Джули Джеймс
Закони на привличането (17)

17

— Хей, чакай — къде се случиха тези искри между теб и Пейтън? Изпуснах ли нещо?

Джей Ди поклати глава и въздъхна. Понякога наистина съжаляваше, че споделяше с Тайлър.

— Не казах, че между нас е имало „искри“. Казах, че в ресторанта имаше един мимолетен миг…

— Ти каза „кратък момент“ — поправи го Тайлър.

С растящо раздразнение Джей Ди се облегна на изтърканото кожено кресло с метални кабарчета и махна разсеяно с ръка.

— Добре, както и да е, може би съм използвал думата „момент“, но нямах предвид „момент“. — Той наблегна подигравателно върху думата, изкушавайки се да покаже кавичките с пръсти, но много мразеше този жест.

— Исках да кажа, че имаше един кратък период от време в ресторанта, когато си помислих, че двамата се… — той потърси точните думи — … спогаждаме. — Той реши, че това беше най-безобидният начин да опише взаимодействието си с Пейтън по-рано същата сутрин.

Той и Тайлър седяха в бара за пушачи в Кримсън, частен клуб за харвардски възпитаници. Това беше неофициална традиция, датираща отпреди няколко години: вечерта в края на Деня на бащата, Джей Ди и приятелите му се събираха тук, за да разпуснат. Някои хора, особено в неговия социален кръг, търсеха утеха при психотерапевтите си, за да се възстановят от стреса на семейните празници. Джей Ди не вярваше във всичките тези психологически врели-некипели за травми от детството поради недостиг на бащино внимание и смяташе, че една хубава чаша отлежал скоч вършеше същата работа, при това за десет пъти по-малко пари. (Да, вярно, Пейтън беше отгатнала правилно в тирадата в библиотеката, той обичаше скоч, дяволите да го вземат.)

Тъй като това беше частен клуб — въпреки че единственото изискване за членство беше харвардска диплома, — барът беше малък. Беше обзаведен като частна библиотека: топли кафяви лавици покриваха двете стени; другите стени бяха украсени с картини, изобразяващи коне и ездачи. Кожени кресла, заети до последното тази вечер, бяха подредени в уединени групички в помещението. Джей Ди и Тайлър бяха извадили късмета да забележат две кресла в дъното до камината. Приятелите им Трей и Конър, които бяха пристигнали петнайсет минути по-късно, нямаха този късмет и сега бяха част от правостоящите край основния бар.

Някъде към второто питие, Джей Ди установи, че разказва на Тайлър как се е натъкнал на Пейтън и майка й в парк хотел Хаят. И приятелят му захапа темата.

— Помислил си, че двамата с Пейтън се „спогаждате“ — повтори Тайлър.

— Може би дори нещо повече.

— Това е голям шок — отбеляза Тайлър. — Имаш ли някакви аргументи в подкрепа на това твърдение?

Джей Ди завъртя изтумбената чаша около оста на столчето, така че кехлибарената течност обля кристалните стени и се стече на плътни струи.

— Не знам. Мисля, че видях нещо различно в очите й.

— Ето на това му казвам неоспоримо доказателство.

Джей Ди улови ръце зад главата си със задоволство. Днес шегите на Тайлър не му влияеха.

— Ех… остроумни ми приятелю, просто трябваше да си там, за да разбереш.

Тайлър го погледна.

— Странно, че си в толкова добро настроение, след като си прекарал деня с баща ти. Дали не криеш още нещо свързано с Пейтън?

Джей Ди поклати равнодушно глава.

— Не.

— Искам да се уверя, че разбирам правилно сцената: имаме твърдение за замъглен поглед по време на двуминутна среща в парк хотел Хаят, където двамата като по чудо сте успели да навържете няколко учтиви изречения, без да се скарате.

— Мисля, че беше нещо повече — каза Джей Ди.

— Разказвай, тогава. Защото остава неясно. Какво следва?

Джей Ди се усмихна.

— Това е най-интересното — не знам.

— Е, съжалявам, че точно аз съм човекът, който го казва, но каквото и да става, забавната част съвсем скоро ще свърши. Защото ти и Пейтън имате около, ъ — Тайлър провери датата върху циферблата на часовника си, — по-малко от две седмици, преди кантората да направи единия от вас съдружник, а другия… хм, ти знаеш.

— Благодаря ти, че ми напомни — отбеляза сухо Джей Ди. Като че ли трябваше Тейлър да го подсеща. Като че ли той самият вече не знаеше този факт, като че ли не мислеше само за това от момента, в който беше излязъл от апартамента на Пейтън онази вечер.

Това бяха най-лошите възможни обстоятелства. Тя беше единственото, което стоеше на пътя му да стане съдружник. Той трябваше да я смаже. Но желанието да го направи се беше изпарило в мига, когато Джей Ди беше научил как Пейтън му беше помогнала при снемането на устните показания.

Искаше му се да разполагаха с повече време.

Тайлър имаше право — двамата с Пейтън летяха стремглаво към края на тяхната осемгодишна надпревара и той не можеше да направи нищо, за да промени този факт. Което означаваше, че трябваше да действа бързо.

Въпросът беше: какво искаше да направи?

Само преди няколко седмици Джей Ди не би допуснал, че ще мисли такива неща. Но ситуацията се беше променила. И не само за него, а и за Пейтън. Тоест, освен ако не я тълкуваше напълно погрешно.

Така че, ако той искаше нещо да се случи, моментът беше сега. Вероятно за първи път в живота си като зрял човек, Джей Ди не знаеше какво да прави. Той прочисти гърлото си.

— Имам нужда от твоя съвет, Тайлър.

Приятелят му не изглеждаше особено изненадан от това въведение.

— Казвай. Но дай преди това да запалим, а? — Тайлър извади черна кожена кутия за пури от вътрешния джоб на кадифеното си сако и поднесе на приятеля си изумително скъпа кубинска пура. Това беше част от тяхната традиция за Деня на бащата, в чест на деня, когато като деца бяха открили специалната колекция от пури, която бащата на Джей Ди държеше заключена в кабинета си. Тогава бяха пушили именно пура Падрон, навън на верандата, убедени, че са просто върхът, без да си дават сметка, че малко след това щеше да им прилошее и да лежат болни през следващите 24 часа, защото като неопитни хлапаци бяха гълтали дима.

Джей Ди взе една от пурите. Тейлър извади кутийка с кибрит, запали своята пура и подаде кибрита на Джей Ди. След като запали пурата си, Джей Ди се облегна в креслото, засмука, завъртя в устата си и вкуси дима, без да го вдишва.

След като поседяха потънали в мълчание няколко минути, Тайлър го погледна.

— Мога да започна вместо теб, ако предпочиташ.

— О, добре — давай. — Джей Ди го подкани с ръка.

Тайлър прокара ръка през косата си, за да я разроши по-добре. След това се облегна небрежно в креслото си и повдигна вежда в крива усмивка.

— Тайлър, мисля си някои неща. — Джей Ди го погледна обидено.

— Чакай малко. Сега мен ли ме имитираш?

— Не ме прекъсвай. Разсейваш ме от ролята. — Тайлър се върна към превъплъщението си. Този път, вместо да повдигне вежда и да си лепне крива усмивка, той скръсти ръце на гърдите си, взе пурата в ръка и въздъхна мелодраматично. — Тайлър, досега съм водил блажен живот, нали? Карам страхотна кола, нося страхотни дрехи и съм фантастичен във всички спортове, с които се занимавам, и да си кажем истината, — той намигна самодоволно — жените ме обожават.

Джей Ди не беше очарован.

— Твоят живот не е по-малко бла…

— Но Тайлър — продължи той, без да обръща внимание на Джей Ди, — напоследък започнах да подозирам, че нещо липсва в моето съвършено съществувание, че може би искам нещо повече, една определена жена, може би, която как да кажем… привлича интереса ми.

Тук Тайлър замълча и погледна приятеля си с очакване.

— О, сега мой ред ли е? — попита саркастично Джей Ди. — Сега кой трябва да бъда, себе си или теб?

— Аз мога да продължа, ако искаш.

— Благодаря, мисля, че мога да поема ролята оттук нататък — сряза го Джей Ди. — Ти си по-лош от нея — изсумтя тихо той.

— Признай си, че ти харесва — възкликна Тайлър. — Подсъзнателно, ти изпитваш вина за свръх привилегированото си възпитание, затова търсиш компанията на хора, които те наказват точно заради него, като някаква форма на самобичуване.

Е, това вече беше смешно.

— Не знаех, че продължаваш да гледаш „Доктор Фил“^[1].

— Ха. Опитай малко приложна психология. Твоето его се опитва да балансира личността ти, без да саботира целите на твоето супер его.

Джей Ди завъртя очи.

— Като заговорихме за супер егото, ако е възможно да се върнем към темата за Пейтън…

— Моля те, ти искаш твоята личност да превземе супер егото ти.

Джей Ди замълча. Той не би използвал същите думи, но като се замислеше…

— Помогни ми — обърна се той към Тайлър. — Кажи ми откровено мнението си. Смяташ ли, че би било пълна лудост, ако аз…

— Не може да бъде!

Викът, който отекна в бара, долетя някъде зад гърба на Тайлър. Разпознавайки гласа на техния приятел Трей, Джей Ди се огледа и го видя да се здрависва с някакъв човек, който стоеше с гръб към тях, когото Трей явно се радваше да види. Прекъсвайки за момент разговора си с Тайлър, Джей Ди проследи как Трей посочи в неговата посока. Мистериозният мъж се обърна.

Изненадан да види лице, което не беше зървал от юридическия факултет, Джей Ди се изправи и се засмя широко, докато мъжът крачеше към него.

— Чейс Белами… — Джей Ди протегна ръка за поздрав. — Какво правиш тук?

Чейс го потупа по рамото.

— Джей Ди Джеймисън. Радвам се да те видя. — Той посочи към Трей и обясни. — Онзи ден срещнах случайно Трей на излизане от съда. Той ми разказа за това място и каза, че трябва да намина тази вечер.

Той огледа Джей Ди от главата до петите.

— Не съм те виждал от завършването. Тогава ти ми пожела успех и подхвърли нещо саркастично, че ще спасявам света.

Джей Ди се засмя. Кой, той ли? Да е казал нещо саркастично? Въпреки че двамата с Чейс не бяха първи приятели в университета, той го харесваше. Можеше да обобщи Чейс Белами в една дума: безобиден. Либерален добротворец донякъде и може би прекалено благовъзпитан и пасивен по мнението на Джей Ди, но безобиден.

Той си спомни един остър спор, в който двамата с Чейс се бяха впуснали в класа по конституционно право, за правото да се носи оръжие по силата на Втората поправка^[2] на Конституцията. Най-отчетливият му спомен от дебата беше, че Чейс се беше отказал сравнително лесно.

— Последно чух, че си във Вашингтон и си в екип на предизборната кампания — каза Джей Ди. — Сега в Чикаго ли живееш?

Чейс кимна.

— Преместих се преди няколко месеца, работя про боно в Чикагската правна клиника.

Джей Ди се усмихна. Разбира се. Той представи Тайлър, който беше учил в същия факултет, но в следващия випуск. Тримата бързо се увлякоха в разговор за работата.

— Е, какви са новините около теб? Къде си сега? — попита Чейс.

— В „Рипли и Дейвис“ — каза Джей Ди.

Лицето на Чейс просветна, сякаш беше разпознал името. Джей Ди го изтълкува като признание за престижа на неговата кантора, докато Чейс не отбеляза.

— О, аз познавам някой, който работи там. В корпоративния отдел ли си или се явяваш на дела?

— Явявам се на дела.

— В такъв случай сигурно я познаваш — Пейтън Кендъл?

— Разбира се, познавам Пейтън. — Джей Ди се засмя. Странно. Светът е малък. — Ти откъде я познаваш? — попита той. Странно, не мислеше, че ще изрече последните думи с такъв собственически тон.

Сега Чейс се засмя.

— Всъщност… излизам с нея.

Джей Ди едва ли щеше да се стъписа повече, ако Чейс се беше метнал и го беше ударил право в стомаха. Той наклони глава.

— Почакай, Пейтън Кендъл! — Сякаш в отдел „Съдебни дела“ имаше десетки жени на име Пейтън.

— Да, Пейтън Кендъл. — Чейс го изгледа любопитно. — Изглеждаш някак учуден.

Това няма значение, каза си Джей Ди. Наистина. Джей Ди парира въпроса на Чейс.

— Не, ни най-малко. Защо да съм учуден? Двамата с Пейтън имате много общо. — Добре. Да. — Това е страхотно. Тайлър, ти чу ли това? Нашият Чейс ходи с Пейтън Кендъл. Ти познаваш Пейтън, нали?

Тайлър фиксира Джей Ди с поглед, който му казваше да млъкне веднага.

Прекалено късно. Чейс явно беше заподозрял нещо.

— Чакай малко… сега разбирам какво става тук. Ти си съперникът.

— Съперникът? — повтори високо Джей Ди. — Защо, какво искаш да кажеш? — Боже, сега звучеше като некадърен драматичен актьор. Трябваше да се вземе в ръце.

— Пейтън не цитира имена, но тя ми спомена за ожесточената конкуренция за мястото на съдружник — каза Чейс.

Джей Ди премигна. О… съперничеството за мястото на съдружник. Разбира се.

— Двамата с нея сте с еднаква квалификация — продължи Чейс. — Тя има предвид теб, нали?

Преди няколко седмици Джей Ди би се зарадвал да чуе, че Пейтън го описваше като „жесток конкурент“. Но сега той си мислеше, че нещата бяха различни.

Но защо Чейс го питаше за това, всъщност?

Това беше негова лична работа с Пейтън. Никой друг не можеше да се бърка.

— Пейтън и аз кандидатстваме за съдружници тази година, да — каза лаконично Джей Ди.

Но тогава се запита какво още знаеше Чейс за последните събития. Той можеше само да си представя как Пейтън би могла да опише някои ситуации — по-точно, някои ситуации, включващи съсипани обувки и може би разпрани поли — пред трети страни. И ако Чейс знаеше за въпросните ситуации, това…

Джей Ди прецени набързо ситуацията. Чейс изглеждаше висок около 177 см и не тежеше повече от 72–73 килограма. Нямаше да бъде проблем.

Ако алтруистичният дребосък понечеше да го удари, Джей Ди не се съмняваше, че щеше да го надвие. Но Чейс само се засмя добродушно.

— Е, Джеймисън, много бих искал да ти пожелая успех в надпреварата, но май имам конфликт на интереси. — С тези думи той протегна ръка. — Беше ми приятно да те видя, Джей Ди.

Безобидният, сговорчив Чейс Белами. Той наистина беше от хората, които всички харесваха. Човек, който никога не изпадаше в гняв или раздразнение. Човек, който предпочиташе да остави нещата да се изплъзнат от ръцете му, вместо да ги сграбчи с всички сили и да се бори за своето. Очевидно Пейтън харесваше точно такива мъже.

А Джей Ди знаеше, че той не беше от тези мъже.

Нещо повече, той никога нямаше да бъде един от тях. Честно казано, той не искаше да бъде такъв. Той просто не беше такъв.

С тези мисли, Джей Ди стисна здраво ръката на Чейс.

— Аз също се радвам, че те видях, Чейс — каза той. — И ти желая късмет. Във всичко. — И дори успя да се усмихне любезно.

Дори да не беше от типа мъже като Чейс, той поне можеше да бъде джентълмен.

 

 

Джей Ди и Тайлър стояха пред бара и се опитваха да си хванат такси. Освен че беше необичайно студено тази вечер, беше започнало да вали и намирането на свободно такси се оказваше нелека задача.

След разговора им с Чейс, Тайлър не беше подхванал темата за Пейтън, за което Джей Ди му беше признателен. Той не искаше да разговаря за нея точно сега. Трябваше да си подреди мислите, да осмисли новината, че тя се срещаше с някого и да си изясни какво точно означаваше това. Дали означаваше нещо.

Накрая се зададе едно свободно такси и Джей Ди и Тайлър решиха да си го поделят. Когато колата потегли, Джей Ди погледна през прозореца и видя как хората тичаха под дъжда с вдигнати яки, покрили главите си с чанти, в опит да се предпазят. Метеоролозите бяха прогнозирали студена и ясна вечер, така че никой не носеше чадър.

— Отговорът на предишния ти въпрос е не, не мисля, че би било пълна лудост.

Джей Ди погледна към Тайлър. Настрана от шегите, те бяха най-добри приятели от гимназията и обикновено той държеше на мнението на Тайлър. Но през последните два часа нещата се бяха променили.

— Вече не е толкова просто — каза Джей Ди. — Всъщност, те и преди не бяха прости, но сега са още по-сложни.

— Защо? Заради Чейс ли? — попита Тайлър.

— Отчасти заради него. Определено съм си направил погрешни изводи.

— Ти не знаеш нищо за връзката им. Кой знае от колко време се срещат? Или дали тя изобщо си пада по него? Чейс може да е симпатичен, но аз не мога да си представя Пейтън с него за дълго.

— Освен това е напълно възможно тя да продължава да ме ненавижда.

Тайлър игнорира това с махване на ръката.

— Нима ще оставиш нещо подобно да те спре?

— Мисля, че силното презрение може да се окаже препятствие към домогването до нея, да.

— Не, напротив, прави го още по-интересно — възрази Тайлър. И продължи с пресилено драматичен тон. — Дали нашата прекрасна госпожица Кендъл наистина ненавижда надменния господин Джеймисън, както тя тъй пламенно твърди, или всичко е само преструвка, за да скрие нежните чувства към мъжа, на когото неохотно се възхищава?

Отпред шофьорът на таксито се изкиска сподавено. Явно се наслаждаваше на шоуто.

— И това ли е от Психо 101? — попита Джей Ди.

Тайлър поклати глава.

— Женска белетристика от осемнайсети век. — Той улови погледа на приятеля си и побърза да се оправдае. — Какво толкова? Изкарах курса заради момичетата в групата. Освен това забелязвам елементи от Джейн Остин в отношенията ти с Пейтън.

Джей Ди не искаше да знае. Наистина. Но все пак попита.

— Какъв Остин?

Тайлър го прониза с възмутен поглед.

— Ъ, здрасти, случайно да си чувал за авторката на „Гордост и предразсъдъци“, Джейн Остин? — По тона му си личеше, че само идиотите не знаеха това.

— А, „Гордост и предразсъдъци“ — подметна Джей Ди. — Слушай, Тайлър, не е зле да си вдигнеш топките, мисля, че преди малко паднаха на земята.

Таксиджията се изхили доволно.

Тайлър поклати глава.

— Смей се, щом искаш, но чуй какво ще ти кажа: жените са луди по тази книга. И са още по-луди по мъжете, които са я чели. Когато възнамерявам да поканя в апартамента някое момиче, обикновено оставям романа върху масичката за кафе и… често се получава, така да се каже. И знаеш ли какво? Историята е разказана майсторски. След това приготвям чайник с „Ърл Грей“, чиния бишкоти с бадеми и… да, добре, продължавай да се смееш, приятел, но се обзалагам, че правя секс по-често от теб.

— Хей, не казвам, че не се забавлявам при мисълта как уютно пиеш чай и си четеш книжката, увит в одеяло…

— Не казах, че има одеяло. — Тайлър замълча. — Добре, де. Понякога може да има и одеяло.

— … но моят въпрос е дали искаше да кажеш нещо по темата, или просто ти се прииска да споделиш с мен?

Тайлър се замисли.

— Дали исках да кажа нещо…? — Той щракна с пръсти. — О, да, „Гордост и предразсъдъци“. Жените и комплексът за господин Дарси. За Пейтън, това си ти.

— Аз мисля, че Дарси е гадняр.

Тайлър се усмихна с умиление.

— Ами, да, в известен смисъл.

— Много успокоително, Тайлър. Благодаря.

— Но той не остава гадняр — добави Тайлър. — Виж, ти просто не разбираш жените като мен, Джей Ди. Те искат всичко: кариера, мартини, финансова независимост, елегантни обувки. Но в същото време — и това никога няма да го признаят — ги привличат онези патриархални мъже, които са доминиращи и контролиращи. Това е същината на комплекса Дарси. Той може да е гадняр, но е гаднярът, който накрая спечелва момичето.

Джей Ди завъртя очи. Целият този разговор беше абсурден. Но все пак.

— И как постига това? — попита той.

— О, първо има усложнения — подхвана Тайлър. — Виж сега, Лизи има палава по-малка сестра, която бяга от къщи с един тип, който първоначално тя си мисли, че харесва. Чакай, трябва да започнем отначало, за да разбереш наистина, трябва да започна с гостуването в Пембърли, защото всъщност всичко започва с лелята и чичото, разбираш ли — нейният чичо обожава риболова и Дарси пита…

Джей Ди вдигна ръка, горчиво съжалявайки, че беше попитал.

— Кратката версия, много моля. Вече стигнахме до твоята спирка.

Тайлър погледна през прозореца и видя, че таксито действително беше спряло пред дома му. Той се обърна към Джей Ди.

— Добре. Ето най-кратката версия: той печели момичето, като се държи мило с нея.

Джей Ди почака известно време.

— Това ли е? Той се държи мило с нея? Това е толкова… тъпо.

— Виж, ако искаш да спечелиш Пейтън…

Джей Ди го спря веднага.

— Хей, тук говорим чисто хипотетично, чу ли? Не съм решил, че искам да печеля когото и да е.

— О! Тогава съветът ми е да започнеш оттам. Реши какво искаш. — С тези думи, Тайлър слезе от таксито и се затича под дъжда към входа.

Страхотно. Благодаря за помощта. Джей Ди каза адреса си на шофьора. Загледа се през прозореца, докато таксито се придвижваше през шестте преки до неговата жилищна сграда. Когато пристигнаха, Джей Ди се пресегна над преградата и подаде една двайсетачка на шофьора, като му каза да задържи рестото.

Шофьорът се обърна.

— Хей, твоят приятел ти даде доста странен съвет. — Около четирийсетгодишен, облечен с размъкната фланела и шапка на Сокс, която бе виждала доста по-добри дни, мъжът говореше може би с най-твърдия чикагски акцент, който Джей Ди беше чувал някога. — Видя ми се малко чалнат, ако ме разбираш. На твое място не бих го слушал.

Джей Ди се ухили.

— Ще приема това като дружески съвет. — Той отвори вратата на таксито и слезе.

— Защото всеки знае, че Дарси не печели Лизи само като се държи мило с нея.

Джей Ди се спря и погледна през рамото си.

Шофьорът облегна ръка върху преградата. Под навития му ръкав се подаваше татуировка на черен скорпион, който се простираше от лакътя до китката му.

— Слушай, целият номер е в големия жест. Само така ще спечелиш момичето.

— Благодаря ти — успя да каже Джей Ди.

Таксиджията вдигна рамене.

— Няма проблем. Честно казано, ти явно си загазил сериозно и всеки съвет ще ти дойде добре.

Той завъртя ключа в стартера.

— И слушай — кажи на твоя приятел да опита другия път английска закуска. Вкусът е по-плътен. „Ърл Грей“ подхожда повече на „Разум и чувства“.

 

 

По-късно вечерта, след като Джей Ди провери за последен път имейла си и гласовата си поща в службата, както и гласовата поща на мобилния и домашния си телефон и остана доволен, че нямаше никакви служебни дела, които да изискват незабавното му внимание, той се замисли над съвета на Тайлър.

Разбери какво искаш ти. И тогава Джей Ди осъзна.

Той не знаеше.

И както беше казал на Тайлър, ситуацията не беше толкова проста. Чейс наистина усложняваше нещата. Така беше, разбира се. Може би Пейтън действително го харесваше. Джей Ди можеше да си ги представи заедно — свързваха ги толкова много общи неща, двамата си подхождаха.

Тайлър беше отхвърлил този аргумент и може би според него Чейс и всяко друго препятствие правеха историята с Пейтън още по-интригуваща, но все пак Тайлър не се бореше да стане съдружник тази година. Освен това Тайлър не се състезаваше с Пейтън за едно-единствено място за съдружник. И Тайлър определено нямаше зад гърба си неговата история с Пейтън. Осемгодишна история.

Това беше много време. Тогава на Джей Ди му хрумна, че толкова се беше увлякъл в стремежа да победи Пейтън, че не беше насочил гнева си в правилната посока: срещу кантората. Те бяха поставили Джей Ди и Пейтън в това положение. Израстването до съдружник никога не беше гарантирано, но след толкова години къртовски труд той заслужаваше по-добро отношение. Пейтън заслужаваше по-добро отношение.

Но онова, което притесняваше Джей Ди най-много, не беше несправедливото решение на кантората. А фактът, че когато той погледнеше назад към изминалите осем години, той не се гордееше особено с поведението си. Изпитваше угризения и искаше да можеше да се върне назад и да направи някои неща по друг начин.

Имаше едно конкретно нещо, за което дори Тайлър не знаеше…

Разбери какво искаш ти.

Джей Ди знаеше, че искаше да се отърси от миналото. Да започне на чисто. През следващите четиринайсет дни той искаше да постъпва правилно. Ако не можеше да промени факта, че всичко с Пейтън трябваше да приключи, поне можеше да промени начина, по който щеше да приключи.

Не беше кой знае какво, отбеляза Джей Ди, и определено не даваше отговор на всички натрапчиви въпроси.

Но все пак беше начало.

 

 

Рано на другата сутрин, Пейтън сновеше в кабинета си и приготвяше куфарчето си за съда. Да, сега съжаляваше, че не го беше подредила от вечерта, но майка й си беше заминала с късния полет и Пейтън реши да не ходи специално до кантората посред нощ. Добрият адвокат трябваше да е подготвен за всичко, тя знаеше това и затова винаги тръгваше по-рано, особено когато идваше на работа с наземната железница. Взе папките по делото, които беше прегледала през уикенда, и ги натъпка в голямото куфарче, което тежеше почти един тон. Надяваше се Брандън да се появи всеки момент, за да може да му го връчи. Та нали за това бяха по-младите колеги и мъжете?

Пейтън чу почукване и вдигна глава. Вместо Брандън, тя видя на вратата Джей Ди. Беше въоръжен с чаша от Старбъкс.

Дявол да го вземе.

— Забелязах, че ти май закъсняваш — каза Джей Ди. — Предположих, че няма да имаш време да си вземеш кафе по пътя към съда. Гранде ванила лате без захар, нали? — попита той, кимвайки към кафето. — Чувал съм те да го поръчваш на Ирма няколко пъти — бързо добави той.

Джей Ди й подаде чашата.

Пейтън погледна чашата, после отново Джей Ди. Това беше капан, нямаше друг начин. Тя остана неподвижно на мястото си.

Ъгълчетата на устата на Джей Ди се повдигнаха.

— Не, нямам намерение да хвърля чашата срещу теб.

Пейтън се усмихна. Ха-ха. Да хвърли чашата срещу нея? Изобщо не й беше хрумвало.

— Не мислех това — увери го тя, като се доближи и взе чашата. Джей Ди явно вземаше присърце идеята за примирието, реши тя. Колко мило.

Пейтън подуши леко кафето за отличителна миризма на отрова.

Джей Ди се усмихна отново.

— И не, не съм слагал нищо вътре. Пейтън отпи глътка лате.

Джей Ди й намигна.

— Не и нещо с отличителна миризма.

Пейтън замръзна по средата на глътката и задържа течността в устата си. Той се шегуваше, разбира се. Пейтън се усмихна и размаха пръст срещу него, за да му покаже, че е схванала шегата. Ах, ти, Джей Ди, какъв шегаджия си. Тя се огледа наоколо. Наистина, защо никога нямаше плювалник, когато на човек му потрябваше.

— Шегувам се, Пейтън — каза Джей Ди. — Не се преструвай на толкова шокирана. Просто се опитвам да се държа… — Той се поколеба. — Мило.

Пейтън преглътна.

— Мило?

Джей Ди кимна.

— Да. Наречи го жест, ако искаш. — Той се огледа наоколо. — Е, как се развива съдебният процес? От малкото, което видях онзи ден, когато обувката ти, ъ… и после ти… ами, ти беше там, знаеш какво се случи, останах с впечатлението, че съдебните заседатели са на твоя страна. Ти какво мислиш?

Пейтън го изгледа проницателно.

— Сериозно. Какво правиш?

Джей Ди премигна невинно.

— Какво искаш да кажеш, как така какво правя?

— Първо кафето, а сега ти какво — любезен разговор ли водиш? Това ли правиш?

Джей Ди вдигна рамене.

— Да.

— Още един жест, предполагам? — попита Пейтън.

— Точно така, още един жест. — Джей Ди се усмихна. — Ето, сега станаха два жеста.

Пейтън го огледа преценяващо.

— Ти сигурен ли си, че си добре? — Той се държеше толкова странно. Може би беше болен.

— Добре съм — отговори Джей Ди. — Нали щеше да ми разкажеш за делото?

— Ами… всичко се развива добре, предполагам. Ако няма изненади, трябва да започнем с пледоариите след два дни. Благодаря за вниманието.

— Разбира се.

Пейтън почака, а Джей Ди продължаваше да се мотае пред вратата. Дали имаше… нещо друго?

— Наистина трябва да тръгвам за съда.

— Така е — съгласи се Джей Ди. Но не помръдна. Пейтън посочи чашата с кафето.

— Благодаря ти за латето? — Може би той чакаше да му даде бакшиш. Изглежда, че Джей Ди остана доволен от думите й.

— Моля, пак заповядай.

Той се изпъна.

— Добре, тогава. Успех в съда, Пейтън. — С кимване, Джей Ди се обърна и излезе.

Пейтън поклати глава, наблюдавайки го да излиза от кабинета. Тя нямаше представа какво беше това, по дяволите.

За осем години — след всичките им схватки, съсипани с кафе костюми, разпрани поли и всичко останало — това беше най-странното общуване, което беше имала някога с Джей Ди Джеймисън.