Уил Лавендър
Превъзходство (29)

27

Малко преди два следобед излязоха от летището и откриха, че зимата в Айова е съвсем различна от тази във Върмонт. Студът беше по-остър, а вятърът — пронизващ. Огледаха се и не видяха нищо. Никакви дървета, никакви планини. Сякаш бяха влезли в стая без мебели, в пейзаж без контекст. „Чужденци — помисли си Алекс. — Тук сме чужденци“.

Потрепери от студ и последва Келър към колата под наем. Беше малка мазда, по-добра от трошката на баща й, която караше в Джаспър.

— Карай ти — каза Келър, сякаш прочел мислите й.

— Благодаря.

Алекс седна зад волана и потегли рязко. С крайчеца на окото си видя как Келър панически посяга към дръжката над прозореца.

Намериха евтин мотел на седем-осем километра от Хамлет.

— Ето тук — каза Келър и посочи. — Това ще е нашият щаб, от който ще водим войната. — Алекс отби и спря, гумите изсвириха. Келър се измъкна от колата, коленичи и целуна земята.

Хвърлиха раниците си в стаята и извадиха книгите, които мислеха, че ще им трябват. „Спиралата“ и „Златното мълчание“ на Фолоус, разбира се, но също така и туристически справочник на Айова. Алекс бе взела и „Призрак“ на Ричард Олдис. Обърна я и погледна снимката на автора — човека от затвора. Лицето му бе изпито, а очите студени и празни. Взе „Спиралата“. Между страниците се подаваше листче и тя го извади.

Двете мистерии са едно и също. Желая ти много късмет в това пътешествие, млада Алекс. Това, с което си се захванала, е изключително важно и ти си почти на финала. Остава ти съвсем малко.

Станли Фиск.

Усмихна се и пъхна бележката в джоба на палтото си, преди Келър да я е видял. След като разопаковаха багажа си, Келър се изпъна на леглото. Видя я, че го гледа притеснено, и се засмя:

— Спокойно де. Не хапя.

Тя легна до него.

„Дръж се нормално — помисли си. — Все едно не се случва нищо необичайно“.

Известно време мълчаха. Накрая тя проговори:

— Е, стигнахме до Айова.

— Да — потвърди той. — А сега какво?

Алекс се взря в тавана. Винаги бе искала да се махне от Джаспър, да приеме нова самоличност някъде другаде. Да започне нов живот. Съобщението, че е приета в Харвард, й прозвуча като обещание: че скоро ще замине надалеч, нищо няма да я обременява и сама ще се грижи за себе си. Но в този миг не можеше да се отърве от усещането, че нещата хич не са наред. Че двамата са се запътили към един от капаните на Олдис.

— Алекс?

Тя се обърна. Последните слънчеви лъчи пробиваха през пердетата и осветяваха лицето му. Прииска й се да го прегърне. Да го сграбчи и да остави неговата сила да я издърпа от бездната на страха. Но за това щеше да има време по-късно. Сега беше уморена от полета, а имаха и работа.

— Имаме два дни — каза тя. — Два дни до обратния ни полет и края на курса. Два дни, за да намерим Фолоус.