Уил Лавендър
Превъзходство (37)

35

Пристигнаха в Хамлет, Айова, по здрач. Караше Келър, защото се страхуваше, че Алекс ще катастрофира. Тя нямаше нищо против, понеже искаше да разгледа пейзажа. Да попие с очи мястото, на което Ричард Олдис бе идвал преди години, да го опознае, както го бе направил той.

Хамлет беше градче с два светофара. Границите му бяха геометрично правилни, с нищо незабележителният пейзаж се сливаше в далечината с розовото небе. Обикновен център, наредени една до друга сгради с формата на кубове, напукан асфалт и група старчета, седнали пред изоставена къща. По главната улица се влачеха коли, запътили се към другия край на града, където може би се случваше нещо.

— Шибаната Айова — каза Келър.

— Да — съгласи се тя.

Караха бавно. Планът им се състоеше в това, че нямаха план. Поне не още. Келър се бе съгласил с нея, че Олдис наистина ги е пратил тук. Подсказките в „Спиралата“, странната снимка, с която се бе сдобил Келър, пътуването на двете жертви от „Дюмант“ дотук малко преди да бъдат убити — всичко това ги навеждаше на мисълта, че това градче е в сърцето на литературната мистерия на професора.

— Хайде — бе казал Келър сутринта. — Да вървим да намерим Фолоус.

А сега караше покрай къщите-кубчета и вече приближаваха края на града. По това време на деня небето беше като подпалено. „Това ли е?“, мислеше Алекс. Бе забила поглед през прозореца на колата, за да скрие разочарованието си.

Но какво бе очаквала? Какво се бе надявала да открие на това забутано място?

„Не се предавай — напомни си. — Те са били тук. Жертвите на убиеца от «Дюмант» са минали по същата тази улица“.

Тук двете мистерии трябваше да се слеят. В Хамлет щяха да открият истинската самоличност на Фолоус и да оневинят Олдис за престъпленията, които не бе извършил. Готвеше се за това, откакто бе намерила книгата в библиотеката. Сега краят вече се виждаше.

— Обърни — каза тя. — Искам да минем по същия път още веднъж.

— Какво?

— Искам да разгледам града хубаво.

Той обърна колата насред пустото шосе и отново подкара през центъра. Сградите, някои слепени, други не, старците, които този път се взряха в тях малко по-дълго. Алекс се удивляваше на празнотата на това място, на абсолютното мъртвило в него.

— А сега накъде? — попита Келър уморено.

— А сега отиваме да го намерим — отвърна Алекс. — Отиваме на улица „Маслина“.

Не им отне много време да намерят къщата на Ръдърфорд.

Улица „Маслина“ беше успоредна на главната. Къщи с метални огради, топящи се преспи, изринати от пътя, по две коли пред всеки дом. Разминаха се с момченца на велосипеди, които подозрително се взряха в колата.

— Къде е, по дяволите? — попита Келър; оглеждаше табелите с номерата на всяка къща.

— Някъде наблизо — отвърна Алекс. — Дай да попитаме.

И посочи една жена, която вървеше с приведена глава, за да се пази от вятъра. Келър спря и Алекс смъкна прозореца и каза:

— Извинете. — Жената спря стреснато и погледът й започна да се мести от нея към Келър и обратно.

— Можете ли да ни кажете в коя къща е живял Чарлз Ръдърфорд?

Жената кимна. Очевидно бе свикнала да й задават този въпрос.

— Ето там. — И посочи една тухлена къща на ъгъла.

— Вдовицата му още живее там. Но…

— Какво? — попита Алекс.

— Приличате ми на студенти.

— Да, студенти сме.

Жената направи физиономия.

— Лидия не обича студентите.

— Защо? — поинтересува се Алекс.

— Заради къщата. Те смятат… Студентите де. Мислят, че преди много време в тази къща се е случило нещо.

Алекс я чакаше да продължи.

— Но вие двамата ми изглеждате симпатични. Може би с вас ще говори, стига да не го споменавате.

— Кого?

— Писателя. Онзи Пол Фолоус. Тя затова няма доверие на студентите, понеже все я разпитват за него. Никога не се интересуват от нейния живот и как е Чарли.

— Чарли — повтори Алекс. — Имате предвид съпруга й?

— Не, разбира се, че не. Господин Ръдърфорд почина много отдавна. Говоря за сина й.

Къщата беше съвсем малка. Изглеждаше невзрачна дори сред останалите, антика от отминали времена. Тухлите бяха избелели, кепенците бяха напукани. На покрива се вееше окъсано знаме. Пред входната врата имаше висок жив плет, вероятно за предпазване от изследователите на Фолоус. Алекс я огледа и не почувства нищо: никакво прозрение, нито токовия удар на познанието. За първи път се усъмни дали Олдис е искал да ги изпрати точно тук.

— Изобщо не ми изглежда зловещо — каза Келър.

— А ти какво очакваше? — сопна се тя. — Къщата на духовете?

— Естествено.

Гледаха от тротоара. Вътре нищо не помръдваше, никой не се показа зад големия преден прозорец. Това бе същата къща, в която бе починал Чарлз Ръдърфорд, в която бяха идвали Олдис и неговият ментор Бенджамин Лок. Като си спомни за Олдис, тя усети първата искра. „Той е бил тук“.

Тръгнаха към входната врата. Алекс спря, а Келър изкачи стъпалата към верандата зад живия плет; стори й се правилно той пръв да заговори вдовицата. Справяше се по-добре от нея с подобни задачи.

Келър почука. Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори и пред тях застана жена към шейсетте, с повехнало и отпуснато лице. Но в нея имаше някакъв живец, който напомняше за минала красота.

— Госпожа Ръдърфорд? — попита Келър.

— Да?

— Ние… дойдохме да… ъъъ…

. Жената го гледаше с подозрение.

— Искаме да…

— Приятелят ми иска да каже — намеси се Алекс и пристъпи напред, — че сме дошли да поговорим с вас за сина ви.

В погледа на жената настъпи някаква промяна.

— За Чарли?

— Точно така — продължи Алекс. Така добре лъжеше, че сама се учуди на себе си. Но си знаеше репликите, познаваше сценария. Олдис го бе казал в една от първите лекции. — Четохме за болестта му в статия, която ни дадоха в колежа, и искаме да видим как е. Все още живее с вас, нали?

— Да — каза жената. — Горе в стаята си е. Откъде казахте, че сте?

— От Върмонт — отвърна Алекс.

— И сте били целия този път, за да…

— Наистина смятаме историята на Чарли за изумителна.

„Какви ги вършиш, Алекс? Така би постъпил Олдис. Не бива…“

Но Лидия Ръдърфорд вече им правеше път и Келър влизаше в малката къща. Алекс нямаше друг избор, освен да го последва.

— Съпругът ми почина през седемдесет и четвърта — каза жената, когато се настаниха в кухнята. — Чарли-младши беше на девет. Израсна без баща. А с неговото заболяване това беше още по-трудно. Но се справихме, някак си успяхме да се справим.

— А какво работеше съпругът ви? — попита Келър.

— Беше амбулантен търговец — каза Лидия. — Продаваше енциклопедии от врата на врата. Смятаме, че това го уби. Умря от изтощение. Искаше някой ден да го повишат и да отиде да работи в централата на фирмата, да стане началник. Просто не обърна внимание на симптомите. Умря ето тук, на предната веранда. Така и не се омъжих пак.

Извърна поглед и добави:

— Понякога тук идват хора като вас.

— Като нас? — попита Келър.

— Студенти. Казват, че били изследователи. Мислят… сигурно ще ви прозвучи откачено.

— Никак даже.

— Мислят, че Чарлз е бил известен писател: Че е написал някакви романи под чуждо име. Че е бил… как му викаха? Писател в сянка. За тях това е някаква идиотска игра. Но някои са много настоятелни. Снимат къщата от улицата. Веднъж дори една двойка се ожени на поляната отпред. Искахме да се преместим, сестра ми живее в Демойн. Но така и не го направихме. Чарли обича този град, а и съседите винаги са се отнасяли с разбиране към проблемите му.

„Проблемите му — помисли Алекс. — Какво му е на сина й? Какво е задържало тази жена тук толкова време съвсем сама?“

— Беше много по-зле — продължи Лидия. — Ставаше толкова гневен. Някои съседи си мислят, че още е такъв. Но аз знам каква е истината. Знам колко по-добре е вече Чарли. — Млъкна и Алекс се взря в нея. „Какво й се е случило? Какво крие?“ — Бащата на Чарли искаше да го пратим в лечебница. Знаеше, че нещо в нашия син… не е като при другите деца. — Жената пребледня. — Бях слаба, а Чарлз беше много категоричен за тези неща. После, когато той умря… Стана чудо. Доктор Мороу промени Чарли и го превърна в това, което е днес. Той спаси сина ми.

Зад тях се чу глас, като гукане на малко дете.

— Това е Чарли — каза тихо Лидия Ръдърфорд. — Ще му кажа, че има гости.

И излезе от кухнята. Двамата останаха до малката маса. Алекс чу от съседната стая приглушен говор, женственото сопрано на вдовицата. А след това настъпи дълго мълчание.

— Ще ни разкрият — прошепна Алекс. — Тя ще се усети. Въпрос само на време е.

— Ти я излъга — изсъска Келър. — Ти ни забърка в това.

— Не знаех, че тя всъщност…

Приближаващи стъпки. Алекс се изправи на стола си и възпитано сложи ръце в скута си.

— Той е готов да се срещне с вас — долетя гласът на жената иззад гърба й.

Отидоха във всекидневната. Там цареше полумрак, светеше само една малка лампа. В едно кресло седеше мъж и се поклащаше напред-назад, взрян право пред себе си.

— Чарли мрази силната светлина — прошепна Лидия Ръдърфорд. — Винаги е било така. — След това се обърна към сина си с глас, който предполагаше, че той има проблеми със слуха. — Чарли, това са нашите гости. Дошли са чак от Върмонт. Изучавали си твоя случай в колежа. Чели са за теб и за доктор Мороу. — И го погледна очаквателно.

Синът извърна лице към тях и Алекс затаи дъх.

Пред нея седеше човекът от снимката от задната корица на романите на Фолоус. Най-накрая бе намерила мъжа с тъмното сако.