Уил Лавендър
Превъзходство (26)

24

Стаята за четене на микрофилми бе много стара и свряна в един ъгъл в дъното на библиотеката. Светлината в помещението с размери на килер беше жълтеникава и слаба. В ъглите имаше паяжини. Алекс беше съвсем сама вътре. Преглеждаше картотеката. „Трябва да започнеш от самото начало“, помисли си. Срамът, който изпита от провала си в Процедурата, беше отминал, а на негово място се бе настанил интересът към информацията на Хейдън. Тя съвпадаше напълно с това, което й бе казал Фиск — че трябва да стигне до корените на проблема, до двете жертви. И от тази точка трябва да започне проследяването на Олдис. Досега бе действала неправилно, бе се опитвала да използва текста, за да разгадае мистерията. Вече осъзнаваше грешката си.

О — Олдис. Ф — Фолоус. Х — Хамлет. Д — Дюмант. Университетът „Дюмант“. 1982 година. Убийствата на Уитли и Мъри. Началото.

Извади филма с буквата У и го постави в машината. У — Шона Уитли, първата жертва.

Алекс бе открила статии за Ричард Олдис, за престъпленията в „Дюмант“ и за огромната научна дейност на преподавателя, но за неговите жертви имаше съвсем малко информация. („Не, Алекс — помисли си тя, когато се улови в грешка. — Не са негови, а жертви на някой друг, на истинския убиец“.) Бе виждала само снимките, които й бе показал Фиск.

Завъртя копчето и започна да преглежда микрофилма, като плъзгаше очи по думите. УбиецразследванеистерияуниверситетметодологияОлдис. Спираше от време на време, за да се вгледа в някой портрет на младия Олдис, снимка от въздуха на университета „Дюмант“ с червено кръгче на мястото, където бил намерен трупът на Шона Уитли. Но най-вече търсеше информация за самата нея.

— Госпожице Шипли?

Стресната, Алекс се обърна. На вратата стоеше библиотекарката.

— Ще се забавя още малко, госпожице Доус.

Библиотекарката се махна. Алекс уморено поклати глава. Наближаваше полунощ, а толкова много неща се бяха случили. Спомни си Мелиса Лий, очите й в импровизираното огледало, състрадателния глас на Келър…

— Хайде — каза тя високо, за да прогони тези мисли. — Съсредоточи се, Алекс.

Фокусира се върху Шона Уитли. Всички издирваха Пол Фолоус, опитваха се да разкрият истинската самоличност на писателя, но никой не търсеше информация за Шона. Никой не си задаваше въпроса какво наистина се е случило с двете студентки от университета „Дюмант“.

Затвори очи и зарови в паметта си. Опитваше се да си спомни нещо, което й бе показал Фиск, откъсите от онези ужасни статии за престъпленията в „Дюмант“.

„Трябва да проучите Шона Уитли“.

Това беше казал Олдис, когато го бяха привикали на разпит. Все й се струваше, че в тези думи има нещо странно, че в тях са заровени много отговори. „Да проучите“, помисли тя и отново се взря във филма. „Да проучите…“

За малко да пропусне статията, тъй като превърташе филма прекалено бързо.

Беше писана през есента на 1981 година, само месеци преди убийството на Уитли.

Обикновена история за студентка, спечелила стипендия по литература в „Дюмант“. Гордостта на родния си град. Бяха интервюирали и майка й. На снимката, с която бе илюстриран текстът, Уитли носеше очила с дебели рамки и кичозен пуловер. Усмихваше се широко и невинно. Апаратът за четене на микрофилми избръмча в малката прашна стаичка.

— Коя си ти? — попита на глас Алекс. — Каква си била наистина, Шона?

Върна се на статията. Зачете я дума по дума, очите й пареха.

Нищо. В текста нямаше нищо интересно.

Но трябваше да има. Вече беше в края на микрофилма.

— Върви по дяволите, Олдис! — изруга тя под нос. Беше изтощена, започваше да откача. — Върви по дяволите заради това, което правиш с мен… и което си направил с нея.

И тогава го видя. Няколко реда под линия, с по-ситен шрифт. Наведе се към екрана и евтиният пластмасов стол изскърца под нея.

„Наскоро Шона се захвана с докторската си дисертация. Според нея под ръководството на любимия си преподавател тя започнала да чете книгите по съвсем нов начин. Доктор Олдис ме научи на толкова много неща — казва тя. — Иска да отида до Айова и да направя проучване там, точно както е постъпил той като студент в този университет. Ако намеря някой да ме придружи, може би ще предприема това пътуване…“

Алекс се взря разтреперана в екрана. Момичето изчезна, всичко около нея се изпари. Беше сама. Съвсем сама. Някой мина покрай вратата, обувките му скърцаха по пода. Тя дори не чу.

„Някой да ме придружи…“

Изключи машината и в стаичката стана тъмно.

Когато почука на вратата на Келър, минаваше един. В общежитието на футболистите миришеше на пица, повърнато и дезодорант. Някой бе закачил бандаж на противопожарния кран. Докато го чакаше да отвори, съзнанието й кипеше от въпроси, останали без отговори.

Келър отвори вратата и премигна сънено срещу силната светлина в коридора. Беше гол до кръста, но Алекс се опита да се съсредоточи върху лицето и кръвясалите му очи.

— Алекс, ако е заради Процедурата…

— Снимката, която си намерил — каза тя. — Онази на Ръдърфорд. Мисля, че знам какво означава.

— Какви ги приказваш, Алекс?

Тя му разказа всичко на един дъх. Цялата информация, която бе събрала за Шона Уитли тази вечер.

Когато свърши, Келър попита:

— И какво ще правим сега?

Нямаше нужда да се замисля. Отговорът беше очевиден, беше на върха на езика й. Всичко беше ясно от мига, в който бе намерила статията на микрофилма, дори може би от по-рано, откакто бе видяла странната снимка на Чарлз Ръдърфорд в бара, или когато бе прочела пожълтелите вестникарски изрезки в стаята със съкровищата на Фиск. Трябваше само Даниел Хейдън да я подбутне в правилната посока.

— Сега — отвърна Алекс — трябва да отидем в Айова. Олдис ни води натам.