Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Уил Лавендър

Заглавие: Превъзходство

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.05.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-215-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690

История

  1. — Добавяне

Курсът
1994

19

В сряда вечерта Алекс отиде на лекция, отвори екземпляра си на „Спиралата“ и намери вътре бележка. Беше написана на малко листче. „Питай го за Процедурата“, пишеше на листчето.

Къде си бе оставяла раницата без надзор? Върна се наум по всички места, по които бе ходила през деня: обядва в столовата в един с доктор Мю (Японската литература след Хирошима), следобед учи заедно с Луис Прайн в неговата стая в общежитието, два часа препрочита Фолоус в библиотеката „Фиск“. Някой се бе докопал до книгата й.

Огледа останалите, очите й се плъзнаха навсякъде из малката лекционна зала без прозорци. Когато погледът й стигна до катедрата, Алекс замръзна — Майкъл Танър се взираше право в нея.

За миг и двамата се правеха, че не се е случило нищо. Алекс усети ритъма на собственото си дишане и чу ускорения си пулс. Младежът не сваляше очи от нея.

„Ти ли го направи?“, произнесе тя без глас, само с устни. Провери дали останалите са забелязали. Никой не й обръщаше внимание. Джейкъб Келър се смееше на някаква шега на Даниел Хейдън. Крисчън Кейн си дращеше зловещите разкази в червената си тетрадка.

Мелиса Лий си четеше домашното. Алекс отново погледна към Танър и видя, че не е разбрал въпроса й. Гледаше я питащо, наведен напред.

„Ти ли сложи бележката в книгата ми?“

Но той й отвърна с въпрос. Алекс го прочете по устните му.

„Харесва ли ти курсът?“

Очите й инстинктивно се стрелнаха към монитора, но той беше черен.

„Не“, отвърна тя.

„И на мен — каза той. — На никой не му харесва“.

На стената помръдна сянка и Майкъл бързо се извърна. Алекс също. Олдис вече се бе появил на екрана. Дали ги бе видял, докато си говорят?

Беше разчорлен, очите му бяха зачервени от умора. Яката на затворническата му униформа беше извъртяна и смачкана, сякаш някой от надзирателите го бе завлякъл за нея до стола. Имаше и още нещо, дори доста по-любопитно: изглеждаше по-близо до тях. Може би камерата се бе приближила до лицето му, може би стоманената маса беше бутната на метър напред. Каквато и да беше причината, нещо се бе променило. Професорът се бе превърнал във фокуса на помещението, в неговия абсолютен център. От ъгъла, близо до облицования със стиропор таван, ги гледаше червеното око на тяхната камера.

— Съжалявам — започна Олдис неуверено и задавено — за случилото се предната вечер, когато се видяхме. Пристъпите ми… ме връхлитат толкова внезапно, че не мога да направя нищо, за да ги спра. Като дете ги наричах фуги. Ужасно се срамувах от тях и другите деца ми се подиграваха. Бях момчето, което всеки миг ще избухне, бомбата със закъснител. Опитвах се да заключа пристъпите си вътре в себе си, да задържа мрака, който ме обгръщаше, като дъх. Моите фуги бяха стаи, из които се разхождах. Но това… — Той извърна поглед към невидимите за камерата стени, зад които бе затворен. — Това беше ужасно. — Всички бяха притихнали. Представяха си го онази вечер, когато лицето му се изкриви и едното му око се втурна напред, почти се сблъска с камерата и се впи в тях в последните няколко секунди, преди връзката да бъде прекъсната и екранът да почернее. Накрая Олдис се усмихна и махна вяло с ръка към обектива. — Но стига за това. Нека поговорим за онова, за което всъщност сме се събрали: Пол Фолоус. Кажете ми какво успяхте да откриете.

Никой не проговори. Екранът трепна, може би от течение или от някакво движение в малката звукоизолирана кабинка на професора. Образът се събра в средата като спуснати завеси, след това отново се разтвори и професорът се появи със скръстени пред гърдите ръце и пронизващ черен поглед. Не се бе обръснал и по бузите му бе набола посивяла няколкодневна брада.

— Нищо? — попита Олдис. — Все нещо сте правили през тези дни.

— Как да намериш човек, който не съществува? — попита Луис Прайн: седеше на последния ред, опрял глава в бетонната стена.

— Уверявам ви, че Пол Фолоус съществува, господин Прайн. Винаги е съществувал.

— Но как да сме сигурни?

— Защото аз ви казвам, че е така. Това не ви ли е достатъчно?

— Не — намеси се Мелиса Лий, преди Прайн да успее да отговори.

— И защо не? — попита Олдис и се усмихна по-враждебно и отпреди. Подпря брадичка на дясната си ръка и те видяха, че на ръката му е написано нещо. Някаква изплъзваща се дума точно в основата на палеца. Олдис правеше понякога така — водеше си записки за лекциите по тялото, но и те като всичко друго, свързано с него, бяха неясни. Дата, тема, страница — всичко винаги беше извън обсега на камерата.

— Защото сте…

— … тук? — попита той и разпери ръце. Надзирателите, които се виждаха само от кръста надолу, трепнаха, както правеха всеки път, щом Олдис мръднеше.

— Това ли имате предвид, госпожице Лий? Че щом съм в затвора, не съм толкова надежден източник? Че съм изгубил способността да бъда достоверен?

Тя вдигна глава и срещна безстрашно погледа му.

— Да не забравяме и колко информация имаме засега — обади се Даниел Хейдън: опитваше се да предизвика Олдис както много пъти досега. — Не е кой знае колко.

— Какво още искате да ви кажа? — попита Олдис.

Хейдън мълчеше и се взираше напрегнато в екрана, сякаш мониторът можеше да го посъветва какво да прави. После каза дори прекалено спокойно:

— За пътуването ви до Айова. Разкажете ни за него.

Олдис не трепна, но физиономията му се промени. Нещо се вдлъбна в дясната му буза, появи се тъмна бръчка, все едно под кожата му бе опъната струна.

— И по какъв начин то има отношение към Фолоус?

— По всякакъв — каза Хейдън. — Нима началото не е също толкова важно колкото края?

— Началото — повтори Олдис и забарабани с пръсти по стоманената маса. — Бях студент също като вас, когато заминах за Айова да търся Фолоус. Но това, което открих в „Рок Маунтин“, е много по-важно от онова пътуване. Тогава бях още хлапе. Не знаех къде е Пол Фолоус, не знаех кой е. Знаех само това, което ми казваше моят ментор доктор Бенджамин Лок. Оттогава помъдрях.

— Лок — обади се Танър. — Кой е той?

— Човекът, който знаеше за Фолоус повече от всеки друг жив човек по онова време — отвърна Олдис. — Но като много учени, и Лок бе погълнат от писателя. Това търсене се превърна в смисъла на живота му и накрая го унищожи.

Алекс се замисли над тези думи. Спомни си какво й бе казал Фиск за учените, погубени от издирването на Фолоус. Представи си Олдис в самотната му килия, двете убити студентки от университета „Дюмант“. И всичко заради някакви си безсмислени думи. Разумът й сякаш изгуби контрол над действията й. Тя се пресегна и докосна корицата на „Спиралата“. Бездушната й студенина я върна в тази вечер, в тази зала в сутерена с всичките й мистерии.

„Попитай го за Процедурата.“

Преди да успее да се овладее, въпросът вече беше произнесен, падна насред дискусията като бомба.

— Той ли ви запозна с Процедурата?

Мълчание. На екрана се видя как Олдис се дръпна назад, премигна, а може би и потрепери. Не беше очаквал това.

— Други проучвания? — попита той хладно.

— Ами… — заекна Алекс. — Аз… Не исках да…

— Какво значи това, професоре? — попита Лий и спаси Алекс от срама да води сама битка срещу него. — Какво е Процедурата?

Олдис извърна очи извън кадъра. Често го правеше: избягваше да ги гледа, печелеше време. Всичко при него беше нарочно, премерено. Те го чакаха да продължи.

— Процедурата е игра — каза той накрая. — Игра, която се играе по романите на Фолоус.

— Да нямате предвид нещо като ролева игра? — попита Сали Мичъл.

— Не — отвърна Олдис без колебание. — Много повече от това.

— Как се играе?

Олдис отново стана предпазлив. Вдигна ръка и приглади кичурите, които бяха паднали над очите му.

Навън виеше вятър, от който картината стана на снежинки. Професорът изглеждаше като бледа сянка на екрана. После образът се изчисти. Олдис въздъхна. Вече нямаше избор, беше отишъл прекалено далеч.

— Най-странното нещо при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило — започна той. — За да влезеш в играта, трябва да те изберат. Помня как мен ме избраха като студент в „Дюмант“. Помня колко горд се почувствах, че най-накрая съм един от тях… — Млъкна и отново погледна някъде покрай камерата. Когато продължи, гласът му бе овладян. — Бележка, написана в една книга, ми даде да разбера, че играта е започнала. Но иначе не забелязвах нещо да се е променило.

Седналата през три реда от екрана Алекс се наведе напред. „Бележка, написана в книга?“

— Искате да кажете, че Процедурата още не е била започнала? — попита Франк Марсдън. Отново бе облечен като Ричард III, очите му бяха гримирани, а косата — боядисана с някаква гадост.

— Не. Беше започнала. Точно това е най-вълнуващото на играта — никога не знаеш какво става. Никога нямаш представа къде точно е границата между реалността и Процедурата.

Изчака студентите да проумеят казаното, после продължи:

— След като те приемат, чакаш. Изчакваш, докато те са готови. Три седмици след като намерих бележката в книгата, започнаха да се случват странни неща. Приятелите ми престанаха да се държат нормално. Те… сякаш играеха части от театрално представление. Това беше Процедурата, колеги.

— А тези части? — обади се Хейдън, впил поглед в екрана. — Трябвало е да реагирате по някакъв подходящ начин на тях, така ли? Да схванете намеците в сцените и да се превърнете в герой на Фолоус?

— Точно така. Изглежда глупаво, да, но повярвайте ми, когато Процедурата достигне най-високите си нива, в нея няма абсолютно нищо глупаво. Никога няма да забравя как един ден седяхме в едно кафене в университетското градче. И един човек ме погледна и започна да ми рецитира редове от „Златното мълчание“. Нямах представа какво се случва. Бях объркан. Изпаднах в паника. Накрая той просто стана и излезе. На следващата седмица в една от книгите ми се появи нова бележка. Този път беше в том на Дерида. „РАЗОЧАРОВАНИ СМЕ ОТ ТЕБ, РИЧАРД“.

— Загубили сте — каза Келър.

— Да, първия път загубих играта. Но получих втори шанс след две седмици. Разхождахме се из университета, бяхме петимата, които се наричахме Айовците. Изведнъж един започна да рецитира. Познах откъса, беше от средата на романа, когато Ан Мари се мести в голямата къща на чичо си. Влязох в ролята си, казах си репликите и направих същите жестове, които бяха описани в текста. Трябваше да съм съвсем точен: играчът трябва да покаже отлично владеене на Фолоус, познаване и на последния детайл. И този път познах по лицата на останалите, че съм спечелил.

— И какво става, когато спечелиш? — попита тихо Мичъл.

Олдис вдигна поглед към камерата. Нещо се бе променило в лицето му, силното напрежение бе изчезнало. Очите му блестяха.

— Приемат те — каза той. — Процедурата завършва и ти ставаш част от елита.

— А ако загубиш? — попита Алекс. — Тогава какво?

Олдис сведе очи. Надзирателите без лица се размърдаха.

— Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта.

Професорът не каза нищо повече. Секунди по-късно прекъснаха връзката.