Уил Лавендър
Превъзходство (27)

25

Бяха под охрана в една стая на горния етаж в къщата на Фиск. Беше ранен следобед и слънчевите лъчи пронизваха като ножове пердетата с цвят на стари страници. В стаята имаше камина, две масивни библиотеки от двете й страни и над цялата композиция стенен часовник, спрял много отдавна на четири без двайсет. Крисчън Кейн не спираше да бръщолеви, че е невинен; да, неговата книга била върху очите на мъртвеца, но „какво означава това, какво наистина означава, след като всеки в тази къща има екземпляр от книгата, какво означава, щом…“

— Млъкни, Крисчън — каза Келър и писателят млъкна като сгълчано пале. Асистентът на ректора Матю Оуен стоеше зад инвалидната количка на Фиск и мачкаше дръжките й. Сали Танър и Луси Уигинс бяха в двата срещуположни края на стаята. Вдовицата беше заплашително спокойна, а актрисата нервно рисуваше с пръст елипси по прашната полица над камината. Франк Марсдън я гледаше, без да мига, и физиономията му показваше, че не може да повярва какво се случва. Алекс наблюдаваше всички, както я бе инструктирал Олдис, и се чудеше кой от състудентите й е превъртял.

Млад полицай пазеше вратата. Стоеше със скръстени ръце и зорко следеше всички.

— Погледни го — прошепна й Келър. — Това хлапе е уплашено до смърт. Нищо чудно, че не са го пратили да говори с Олдис.

При други обстоятелства би се засмяла.

— Защо Мелиса не дойде? — попита Фиск. Оуен продължаваше да мачка дръжките на количката му, движенията му бяха като под хипноза. Алекс се опита да се отърси от притеснителния спомен с главата на Мелиса пред чатала на асистента, от начина, по който той…

Оуен сякаш усети мислите й и я погледна и тя извърна очи.

— Никой не знае — обади се Келър.

— Мелиса няма нищо общо с това… което се е случило долу — заяви Крисчън. В гласа му прозвуча паника. — Няма начин да е замесена.

— Говореше много за Даниел — каза Франк. Луси спря да рисува по полицата и се отдалечи от студената камина. — Стори ми се… обсебена от смъртта му.

— Какво имаш предвид? — попита Келър.

— Изглеждаше убедена, че не се е самоубил. Говори ми за това снощи, преди да си легнем. Главата ми беше поразмътена. Бяхме пили в самолета, а след това пак пихме, когато дойде Сали, и умът ми беше малко… нали разбираш. Не обърнах внимание на думите й. Но сега, като имаме предвид какво се случи с Майкъл и Луис… Мили боже, дали пък не е била права и Даниел просто да е бил първият?

— Даниел се самоуби — каза със съвсем спокоен глас Сали. Стоеше сама в ъгъла, беше стиснала устни и очите й прогаряха като жарава; скръбта й я отделяше от останалите. — Беше разстроен заради някакъв случай, по който работеше. Пъхнал е дулото на служебния си пистолет в устата си. Беше нюйоркски детектив, живееше под огромен стрес… Да не усложняваме смъртта на Даниел само заради… това.

— Мелиса каза, че Даниел е бил щастлив — намеси се Франк с тих и спокоен глас. — Каза, че…

— Мелиса казва доста неща — прекъсна го Сали и го изгледа злобно. — Нека те питам нещо: ти вярваше ли й, докато бяхме студенти?

Той се размърда, изпълнен с неудобство.

— Е?

— Не — призна тихо Франк. — Никой не й вярваше.

— Тази жена има психологически проблем. Самият Майкъл ми го е казвал.

Алекс се наведе напред.

— Сали, да не би да смяташ, че Мелиса е извършила тези убийства?

Сали я погледна студено. Очите й сякаш казваха: „Как си позволяваш да ми задаваш този въпрос? Точно пък ти…“

— Добър въпрос — обади се от количката си ректорът Фиск. — Подозираш ли я, Сали?

Сали като че ли се замисли, сякаш се опитваше да намери точните думи. Накрая каза с все така спокоен глас:

— Майкъл ми каза, че Мелиса понякога му се обаждала. Имала проблеми с брака си. Аз… ами… разбира се, че изпитах ревност. Спомних си репутацията й от времето в колежа. Че кой не я помни? Но тя продължи да му се обажда и Майкъл винаги вдигаше телефона. Затваряше се в библиотеката и си говореха, а аз долепвах ухо до вратата и подслушвах. Понякога си говореха с часове. И започнахме ужасно много да се караме заради това. — Сали потръпна, може би от спомена, а може би и заради случилото се през последните седемдесет и два часа. Не стана ясно.

— Той какво казваше за нея? — попита Крисчън. Изведнъж му бе светнало пред очите, може би бе доволен, че вниманието на групата се пренасочва към Мелиса и се отдалечава от ужасната гледка с Луис Прайн.

— Смяташе, че Мелиса има нужда от професионална помощ — каза Сали. — Беше се обаждал на Луис и Луис бе потвърдил предположенията му. И двамата смятаха, че тя не може да се справи с реалността. Че е пристрастена лъжкиня. Патологична.

— Не говориш сериозно — протестира Франк.

— Тя не е наред, Франк. Мелиса не беше като останалите и ти знаеш, че това беше първото нещо, което Олдис…

— Олдис? — не успя да се сдържи Алекс.

Сали я изгледа.

— Ти ме попита дали смятам, че Мелиса е способна на това, Алекс. Отговорът ми на този въпрос е не. Не вярвам, че го е извършила. Мисля, и то откакто видях… каквото видях в библиотеката на съпруга ми преди три дни, че Ричард Олдис е убил Майкъл. Но Олдис не може да го е направил сам, затова е накарал някое от протежетата си да му помогне. — Изгледа ги поред, като ги сочеше с пръст. — Професорът е задвижил всичко и сега ние измираме един по един.

— Стига! — викна Фиск и всички се обърнаха към него. Пудрата се стичаше заедно със струйките пот по лицето му, помътнелите му очи се лутаха сляпо из стаята. Той стисна черните очила в скута си с костеливия си юмрук. — Трябва да се държите един за друг. Да си вярвате. Разделението и взаимните обвинения няма да ви помогнат с нищо.

Алекс извърна поглед към прозореца. Репортерите се разхождаха долу и оглеждаха прозорците за някакво раздвижване.

— Луда работа, а?

Келър се бе приближил до нея. Целият й гняв относно изчезналия ръкопис се стопи. Ако тук имаше съюзник, това беше само той — и тя го знаеше.

— Може би сме се издънили — продължи той. — Когато бяхме в Айова.

— Не сме, Келър. Знаеш го не по-зле от мен.

— Знам, че всичко прилича на нещо, родено в ума на Олдис — каза той. — Някаква… загадка с живи хора.

— Не искам повече да говорим за това. Нито за Олдис, нито за Майкъл, нито какво видяхме на долния етаж. Да сменим темата.

— Но да не говорим и за книги — каза Келър.

Алекс се усмихна унило.

— Добре, никакви книги.

— А за история? Имам предвид лична?

Алекс се обърна пак към прозореца, без да каже нищо.

— Аз съм пръв — каза Келър. — Казва се Джесика. Бившата ми жена. Преподаваше математика в същата гимназия, в която работех и аз. Харесвахме едни и същи неща, засичахме се на едни и същи места. Всичко изглеждаше съвсем естествено. Съвсем правилно.

Тя не го поглеждаше. Не можеше.

— Какво се случи?

— Тя смяташе, че съм потаен — каза той. — Искаше да знае прекалено много за Джаспър, за… курса. Разбира се, не беше само това. Имаше и други неща. Например ноктите на краката й.

Алекс се разсмя.

— Откакто се разделихме — продължи той, — живея в една стара преустроена ферма и съм треньор по футбол. Имам добър отбор. Някой път трябва да дойдеш да ни гледаш.

„Може и да го направя“, помисли си тя. След това си спомни за Питър и…

Някой изпищя.

Алекс бързо се извърна. Луси се бе хвърлила върху Франк, налагаше го с юмруци и се опитваше да му издере очите. Лицето й бе изкривено от гняв.

— Лъжец! — крещеше тя. — Този човек е шибан лъжец!

Младото ченге се втурна и се опита да я откъсне от него, но тя не се отказваше, ръкомахаше и риташе, мяташе русата си коса и оголваше зъби. Франк стана. Ушите му бяха почервенели, на бузата му имаше кървава драскотина. Пусна в действие чаровната си усмивка, с която бе спечелил толкова прослушвания, и каза:

— На госпожица Уигинс днес не й е ден. Далеч от дома си е, а и всичко, което се случи в тази къща…

— Лъжец — повтори жената. — Не му вярвайте. Не вярвайте и на една негова дума.

Алекс се обърна към Франк. Той я гледаше. Все още се усмихваше, но очите му умоляваха: „Помогни ми, Алекс. Направих нещо ужасно“. В този момент дъбовата врата се отвори и я извикаха. Детектив Блак искаше да говори с нея насаме.

— Късмет — подвикна след нея Фиск, докато тя излизаше. — И помни, че вече не е нужно да го предпазваш.

Блак я чакаше в кабинета на ректора. Лампите бяха запалени и томовете по полиците бяха ярко осветени. Очите на Алекс инстинктивно се плъзнаха по тях.

— Седнете, доктор Шипли.

Тя седна срещу него.

— Ще ви питам това, което ще попитам и останалите. Къде бяхте тази сутрин преди погребението?

— Излязох.

Детективът вдигна вежда.

— Няма нищо общо с Олдис — каза тя. — Просто исках да се разходя из колежа. Имах нужда да си проясня мислите. За надгробното слово.

— И как ви се стори колежът?

— Променен — отвърна тя. — Еволюцията не спира.

— И това беше всичко? Просто… излязохте.

— Да.

Той сведе поглед към бюрото и запрехвърля демонстративно книжата по него.

— Луис Прайн… Говорили ли сте наскоро с него?

— Чухме се преди няколко месеца. Последният ни смислен разговор е отпреди четири години. Много добре го помня.

— За какво беше той?

— Луис смяташе, че е открил страница от непубликуван роман на Фолоус, и искаше да я видя. Да потвърдя, че е прав.

— И беше ли?

Алекс не отговори веднага. Спомни си празното място в тайника, ръката си, протегната в тъмното, невинната усмивка на Келър, когато го видя по-късно.

— Доктор Шипли?

Тя вдигна поглед към детектива.

— Да. Мисля, че беше прав.

— А за нещо друго говорихте ли с Луис?

— Обсъждахме много неща, детектив. Ние сме стари приятели все пак.

— Говорихте ли за играта, която Луис Прайн е играел?

„Значи и той е бил замесен в Процедурата? По дяволите!“

— Не — каза тя. — Аз гледах да стоя далеч от нея.

— Но преди сте я играли и вие?

Тя го погледна право в очите.

— Да. По време на вечерния курс.

— И бяхте ли добра?

— Добра?

— В игрите обикновено има победители и победени, професоре. Вие побеждавахте ли?

Тя огледа бъркотията на бюрото, редичката шишенца с хапчета на Фиск. След това изправи рамене и каза:

— Не и в началото. В началото бях ужасно зле. Но после — да. Станах много добра.

Блак си записа нещо.

— Да поговорим за тази сутрин. В колко часа излязохте?

— Около осем.

— Някой друг беше ли станал?

Тя си припомни къщата, догарящия огън в празната всекидневна, тъмнината в кухнята.

— Не видях никого. Къщата е огромна, детектив.

Блак кимна.

— Предполагам, че Луис Прайн е пристигнал около девет, точно след като всички са излезли от къщата и са тръгнали за погребението. Закъснял е. Свидетел ни каза, че колата му се била повредила, а по тези места често се случва мобилните телефони да нямат покритие. Сигурно е пристигнал точно когато последните гости са напускали къщата и…

— Всички бяхме на погребението — каза Алекс, но един спомен я накара да замръзне: Франк и Келър бяха закъснели. Укори се за тази мисъл и че позволява на ума си да тръгне в тази посока. Изведнъж се задъха, опитваше се да проумее нещо, което все й се изплъзваше. — Вече сме били излезли, когато е пристигнал.

— Някой може да се е върнал — каза Блак. — Само колкото да извърши убийството и пак да успее да стигне навреме за церемонията. Затова трябва да наблюдаваме всички ви, докато не отхвърлим всички възможности и не докажем невинността на всеки в къщата.

„Някой от курса го е извършил — помисли си тя. — Някой, който е бил там“.

— Но това убийство — успя да каже — нещо не се връзва в общата схема. Ако убиецът е същият, който е убил и Майкъл Танър, значи е променил методите си. Всичко е различно, с изключение на книгата.

— Понякога това не означава нищо — каза Блак.

— Не ви разбирам.

— Убиецът може да не е разполагал с достатъчно време. Вероятно е трябвало да действа бързо и огнестрелното оръжие е било неговият — или нейният — единствен избор. — Млъкна и пое дълбоко дъх. — Знаете ли някой в тази къща да има пистолет, доктор Шипли?

— Не — каза тя. — Разбира се, че не. — Дали можеше да разбере, че го лъже?

Мина една секунда, после още една. Накрая Блак кимна и каза:

— Да поговорим за Ричард Олдис.

— Какво по-точно?

— Снощи пак сте били в дома му.

Тя кимна.

— И? — попита Блак.

— Не ми каза нищо за Майкъл Танър. Твърди, че е невинен.

— Разбира се, че ще твърди така — каза Блак. — Проблемът с Олдис е, че живее много близо до колежа. За него би било лесно да дойде тук, да убие Луис Прайн и да се върне в къщата си преди края на възпоменателната церемония.

— Не го е извършил той.

Блак отново вдигна вежда.

— И защо сте толкова сигурна?

Тя сви рамене. Щеше й се да му каже нещо, което да го убеди, но нямаше какво.

— Били сте там доста дълго — каза той. — Състудентите ви твърдят, че ви е нямало почти три часа. За какво си говорихте с Олдис?

— За миналото.

— Олдис е интелигентен човек. Със сигурност има хипотези за случилото се в колежа.

Тя погледна над рамото му към двора на колежа. Зачуди се дали някога нещата ще се върнат към нормалното, дали изобщо са били нормални след вечерния курс.

— Той смята, че е някой от курса — каза Алекс.

Блак си подръпна ухото. На брадичката му имаше червен възпален белег — не го бе забелязала досега. Спомни си за баща си.

— А вие съгласна ли сте с него, доктор Шипли?

— Мисля, че вече е доказано, че Олдис обикновено се оказва прав.

Възцари се тишина. Челюстите на Блак потрепваха. Той щракна с химикалката си и каза:

— Можете да се върнете в стаята. Пратете ми Келър.

Алекс стана и излезе от кабинета. Стигна до спалнята си и тъй като в коридора нямаше никого, влезе и затвори тихо вратата. Отиде до леглото си и повдигна дюшека, като внимаваше да не вдига шум. Намери романа на Фолоус. Бързо отвори кухата книга, погледна вътре и…

Оръжието си беше там. Никой не го бе пипал.

Въздъхна и се обърна, за да излезе. И забеляза нещо на нощното шкафче. Беше пликът, който Олдис й бе дал по време на вечерята.

„За Александра.“

Вътре имаше обикновена поздравителна картичка. На външната й страна пишеше:

„На старите ми приятели. Не се събираме толкова често, колкото трябва, но когато го направим, за мен е истинско блаженство“.

Алекс поклати глава и отвори картичката. Олдис беше написал нещо вътре.

Моя сладка Александра,

Скоро ще дойдат за мен. Трябва да ми повярваш, че нямам нищо общо със случващото се сега в тази къща. А също така знай, че…

Погледът й се плъзна надолу и дъхът й секна.

Процедурата е започнала. Всичко, което ти казват, всичко, което чуеш, може да е част от играта. Не се доверявай на никого.

Твой учител:

Ричард