Уил Лавендър
Превъзходство (34)

32

Озова се в град от книги. Бяха толкова много, че се бяха превърнали в част от къщата, бяха се слели със стените. Сякаш малкият дом бе направен от хартия и лепило. Нямаше ясна граница между стените и лавиците, никакво пространство между…

Обърна се. Изтръпна. Взря се в тъмното.

— Ей? — извика. — Кой е там?

Не. Просто въображението му играеше номера. Нямаше никого. Къщата беше достатъчно малка, за да я вижда цялата от мястото, където стоеше. Но имаше нещо измамно в нея. Сякаш беше лабиринт и човек можеше да се изгуби в нея. Райс огледа всекидневната и трите стаи по главния коридор. Нещо като кабинет със старо разкривено кресло, което гледаше към езерото, миниатюрна баня и още една стая между тях. Вероятно спалня. Колко странно, помисли си Райс. Сякаш не беше на себе си, а се движеше по чужда воля, приближаваше към стаята и я подушваше, помирисваше въздуха и дълбоко в себе си осъзнаваше, че в този миг го води само обонянието му.

Долови мирис на жена.

„Мамка му — каза си. — Мамка му, мамка му, мамка му!“

Върна се по коридора. Малката къща пулсираше около него; въздух, светлина и всичко друго се смесваше и му пречеше да се движи. Да стои на едно място.

Да диша. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се върне в Джаспър и…

Отвори вратата и излезе на чист въздух.

Задъхваше се. Направи две крачки. Падна на колене във влажната пръст. Изправи се и пристъпи още веднъж. Вдигна поглед. Къде беше? Осъзна, че е излязъл от грешната врата. Беше се озовал зад къщата, бе се изгубил в лабиринта от книги и сега стоеше отзад, точно пред езерото. Значи трябваше да…

Езерото. Взря се в него. Водата беше на бръчици от вятъра. Беше черна като мръсна утайка, бреговете от години се рушаха и се предаваха пред нея. Той се намираше на северния бряг и се взираше в отсрещната страна. Типичен за Върмонт пейзаж — искрящо синьо небе и следобедно слънце. Помириса застоялата вода. Напълно неизползваема, тя се люшкаше и се гънеше като черно одеяло, свлякло се от леглото. В средата плуваше сал, а над него летяха врани, гракът им беше като сухото шумолене при прелистването на дебела книга.

Забеляза нещо точно под повърхността, съвсем наблизо.

Бялваше се и изчезваше, бялваше се и изчезваше. Ту го имаше, ту го нямаше. Слънчевите лъчи не успяваха да го осветят добре.

— Не — каза Райс и устата му пресъхна. — Не. Не.

Клекна, коленичи в калта, опря се на ръце, лицето му бе само на сантиметри от границата между неговия свят и водното царство. Усети вкуса на езерото, металната му острота. Бръкна под стъклената повърхност на езерото, протягаше ръка, мъчеше се да докосне това, което проблясваше под слънчевите лъчи. Бръкна почти до рамото в течната чернилка и най-накрая успя да го стигне. И странно, но усещането от докосването изведнъж му изясни всичко, светът отново се завъртя около оста си, нещата си дойдоха на мястото. Усещането беше точно такова, каквото бе очаквал.

Беше ръка.