Уил Лавендър
Превъзходство (12)

10

Детективът, който водеше разследването, се казваше Брадли Блак и като че ли усещаше, че тя крие нещо. Срещнаха се същия следобед в кабинет на четвъртия етаж на Кулата. Присъстваше и ректорът, който я бе помолил предната вечер да дойде във Върмонт. Алекс не можеше да погледне нито един от двамата в очите.

— Кажете ни — каза детективът, гласът му беше също толкова предпазлив и красноречив като погледа му — какво знае доктор Ричард Олдис.

— Малко е сложно — отвърна тя. През целия път от къщата на Фиск си беше повтаряла: „Не го е направил той. Не може да е той“. Припомни си разговора им сега, докато седеше в задушаваната от бръшлян административна сграда на колежа. — Професорът… се отнася към всичко като към загадка. Ако знае кой е убил Майкъл Танър, няма да бърза да го сподели. Ще трябва да си заслужите информацията.

— По дяволите — възкликна ректорът Антъни Райс и се обърна към детектива. — Ще трябва да получите съдебна заповед за обиск, да влезете там и…

— Не — прекъсна го Алекс. — Така няма да стане. Ще се наложи да ме оставите аз да го направя. Ако Олдис знае нещо, ще го разбера. Той ми има доверие.

— Нека бъдем реалисти, доктор Шипли. Олдис си играе с вас. Точно това прави. Последния път се измъкна прекалено леко. Може и да не е убил онези студентки от „Дюмант“…

— Не е.

— … но въпреки това се измъкна дяволски леко. Много хора от този колеж, които познават добре Олдис, са убедени, че ръцете му са изцапани с кръв. — Ректорът млъкна и Алекс усети какво се задава. — А също и вашите.

Тя каза, все едно не го е чула:

— Ако знае нещо, скоро ще го науча.

— Може и да нямате толкова време.

„А стига бе, Шерлок!“ — помисли тя. Но вместо да го каже, попита:

— Доколко сте сигурни, че това е имитация на убийствата от „Дюмант“?

Погледът на Блак се плъзна към Райс и ректорът кимна. На бюрото се появиха снимки. Най-горните бяха намачкани и пожълтели, а останалите — гладки, току-що направени. Алекс ги разпръсна и затаи дъх.

Бяха снимки от местопрестъпление. Старите бе виждала и преди, по време на вечерния курс. Зловещи изображения на два празни апартамента. Някой бе написал с тебешир датата върху дъска и я беше поставил в долния ляв ъгъл на обектива: „януари 1982 година“. По стените имаше кървави петна, които приличаха на грубо нарисувана пеперуда или на прочутото петно на Роршах. Снимките бяха от жилищата на двете жертви, докторантки по литература. И двете бяха убити също като Майкъл Танър. Не можеше, а и не искаше да гледа тези снимки.

Погледът й се премести върху по-новите, направени предната сутрин. Направени в дома на Майкъл Танър в другия край на студентското градче. Бяха дигитални, ясни и качествени. Петното на Роршах на стената беше с почти същата форма като на старите снимки, само че цветът му беше яркоален. По пода се виждаха книги, пръснати по същия начин като на предишните местопрестъпления. Море от книги, внимателно и равномерно разпределени из стаята. „Все едно е същата шибана стая — помисли си Алекс. — И същата жертва“.

Но после се сети. Онези двете бяха студентки, а Майкъл беше…

Също студент, но някога, много отдавна. Студент от вечерния курс.

— Идентичен почерк на престъплението — каза Блак и гласът му я върна в реалността. — Убива ги в дома им и покрива телата с книги. Същият тип жертва, с изключение на попа. Същото образование, дори същата програма на обучение: литература със специализация съвременни автори. Сравнете библиотеката на Танър от снимките с апартаментите на студентките от „Дюмант“ и ще видите поразителни прилики. Повече от поразителни.

Млъкна и внимателно зачака реакцията й. После попита:

— Колко добре познавахте професор Танър? — Направи се, че си рови в записките, шумоленето на страниците бе единственият шум в стаята.

. — Доста добре. С Майкъл често се виждахме на научни конференции. Винаги съм го смятала за един от най-блестящите учени в областта на сравнителното литературознание, включително на фона на колегите ми от Харвард.

— Говорил ли е някога с вас за Ричард Олдис? Показвал ли е някакви… симптоми, че е прекалено привързан към курса? Имам предвид по нездравословен начин.

— Не, никога.

— А да ви е пращал имейли? Да сте водили кореспонденция за курса, за Олдис или за убийствата в „Дюмант“?

Алекс поклати глава.

— Всички искахме да забравим това, детектив. Вечерният курс… ни промени. Някои от нас доста дълбоко. Не искахме да се връщаме към него. — Мислите й се зареяха към стария й приятел Даниел Хейдън и случилото се с него. Тя поклати глава, за да се отърси от спомена. — Но то просто стана и няма връщане назад. Никой не искаше да го преживява отново, разберете.

Видя някаква промяна по лицето на Блак, сякаш той си отговори на незададен въпрос. Алекс знаеше кое го е впечатлило. Онези проклети думи, които тиктакаха като часовников механизъм на бомба: „ни промени“. Пак си спомни за срещата си с Олдис тази сутрин и каза:

— Искам да видя библиотеката.

— Невъзможно — отвърна Райс.

— Повикахте ме в Джаспър като ваш парламентьор, ректор Райс, а не ми казвате всичко, което знаете. Това се нарича нечестно предимство.

— Нарича се спазване на процедурата. Разкажете ни повече за Олдис.

— Професорът смята, че Сали Танър е невинна. — Излъга, но си струваше да рискува. Да вървят по дяволите, щом не искат да са откровени с нея. Двамата се спогледаха.

— Говорил ли е наскоро с някой от двамата Танър?

— Ваш ред е — отвърна тя.

Блак въздъхна и каза:

— Костелив орех сте, доктор Шипли.

Тя се усмихна мило.

— Убиецът — продължи Блак — е проучил убийствата в „Дюмант“. И то доста подробно. Наизустил ги е. Не просто се прекланя пред тях, а ги пресъздава. Всичко, до последната извивка на кървавото Роршахово петно, книгите и часа на смъртта на Майкъл Танър — е абсолютно същото.

„Пресъздава ги значи“, помисли си Алекс. От тези думи сякаш й просветна нещо, като че ли я заслепи ярка светлина.

— Олдис знае повече, отколкото споделя — каза Райс, наведе се напред и подпря брадичката си върху дебелите си пръсти. Изглеждаше изнервен и непрекъснато се въртеше, беше пълна противоположност на спокойния методичен Блак. — И знае, че ние го знаем. Но няма да продължим прекалено дълго този танц, доктор Шипли. Предайте му това. Кажете му, че ако е водил кореспонденция с някой, който се е интересувал от убийствата в „Дюмант“, ако по някакъв начин е бил ментор на някого, няма да му се размине. Предайте му това послание, ако обичате.

— Ричард Олдис не реагира добре на послания от временно изпълняващи длъжността ректор — отвърна тя.

Райс почервеня като домат се извърна към прозореца. Вятърът чукаше по стъклото.

Пръв се обади Блак:

— Вече изминаха трийсет и седем часа. Това е прекалено дълъг период при разследване на убийство. Ако не можете да накарате Олдис да се разкрие, тогава ще го направим ние.

— Ще отида при него по-късно тази вечер.

— Ще чакаме доклада ви — каза Блак и се изправи. — А междувременно, доктор Шипли, много мило, че сте при ректор Фиск. Вие и колегите ви. — И се взря в очите й.

Тя стана и той я изпрати до вратата. В коридора я спря.

— Ще ни съобщите, ако разберете нещо интересно по време на престоя си в къщата, нали?

— Разбира се — отвърна тя и понечи да си тръгне.

Той я хвана за ръката.

— Говорят разни неща за Олдис.

Тя го погледна.

— Кои, детектив?

— Хората в Джаспър. Преподаватели, студенти. Казват, че се бил променил. Че не бил същият човек от вечерния курс.

— Нима?

Блак поклати глава.

— Казвам само да внимавате. Може и да си мислите, че познавате Олдис и че през деветдесет и четвърта година сте постъпили правилно. Но този човек… Нямам му доверие, доктор Шипли. Никога не се знае какви номера крои.

— Просто искам да разбера кой е убил приятеля ми — каза тя разгорещено. — Ако Олдис може да ми помогне, а аз смятам, че може, значи трябва го използваме. В момента той е най-добрият ни ресурс. Тази вечер възнамерявам да отида при него и да получа някои отговори.

— Ами ако се окаже, че не е този, за когото го мислите?

— Тогава не заслужавам признанието, че разгадах мистерията на вечерния курс — каза тя, обърна се и закрачи по студения коридор. — И следователно целият ми живот е една измама — подхвърли през рамо.