Уил Лавендър
Превъзходство (36)

34

Райс седеше на брега. Вятърът бе утихнал. Водата се бе успокоила. Извади мобилния си телефон. Изцапаните му с черна кал ръце трепереха. Стисна телефона просто за да усети някаква частица от реалния свят. Да се овладее. Стомахът му изгаряше отвътре и той се обърна и плю на земята.

Набра един номер.

— Да?

— Блак — каза той. — Елате веднага. Олдис е. Мелиса Лий… е мъртва. В езерото зад къщата му. Намерих… намерих я. Открих тялото й и всичко свърши. Чувате ли ме, Блак? Всичко свърши.

— Чух ви — каза детективът. Вече тичаше. Райс чуваше свистенето на въздуха от другата страна на линията, тряскането на врата на кола, тътрузенето на чанта и щракване на закопчалка. След това чу двигател и как колата тръгва.

— Елате веднага — каза Райс с треперещ глас. — Тя е тук, Блак. Във водата. Кучият му син я е хвърлил в езерото, но аз я намерих. Докоснах ръката й. Аз… мили боже, аз я помирисах още в къщата!

— Десет минути — отвърна Блак. — До десет минути съм при вас. Но вие стойте далеч от къщата, ректоре. Той може още да е…

— Не — прекъсна го Райс. Беше отчаян. Беше задъхан.

Блак мълчеше. Чакаше го да продължи. Предчувстваше какво ще му каже.

— Ричард Олдис го няма — каза Райс. — Избягал е.

Връзката прекъсна и ректор Райс полегна назад и се загледа в небето. Мислеше си за ръката. За усещането от докосването. Как сякаш се впи в него, когато я напипа, и се опита да го издърпа навътре. Да го повлече. Да го удави.