на Джей Ди.

— Значи вие двамата ходите сериозно? — попита той.

Пейтън се поколеба. Интересуваше ли се какво си мисли Джей Ди за нея и Чейс? Изненадващо, може би да.

— Излизали сме няколко пъти — каза тя.

Най-добре беше да внимава.

Джей Ди кимна.

— Вие двамата имате много общи неща. — Той почака да види дали тя щеше да захапе стръвта.

Но и Пейтън пипаше тънко.

— Да, има такова нещо.

Мълчание. Отново бяха в застой.

Тогава Пейтън реши да рискува. Какво пък толкова.

— Защо си тук, Джей Ди?

— Аз работя тук, забрави ли? Виж, моят кабинет е ей — там и…

Пейтън постави ръка върху неговата.

— Недей. Дай този път да прескочим саркастичните забележки.

Джей Ди наведе поглед към ръката й, после я погледна в очите.

— Какво всъщност искаш да знаеш, Пейтън?

Тя му зададе въпроса, който я измъчваше през последните няколко дни.

— Защо се държиш толкова мило с мен напоследък?

Джей Ди се приведе напред. Гледаше право в очите й и Пейтън изведнъж се улови да се пита защо му бяха трябвали осем години, за да я погледне по този начин.

— Защото ти ми позволяваш да бъда мил — тихо отвърна той.

И в този момент Пейтън разбра.

Идеалният Чейс беше обречен.

И не заради черешката мараскино. Идеалният Чейс беше обречен от самото начало. Пейтън започваше да подозира, че причината за злочестата орис на всичките й връзки през последните осем години седеше на стола срещу нея и я гледаше в очите.

Осъзнала това, Пейтън можеше да каже само едно.

— О… не — ахна тя.

Макар че не беше искала да го каже гласно.

Джей Ди наклони глава.

— Интересен отговор.

Пейтън не можеше да определи дали той беше развеселен или ядосан. Тя отвори уста да обясни, но беше прекъсната от почукване на вратата.

Брандън влезе в кабинета й, сляп и глух за всичко наоколо.

— Ами, аз намерих още две дела, които сигурно ще искаш да погледнеш. О, здравей, Джей Ди, не те видях.

Пейтън и Джей Ди скочиха от местата си едновременно.

— Всъщност, аз тъкмо си тръгвах — изстреля Джей Ди. — Пейтън, мисля, че повече нямаш нужда от помощта ми, вие двамата ще успеете да прегледате останалите дела. Радвам се, че се видяхме отново, Брендън.

— Брандън.

— Разбира се.

Пейтън проследи как Джей Ди излезе от кабинета й и прекоси коридора, влизайки в собствения си кабинет.

— Надявам се, че не прекъснах нещо важно — каза Брандън.

— Не, нищо подобно — увери го Пейтън. Само това й трябваше сега, в кантората да плъзнат безвкусни клюки по неин адрес. Нещо такова можеше да съсипе кариерата й. — Джей Ди просто ми помогна да отметна част от проучването. — Тя седна зад бюрото си. — Е, ти какво намери?

Брандън седна на един от столовете пред бюрото й. И започна да обяснява. Като всеки амбициозен младши юрист си мислеше, че открил най-сетне големия обрат в делото. Пейтън го слушаше внимателно. Междувременно следеше крадешком какво се случваше от другата страна на коридора. Тя се питаше какво си мислеше Джей Ди, дали това щеше да се окаже един от онези моменти между тях, които двамата отказваха да признаят, или дали беше ядосан, разчитайки някакъв смисъл в онова „о… не“, какъвто всъщност тя не бе вложила. Пейтън вече не знаеше; в ума й препускаха хиляди хаотични мисли и тя не можеше да улови никоя от тях. Знаеше само, че трябваше да се концентрира върху делото си. В този момент върху екрана на компютъра се появи ново съобщение. Без да спира да кима, слушайки Брандън Пейтън кликна с мишката и видя, че беше получила съобщение от Джей Ди. Имейлът нямаше тема, затова тя кликна още веднъж и прочете:

Бих искал да те закарам до дома ти довечера.

Без да губи нито миг, Пейтън уточни с Брандън последните неща по проучването и същевременно отговори на съобщението на Джей Ди.

След двайсет минути.

 

 

— Е, сега поне мога да кажа, че съм се возила на прочутото бентли.

Докато вървяха по тротоара към нейната къща, Пейтън видя как Джей Ди се засмя и погледна часовника си.

— Какво? Какво беше това? — попита тя.

— Засичах колко време ще се сдържиш, преди да подхвърлиш някакъв коментар за колата. Удивен съм, че издържа през целия път дотук, без да кажеш нищо.

— Едва ли съм чак толкова предвидима — каза Пейтън, понечвайки да отметне назад косата си, но успя да се спре навреме.

Джей Ди забеляза и се разсмя.

— Напротив, предвидима си. От осем години не помня нито един случай, когато да си се сдържала да коментираш нещо.

Бяха стигнали до входната врата. Пейтън се обърна с лице към Джей Ди.

— Това не е вярно.

— Така ли? — Той вдигна въпросително вежди.

Пейтън го изгледа унищожително.

— Не коментирах факта, че ти паркира колата в долния край на улицата, вместо да ме оставиш тук, пред входа. Защото, ако бях направила коментар, щях да кажа, че ти явно си мислиш, че ще те поканя да влезеш вътре.

Джей Ди пристъпи по-близо и я погледна.

— А в случай че ми беше хрумнала тази мисъл, щях ли да сгреша?

— Хмм… без коментар. — Пейтън отключи входната врата и Джей Ди я задържа отворена, за да може да влезе тя.

— Може би просто искам да се уверя, че си се прибрала жива и здрава — каза Джей Ди на влизане в сградата. — Наречи ме старомоден. — С тези думи той изпревари Пейтън, изкачвайки стъпалата с гърба напред и с лице към нея. — Или чакай — май бях студен, надут, претенциозен сноб, който пие скоч с лед, язди понита и държи жена му да приеме неговата фамилия, тоест гаден сексист? Все ги обърквам.

Бяха стигнали пред вратата на Пейтън.

— Не знам… — каза тя — подсети ме, това преди ли беше, или след като ти ме нарече твърдоглава, нетърпима, отмъстителна феминистка, която кара електрическа кола хибрид и смята, че домакиня е мръсна дума?

Пейтън отключи вратата, влезе, хвърли куфарчето и чантата си на дивана в дневната.

Джей Ди я последва вътре, като затвори вратата зад себе си. Той се засмя, когато чу собствените си думи, насочени като оръжие срещу самия него.

— След това, определено след това. Така е от самото начало — ти стреля първа и аз просто реагирах. — Джей Ди подхвърли това небрежно, шеговито, но Пейтън долови нещо в думите, които беше подбрал.

— Какво искаш да кажеш с това „от самото начало“?

Тя видя мигновен проблясък в очите на Джей Ди, сякаш беше осъзнал, че е казал повече от необходимото. Той се опита да омаловажи въпроса й.

— Няма значение. Забрави, че го казах. Не е важно.

Пейтън изпитваше любопитство. Но отстъпи, усещайки, че всеки опит да го притисне щеше да доведе до пререкание. А те двамата бяха водили достатъчно спорове за цял един живот.

— И така… — подхвърли тя. Облегна се на стената с вградената библиотека, обърната с лице към Джей Ди.

— И така… — отговори той. Изгледа я проницателно, сякаш очакваше тя да направи или да каже нещо първа. Което беше добре, защото Пейтън наистина искаше да каже нещо. Тя се покашля.

— Знаеш ли, Джей Ди, нека изясним това — всъщност аз не мисля, че ти си сексист. — Тя видя как Джей Ди наклони глава при това неочаквано признание, затова побърза да обясни. — Просто си помислих, нали разбираш, че съм постъпила лошо, казвайки тези думи. След няколко дни ние няма да работим заедно повече и не исках между нас да останат недоизказани неща.

Джей Ди прекоси бавно дневната.

— В такъв случай, щом ще изясняваме положението, мисля, че феминацистка беше малко грубо.

— Малко? Така ли смяташ?

— Много грубо. — Джей Ди пристъпи по-близо, след това още по-близо до нея. Пейтън почувства как сърцето й заби като лудо.

— И не мисля, че си студен — продължи тя, все още успявайки да изглежда външно спокойна и овладяна. — Може би надут и претенциозен, но не студен.

— Благодаря ти — каза Джей Ди с любезно кимване.

Сега той стоеше пред нея, така че Пейтън беше заклещена между него и лавиците с книги.

— Освен това, за да не остане нищо неизяснено — добави Пейтън с приглушен глас, — аз не карам електрическа кола хибрид.

Джей Ди се вгледа в нея с потъмнели очи.

— За да не остане нищо неизяснено, никога не съм имал пони.

— Голям срам — прошепна Пейтън. — Аз си мислех, че би било хубаво да имаш пони. — Тя почувства ръката на Джей Ди върху тила си.

— Сега ще спреш да приказваш — каза той и я притегли към себе си. — Защото повече не мога да чакам.

Тогава той долепи устни до нейните и най-сетне, след осем години, Джей Ди Джеймисън я целуна.

Устните на Пейтън се разтвориха нетърпеливо, подканящо, езикът й се плъзна леко по неговия. Ръката на Джей Ди се спусна към талията й и я притегли по-близо, докато устата му търсеше нейната, в дълбока целувка. Пейтън инстинктивно долепи тяло до неговото и той мигновено откликна, притискайки я към библиотеката. Обвил ръце около тялото й, без да я изпуска, устните му се плъзнаха по шията й.

— Кажи ми, че искаш това — изрече той дрезгаво в ухото й и Пейтън почувства как цялото й тяло се разтопи от дъха му. Тя се изви назад, когато устните му се насочиха към ключицата й.

— Да — прошепна настойчиво тя, защото в този момент не беше в състояние да изрече нищо друго. Джей Ди я целуна отново, този път по-настойчиво. Изведнъж двамата бяха обзети от нетърпение. Пейтън издърпа сакото му, решена да го свали, а ръцете на Джей Ди уловиха бедрата й и я придърпаха към него, така че двамата излязоха залитайки от дневната и се озоваха в кухнята. Спряха се до плота и Джей Ди разбута високите столове и я качи върху равната повърхност.

Седнала върху плота, Пейтън се отдръпна назад, за да погледне Джей Ди. Дъхът й беше накъсан.

— Това ми харесва. — За първи път не си по-висок от мен и не се опитваш да ме сплашиш с ръста си.

— Съмнявам се, че има нещо, което да те изплаши — подкачи я Джей Ди. — Не се изплаши дори, когато се оказа гола в съда.

— Започвам да си спомням защо не те харесвам — подхвърли Пейтън. Но отново остана без дъх, когато той изви ръцете й зад гърба й с едната си длан и се намести между бедрата й.

Очите на Джей Ди проблеснаха палаво.

— Добре, сега ме наречи „задник“ и ме погледни така, сякаш искаш да ме замериш с нещо — това ми е най-любимата част.

Пейтън се разсмя, но устните на Джей Ди намериха нейните и смехът й заглъхна. Тя почувства как ръцете му се насочиха към ризата й, разкопчаха нетърпеливо копчетата и в същото време тя се пресегна към него и улови вратовръзката му, разхлабвайки възела. Движенията им станаха прибързани, сякаш се страхуваха, че другият би могъл да размисли. Пейтън започваше да се пита мъгляво колко далеч можеше да стигне това, дали кухненският плот беше най-подходящото място за онова, до което можеше да се стигне, когато…

Телефонът й иззвъня.

— Остави го — каза Джей Ди, ръцете му се плъзнаха към сутиена й и за първи път Пейтън се съгласи с него без никакви съображения.

Звъненето идваше от телефона в дневната и можеше лесно да бъде пренебрегнато, но после се включи телефонният секретар и гласът на Пейтън отекна в апартамента, извинявайте, не мога да ви се обадя сега, и така нататък, и така нататък.

— Не си ли чувала, че има гласова поща? — попита Джей Ди, а пръстите му проследиха мъчително дантеления ръб на сутиена и Пейтън се помъчи да си събере ума, за да измисли нещо дръзко, с което да му отговори, когато се разнесе някакъв друг мъжки глас.

— Пейтън, обажда се Чейс.

Беше истинско чудо на технологията, отбеляза наум Пейтън, яснотата, с която гласът на мъжа, с когото тя излизаше, прозвучи така сякаш той беше в кухнята заедно с нея и мъжа, когото тя стискаше между бедрата си.

— Просто исках да ти се обадя да ти пожелая лека нощ и да се уверя, че си се прибрала — продължаваше да говори Чейс. — Знам, че те очаква безсънна нощ и покрай всичко онова, което обсъдихме този следобед, забравих да ти пожелая успех на процеса. Знам колко труд и усилия вложи в това дело, затова се опитай да поспиш малко. И не забравяй какво ти казах за Джей Ди, пази си гърба, той е способен на всичко, за да победи.

Пейтън чу сигнала, отбелязващ края на съобщението на Чейс. Джей Ди се отдръпна назад, за да види реакцията й.

— А пък аз се тревожех, че той може да каже нещо, с което да ме накара да се почувствам неудобно — процеди тя. — Слава богу, че не го направи.

Джей Ди не обърна внимание на сарказма й.

— Той се обажда да ти пожелае лека нощ? Вие двамата сериозно ли ходите? — поиска да знае той.

Пейтън се провря покрай него, скочи от плота и започна да закопчава ризата си.

— Тази част от съобщението му ли те притесни? Че ми се обади да ми пожелае лека нощ?

— О, явно съм длъжен да отговоря на обвиненията на твоя приятел по мой адрес? Добре, чуй моя отговор: той е пълен лайнар.

Пейтън кимна и приглади полата си.

— Може би не е най-красноречивият отговор, но все пак ти давам точки за прямотата.

Джей Ди наблюдаваше с объркано изражение как тя се връщаше към обичайната си невъзмутимост.

— Чакай, какво става тук? Ти не вярваш на приказките на Чейс, нали?

— Не. — Всъщност, не, почти добави Пейтън, но се спря.

Трябваше ли да е подозрителна към Джей Ди? Преди да чуе съобщението на Чейс, Пейтън дори не беше допускала възможността, че Джей Ди можеше да си има скрит план тази вечер. Вярно, тя трябваше да се яви в съда рано на другата сутрин, но какво от това? Трябваше да си помисли, че това беше някакъв сложен план за съблазняване в дома й и — какво? — да изключи будилника й, така че тя да пропусне заседанието си в съда? Не, това наистина беше абсурдна мисъл.

Или пък не?

Като се замислеше… този човек се беше промъкнал в кабинета й, беше отрязал и залепил токчето й, така че тя да падне и да се изложи в съда. Но те вече бяха загърбили този етап. Нали?

— Е, очевидно съобщението на Чейс промени нещо — отбеляза Джей Ди.

Пейтън закопча последното копче на ризата си и се обърна.

— Всичко е толкова сложно.

— Заради Чейс ли?

— Заради много неща — каза Пейтън. — Защото утре трябва да бъда в съда рано сутринта. Заради миналото ни. Заради факта че сега трябва да се съсредоточа върху работата и защото по ирония на съдбата ти си причината, поради която трябва да се концентрирам върху работата в този момент. — Тя замълча. — Просто искам да остана сама, за да обмисля нещата.

Джей Ди кимна и Пейтън видя, че той беше ядосан.

— Добре — процеди с усилие той. Наведе се, вдигна сакото си от пода и тръгна към вратата.

Колкото и да беше объркана, Пейтън не искаше да завършат вечерта в толкова лошо настроение.

— Джей Ди, чакай — извика след него тя.

Той се обърна.

— За втори път ме изхвърляш от апартамента си. Ако размислиш, знаеш къде можеш да ме намериш.

И с тези думи той излезе.

Пейтън остана за момент като вкаменена. След това взе куфарчето си и се оттегли в спалнята си.

Един час по-късно заспа, затрупана с книжа и записки, и сама.