Уил Лавендър
Превъзходство (9)

7

Старецът, нейният доверен приятел, бе ослепял. Живееше сред книги и спомени от колежа, в който някога бе властвал. На ореховото писалище имаше стара сгърчена от годините снимка, на която бяха той и председателят на борда. На друга беше фотографиран с Нобелов лауреат, отдавна мъртъв. Двамата бяха с разкопчани ризи и пиянски усмивки. Но най-ценното му притежание беше подреден и залепен на тънка дъска пъзел с деформирано лице на мъж, нарисувано в традициите на кубизма. Отдолу имаше надпис:

„На моя приятел ректора Фиск. Ще намерим Фолоус. Ричард Олдис“.

Датата беше 25 декември 1985 година. Олдис бе подреждал пъзела в затвора.

Алекс плъзна поглед по разхвърляното писалище, прокара небрежно върховете на пръстите си по пожълтелите документи.

— Ужасно — каза старецът. Седеше в инвалидна количка, скрит в сенките в ъгъла на стаята. Зачервените му сълзящи очи се движеха бързо. — Ужасно е това, което се случи с нашия Майкъл. Което се случи на колежа ни. Какво правиш тук, Алекс?

Ръцете й замръзнаха. Лицето й пламна.

— Нищо, ректор Фиск — каза тя. — Разглеждам историята, събрана в тази стая.

Ректорът въздъхна. Нещо се приближаваше в мрака. Въздухът в помещението се разреди и се изпълни с електричество като преди целувка, като преди признаването на тайна. Той се наведе напред в количката и каза:

— Не съществува.

Думите му я поразиха. Погледът й се вдигна от разхвърляното бюро.

— Не знам за какво говорите — каза тя тихо.

— Каквото и да си чула, Алекс, каквото и да са ти казали, няма да намериш ръкописа в тази къща.

— Нищо не съм чула. — Беше по-различно, отколкото да лъже Олдис; ректорът отдавна се бе смачкал, мозъкът му бе станал на пихтия. Беше на деветдесет и четири и напълно оглупял. Погледна го и видя по сивкавите му бузи да проблясва слюнка. Личният му асистент, мъж на средна възраст, бе непрекъснато край него. Всеки миг щеше да дойде да го нахрани.

— Всички онези стари фалшиви откъси от Фолоус. Свърши се, Алекс — продължи Фиск. — Ти го приключи по време на вечерния курс. Ти.

— Разбира се — отвърна тя и си помисли: „Грешите, ректоре. Никога няма да се свърши“.

Настъпи тишина и очите й инстинктивно се стрелнаха към бюрото.

— Ходих тази сутрин да се видя с доктор Олдис — каза тя. — Според него убиецът имитира престъпленията в „Дюмант“.

— Ха, Ричард! — засмя се Фиск. — Сигурно Ричард е убил Майкъл със собствените си ръце.

Сякаш я удари гръм.

— Не го вярвате, нали? Не е възможно да го вярвате. Това просто не е…

Вратата зад нея се отвори и влезе личният асистент. Движеше се толкова умело, че тя изобщо не видя кога пусна лекарствата в приличащата на човка уста на стареца. Обърна се към сребърния поднос, който бе оставил на бюрото. Храна като за дете: препечена филийка, ябълково пюре. Фиск погледна през него по типичния за слепците начин и кимна отривисто.

— Благодаря ти, Матю.

Мъжът излезе и Алекс продължи:

— Ректор Фиск, не вярвате, че професор Олдис е убил Майкъл, нали? Знам, че през годините си развалихте отношенията, но той ви беше приятел. Довереник. Вие… — „… помогнахте да бъде спасен“, искаше й се да каже.

Старецът се взря в безкрайността и се замисли. После каза без никаква връзка:

— Все още играят Процедурата.

Тя премигна.

— Кои?

— Студентите — отвърна той. — Чувам ги из колежа, когато Матю ме разхожда с количката. Чувам ги. — Млъкна и стаята се изпълни с хрипливото му дишане.

— Ректор Фиск, относно Майкъл Танър…. Блуждаещият му поглед се спря върху нея.

— Ако ще идват за погребението, трябва да отседнат някъде.

— Да.

Той имаше предвид студентите от вечерния курс, които в момента пътуваха към Джаспър. Повечето живееха във Върмонт. Сали Танър, разбира се, си беше тук. Докато им звънеше по телефона, Алекс осъзна колко лесно и просто е да ги събере отново.

— Искам да отседнат тук.

Алекс затаи дъх.

— Тук?

— Искам да са наблизо — обясни Фиск. — Това е скръбно време, Алекс, а когато скърбим, имаме нужда да сме заедно. В къщата ми има повече от достатъчно място. Да, стара е. В нея има история. Но им е позната. Можете отново да се сближите, точно както когато Даниел Хейдън…

— Да — прекъсна го тя. — Ще им предам поканата ви.

Ректорът кимна, с което й показа, че е време да си върви. Алекс слезе на долния етаж, тръгна по тъмния коридор, който водеше към източното крило на големия дом, и навлезе в сърцето на старата къща.

Въздухът бе спарен и застоял. Дюшемето скърцаше под стъпките й, над главата й висяха сребристи паяжини. Стените бяха напукани и разкривените линии в гипсовата замазка сякаш я водеха още по-навътре в мрака. Тя прекрасно знаеше къде отива — беше прекарала много дни в тази къща, докато учеше в Джаспър.

Стайли Фиск тогава беше активен осемдесетгодишен мъж и неин съюзник по време на вечерния курс. Научи я да тълкува думите на Ричард Олдис и тя щеше да му е вечно задължена. До голяма степен на него се дължеше това, че Алекс беше най-известната възпитаничка на Джаспър. Щом искаше колегите й да отседнат в неговия разпадащ се дом, коя бе тя да спори с него?

Така и нейната задача щеше да стане по-лесна.

— Търсят ви.

Алекс рязко се извърна и видя личния асистент.

— Кой, Матю? — Успя да изрови от паметта си името му, сякаш беше студент, който вдига ръка по време на лекция.

— Някаква жена. Иска да ви види. Изглежда разстроена.

Тя се вгледа в него. Беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото, кожата му беше изключително бледа, направо прозрачна. „Какво търси той тук?“ — зачуди се. Поддържаше живота на Фиск, отлагаше неизбежното? И какво ли знаеше за притежанията на ректора?

— Кажи й, че съм на втория етаж.

— Разбира се, доктор Шипли. — Значи знаеше името й.

Мъжът се отдалечи, скърцането на маратонките му отекна по коридора, а Алекс влезе в стаята вляво. Беше реликва от минала епоха — в средата й имаше две тапицирани кресла, отрупани с листове, стената в дъното бе покрита с полици за книги, на другата стена висеше килната картина на Ротко^[1]. А беше идеално подредена някога, когато Стайли Фиск владееше колежа и всички решения в учебното заведение минаваха през него. И беше влюбен в литературата, което си беше необичайно за администратор. Организираше партита, на които присъстваха Филип Рот и Джоан Дидиън, въвеждаше новости в обучението по литература много преди Олдис да проведе странния си експериментален вечерен курс. Някога Фиск олицетворяваше колежа в Джаспър, а сега също като тази стая и жалката й мебелировка беше напълно забравен.

„Искам да отседнат тук“. Във викторианския палат, построен през 60-те години специално за Фиск, имаше седемнайсет стаи, в момента повечето празни. Несъмнено беше достатъчно просторно, за да се съберат всички завърнали се студенти. И за да може Алекс необезпокоявана да следва указанията на Олдис. Да ги наблюдава, без да я забележат.

Влезе по-навътре в стаята и пристъпи в потока светлина, изливащ се през прозореца. Огледа полиците с книги. Книгите на Фолоус, трудовете на Олдис от затвора. Взе един том и го разтърси с надеждата, че от него ще изпадне нещо. Страница, ключ? Нищо. Ръкописът на третия роман на Фолоус трябваше да е някъде тук. Луис Прайн я бе уверил, че е в къщата: „Човекът, който ми даде тази страница, твърди, че Фиск притежава и останалите“. Беше й изпратил страницата преди четири години, малко след смъртта на Даниел Хейдън. Алекс заоглежда гръбчетата на книгите и си помисли: „Дали си знаел, Луис? Дали си знаел, че е тук, когато всички се събрахме в тази къща, за да скърбим за Даниел?“.

— Алекс.

Тя се обърна. Жената на вратата се бе облегнала на касата, сякаш беше изтощена от дълъг път. Косата й бе разчорлена и прилепнала към скулите. Беше плакала.

— Сали, толкова съжалявам. — Двете пристъпиха една към друга и се прегърнаха. „Колко е студена… Възможно ли е да е тя?“ — помисли Алекс.

— Видях го — простена Сали и дъхът й опари ухото на Алекс. — Видях го да лежи на пода. Отначало помислих, че е заспал, но после видях… онези книги, Алекс, всички онези ужасни книги…

— Шшшт — каза Алекс и я прегърна по-силно.

— От онази вечер полицаите непрекъснато ме разпитват — въздъхна Сали. — Детективът се казва Блак. Мисли… Не го казва, Алекс, но познавам по очите му. Мисли, че имам нещо общо с убийството на Майкъл. Можеш ли да повярваш?

Алекс поклати глава. Не знаеше какво да каже.

— Пита ме и нещо друго. — Погледът й се фокусира. — Пита ме за Олдис.

Алекс се стегна.

— И ти какво му каза?

— Истината, разбира се. Не съм говорила от години с професора. Не и след Даниел.

— Ами Майкъл?

В очите на вдовицата проблесна някаква категоричност, която казваше: „Прекалено скоро ми е“.

— Майкъл не би… не би отишъл у тях. Знам, че Олдис живее наблизо, но за него курсът беше приключил. Никога не говореше за случилото се с нас…

Нещо в нея се пречупи и тя се разплака. Когато се успокои, се отдръпна от приятелката си и огледа стаята. И естествено видя книгите — какво друго? Потрепери и закри устата си с ръка, сякаш се опитваше да затисне писък. „Възможно ли е да е тя? — помисли пак Алекс. И веднага си заповяда: — Недей, не се дръж с тях по този начин само защото Олдис ти е дал нова задача. Той може и да греши. Може и да си играе с теб“.

— Видях го — повтори Сали. — И никога няма да го преодолея. Никога.

— Сали, ако знаеш кой може да го е извършил…

Вдовицата рязко се извърна към Алекс. В очите й проблеснаха гневни пламъчета. За един миг Алекс видя момичето от вечерния курс: от Сали бликаше младост, челото й се сбърчи ядосано и злобно.

— Да не си посмяла — каза тя.

— Но аз само…

— Не! Не и тук, след всичко, което преживях. В началото на курса всички бяхме различни хора. Всички. И ако си се върнала, за да се правиш отново на герой, това си е между теб и твоя ненагледен Олдис. Аз ще скърбя за съпруга си, а ти стой далеч от общия ни живот с Майкъл.