Уил Лавендър
Превъзходство (24)

22

— Дами и господа — каза ректор Райс от подиума, — уважаеми преподаватели и почитаеми гости на колежа в Джаспър, днес сме събрали, за да почетем паметта на доктор Майкъл Танър.

Беше студена мрачна сутрин. Няколко студенти бързаха за лекции по пътеките и извиваха вратове към церемонията с нездраво любопитство. Бивша студентка на Танър хлипаше; репортер снимаше. Цяла сутрин Алекс бе мислила какво да каже за убития си приятел и колкото повече мислеше, толкова по-зле й ставаше. Вече нямаше никакво съмнение: бяха се събрали тук заради нея. Заради това, което тя бе открила в Айова; заради вечерния курс, с който бе почнало всичко това.

Стомахът й се сви.

Докато ректорът говореше, Алекс оглеждаше хората на импровизирания подиум. Крисчън Кейн изглеждаше нервен, въртеше се на стола си като дете на църковна служба. До него безупречно изправена седеше Мелиса Лий и криеше мислите си зад кръглите си момичешки очила. Следваше Франк Марсдън — изглеждаше изгубен без приятелката си. Алекс огледа тълпата, но никъде не видя Луси Уигинс. Забрави за актрисата и се съсредоточи отново върху хората на подиума. Сали Танър бе облечена в черно, пред лицето й имаше воал, брадичката й трепереше от скръб. Джейкъб Келър току-що се бе настанил на стола си и се държеше така, сякаш е дошъл навреме. Изглеждаше тържествен и спокоен, свел глава, все едно се молеше. На края на подиума имаше още два стола. Единият беше за Луис Прайн, а другият за Ричард Олдис. И двата бяха празни.

Чу ректорът да произнася името й, пристъпи към микрофона и огледа двора. Насъбралите се хора бяха нагъсто един до друг, репортерите не спираха да щракат със светкавиците. Тя отвори уста, но от нея не излезе нищо. „Хайде, Алекс — каза си тя — правиш го всеки ден в Харвард“.

Усети тежка ръка върху раменете си. Келър бе застанал до нея.

— Спокойно — прошепна й. — Тук съм.

Това й даде кураж.

Алекс се наведе към микрофона и каза:

— Мой добър приятел веднъж ми каза, че смъртта ни кара да проумеем по-добре живота. Ако се опитаме да проумеем по-добре живота на доктор Майкъл Танър, ще видим, че той беше човек, посветил се на науката. Ще видим един съпруг — тя хвърли поглед към Сали, която обаче се извърна, — който истински обичаше съпругата и дъщеря си. Ще видим преподавател, който вярваше в добрата литература. Човек, отдал години от живота си на този колеж, човек, който умря тук, опитвайки се да промени нещо.

Млъкна. Келър я придърпа към себе си.

— Запознах се с Майкъл Танър преди петнайсет години. Бяхме в един курс, който щеше да ни промени завинаги. Още тогава разбрах, че Майкъл има блестящ ум. Но не беше само това: той беше добър човек. Вярваше в справедливостта и… — Тълпата се раздвижи. Вече не слушаха думите й, а я оглеждаха изпитателно: пронизваха я с очи, сякаш се опитваха да изтръгнат нещо от нея. Най-отпред стояха група студенти, лицата им изглеждаха съвсем увълчени. „Знаем коя си — сякаш казваха физиономиите им. — Знаем, знаем, знаем…“

Алекс смачка листа с надгробното слово, което бе написала вечерта, събра всичките си сили и каза:

— Процедурата е опасна игра. — Тълпата изглеждаше объркана, чу се неуверено мърморене. — Ако някой от вас я играе, трябва незабавно да спре. Майкъл знаеше това най-добре. Ако не беше Процедурата, може би той още щеше да е…

В този миг в далечината се чу вик. Идваше от хълма, на който се намираше къщата на Фиск. Всички се обърнаха натам.

Детектив Блак тичаше към тях.

Алекс го гледаше как се приближава, неспособна да помръдне. Той стигна до тълпата и започна да си проправя път към подиума.

— Какво означава това, детектив? — попита ректор Фиск и се придвижи напред с инвалидната си количка. Слепите му очи бяха насочени налудничаво към тълпата.

— Станало е още едно убийство — каза останалият без дъх Блак. — Трупът е намерен в дома ви само преди минути. Всички трябва незабавно да се върнете там.

Полицаи бяха наобиколили креслото, на което се намираше трупът на Луис Прайн. Той седеше вдървено, ръцете му бяха в скута му, малко под колана на шлифера. Камината бе угаснала и в стаята миришеше на пепел. Чашите и бутилките от предната вечер стърчаха самотно на масата, някои бяха изцапани с червило, други — преобърнати. А в средата на стаята се намираше мъртвецът: приличаше на наблюдател на цялата суетня.

„Значи все пак е решил да дойде — помисли си Алекс. — Само дето закъсня“.

Главата на Прайн бе отпусната назад, сякаш беше заспал в креслото. Върху лицето му имаше книга с меки корици, изцапани с тъмната му кръв. „Баркър нощем“ на Крисчън Кейн.

— Кълна се във всичко свято — говореше някъде из хората в стаята Крисчън. — Кълна се, че нямам нищо общо с това. Натопен съм. Натопен съм, по дяволите! — Беше на ръба на истерията. Останалите го гледаха хладно. Сали Танър се бе отпуснала в ръцете на Франк Марсдън, на лицето й бе изписан тотален шок. „Не — мълвеше тя без глас. — Не, не, не“. Луси Уигинс стоеше до камината, пребледняла от страх. Келър стоеше до Алекс и местеше очи от мъртвеца към стената и обратно. И той като Алекс не можеше да погледне Луис, без да си спомни Айова.

— Рана от куршум — заяви Блак. — Точно зад дясното ухо.

— Нямам оръжие в къщата — каза отбранително Фиск. — Ако намерите оръжие, значи е донесено от убиеца.

— Хората ми претърсват навсякъде — отвърна Блак и Алекс си спомни за книгата, която бе скрила в стаята си. И за оръжието вътре. Блак улови погледа й и тя бързо се извърна. — А сега трябва да върнем тук всички, които са били в къщата тази сутрин. Прайн е убит или малко преди, или веднага след като всички са излезли.

— Но все някой трябва да е видял извършителя — почти проплака ректорът.

— Откъде излязохте от къщата, доктор Фиск? — попита Блак.

— През кухнята — отговори асистентът на ректора.

— Значи е възможно, когато сте излизали, изобщо да не сте се натъкнали на Луис Прайн — заключи Блак. — Той е закъснял и когато е пристигнал, някой, който е бил в къщата, го е убил.

— Невъзможно — изсумтя Фиск.

— След убийството на Майкъл Танър — продължи Блак — трябва да изследваме всяка възможност. — Детективът погледна към Алекс и добави: — Снощи сте били у Олдис.

— Той не е идвал тук — отвърна тя. Каза го прекалено бързо и прозвуча отбранително. — Не дойде и на погребението. Не е в стила му.

— Всяка възможност — повтори Блак.

След това надникна в коридора и каза нещо на ректора Райс, който изглеждаше блед и разтреперан. Ректорът кимна и излезе от къщата.

— Всички ли се върнаха от церемонията? — попита един от помощниците на Блак.

Алекс се огледа. Във всекидневната кипеше оживление, полицаи и криминалисти си вършеха работата в отцепеното пространство на местопрестъплението; на бившите състуденти им трябваше почти час, за да се измъкнат през събралите се на възпоменателната церемония хора и през репортерите, които се натискаха да се доближат до подиума. Алекс виждаше цяла тълпа журналисти през мръсните прозорци. Райс даваше интервю.

„Олдис се оказа прав — помисли тя. — Оказа се абсолютно прав“.

— Това ли са всички? — попита Блак.

— Да — каза Келър, който не се откъсваше от нея. — С изключение на един.

Алекс огледа стаята. Един човек наистина не се бе върнал от церемонията. Когато осъзна кой е, изпита странна смесица от гняв и объркване.

— Мелиса Лий — каза тя на глас.

Блак кимна и се обърна към помощника си.

— Намерете Лий и я доведете тук. Всички, които са прекарали нощта в къщата, са вероятни мишени. И заподозрени.