Уил Лавендър
Превъзходство (17)

15

Надзирателите без лица, както винаги, стояха на стража до Олдис. Черните крачоли на панталоните им бяха с идеални ръбове.

— Вече сме в разгара на пътешествието си — каза Олдис. — На път сме да открием кой всъщност е Пол Фолоус.

— Защо просто не ни кажете? — Мелиса Лий носеше тениска на „Пиксис“^[1] и съдрани панталони, пристегнати с вратовръзка вместо колан. Боядисаните й в черно устни блестяха, тъмната й мазна коса висеше над пронизващите й зелени очи. — Ако знаете самоличността му, както твърдите, защо просто не ни я разкриете?

— Съгласен съм с нея, професоре — каза Майкъл Танър, който седеше до Лий. Беше кльощав и изглеждаше още по-слаб, само кожа и кости, заради торбестия си пуловер и острите си черти. Имаше разни слухове за Танър и Лий, всъщност имаше слухове за Лий и почти всяко момче от колежа, както и за няколко момичета. Алекс забеляза колко близо са лактите им, колко близо един до друг бяха седнали. — Просто ни кажете кой смятате, че е. Тази загадка, тази…

— Игра.

Това го каза Келър и никой не възрази. Не беше мистерия, както се казваше в наименованието на курса, а нещо доста по-сложно. Нещо, което зависеше от прищевките на самия Олдис.

— Точно така — обади се Даниел Хейдън. — Това е игра. И започва да става малко досадна, не мислите ли?

— Аз не съм съгласна.

В курса имаше само три момичета — Алекс, Лий и Сали Мичъл. Този път се обади Мичъл. Тиха, скромна девойка, която не изразяваше категорично мнението си като Алекс, нито беше скандална като Лий. Мичъл беше неоткритата звезда на английската катедра. Беше от Бърлингтън и също като Алекс беше белязана заради това. Но за разлика от Алекс, се движеше незабележимо из колежа, не ходеше на партита нито на спонтанните събирания на Франт Стрийт, които често организираха преподавателите по литература. В тази лекционна зала тя и Даниел Хейдън бяха най-енигматичните личности.

— И защо не ни кажете какво мислите за моите методи на преподаване, госпожице Мичъл? — попита Олдис. Беше плашещо спокоен.

— Мисля, че ако ни кажете, ще е прекалено… лесно — отвърна тя.

— Кой е съгласен с нея?

Олдис чакаше. Трима студенти вдигнаха ръка: Алекс, Луис Прайн и Франк Марсдън, актьорът на първия ред. Почти всички смятаха, че Марсдън умее напълно да се вживява в героите си на сцената — буквално се превръщаше в човека, когото играеше. Пак бе дошъл на лекцията направо от репетиции — беше с пълен грим, по очите му имаше тъмни сенки.

Олдис го огледа и попита:

— Харесва ли ви моят курс, господин Марсдън?

— Много даже.

— И какво точно ви харесва в него?

— Че се случват неочаквани неща. Че може да очакваме всичко.

Олдис, явно доволен от отговора, продължи:

— Господин Прайн?

— Да го наречем интрига — каза младежът.

Очите на Олдис се спряха върху Алекс.

— А вие, госпожице Шипли? И на вас ли ви харесва това преследване, в което ви въвличам?

Тя не знаеше как точно да му отговори. Дали й харесва? Това не беше точно думата, която би употребила.

— Аз… разбирам защо постъпвате по този начин — каза тя.

— Нима?

— Така мисля, да. Ако просто ни разкриете самоличността на Пол Фолоус, ако ни дадете информацията, която сте открили в „Рок Маунтин“, не само че ще е прекалено лесно за нас, но и няма да е правилно.

— Мисля, че много добре разбирате моите методи — каза Олдис. — Чаках дванайсет години, за да стигна дотук, и мисля, че мога да устискам още няколко седмици.

Изсмя се. Няколко души в залата направиха същото.

— Освен това не съм сигурен дали този, когото смятам за Пол Фолоус, е наистина той.

Студентите се разшумяха. Никой не знаеше как да приеме това изявление.

— Какво имате предвид? — попита Танър. — Мислех, че сте се добрали до нова информация, професоре. С която никой досега не е разполагал.

— Точно така — отвърна Олдис. — Но тук работим с вероятности. Уравнения с неизвестни. Може да достигнете до дъното на материята и да откриете, че моята информация е погрешна. Че този, когото съм смятал за Фолоус, изобщо не е той. Това се случва непрекъснато с изследователите на Фолоус. Смятам, че този път съм прав, но…

Незнайно защо това признание уплаши Алекс. Ужаси я. Как така не е сигурен?

— Има ли изобщо значение? — попита Мелиса Лий. Гледаше Олдис предизвикателно.

— Какво дали има значение, госпожице Лий?

— Дали ще бъде намерен Фолоус. Това ще промени ли света по някакъв начин? Ще означава ли нещо?

— Разбира се. Ще означава всичко.

Алекс кимна, после се усети. Не биваше да се доближава толкова до него. Би било много опасно да мине на негова страна, да създаде отношения с него. В ума й изплуваха вестникарските изрезки на ректора Фиск, мъртвите момичета, книгите…

Професорът продължи:

— Ако намерите Фолоус, ще разрешите една от най-великите световни…

И млъкна.

— Професоре? — обади се Хейдън.

Чу се сподавен звук и Олдис се хвърли напред върху масата, към мястото, където вероятно бе закрепена камерата. Бързината на това движение стресна Алекс. Брадичката на Олдис се удари в металния плот. Очите му се изцъклиха, после той изчезна от полезрението им, а камерата се разтресе. След малко обективът й се фокусира върху едното му око. Сякаш беше видял нещо, което не можеше да се опише с думи, нещо ужасно или красиво, чието значение не можеше да разбере.

— Аз… — почна той, останал без дъх, и млъкна.

Надзирателите се втурнаха напред. Лицата им както винаги не се виждаха, но единият се наведе и камерата го хвана. Широка челюст, рядка тридневна брада. Едното му трескаво око влезе в обектива. След това лицето му изчезна.

Мониторът угасна.

— Какво стана, по дяволите? — възкликна Крисчън Кейн.

— О, не отново — каза Келър.

Алекс затаи дъх. Не й харесваше, че я изоставя така. Не и след като бе събрала всичката онази информация от ректора Фиск. Не и след като бе видяла снимките от местопрестъпленията. Чувстваше, че вече е по-близо до отговора, сякаш посланието в книгата най-накрая започваше да придобива реални измерения.

— Трябва ли да го чакаме да се появи отново? — попита Лий раздразнено.

Но преди някой да отговори, мониторът просъска и на него отново се появи картина. На масата на Олдис седеше непознат мъж. Беше със сив костюм и малки очилца, които още повече смачкваха лицето му. Взираше се тържествено в камерата.

— Казвам се Джефри Олифант — каза бавно мъжът, гласът му беше глух. — Аз съм директорът на затвора „Рок Маунтин“. Със съжаление ви информирам, че доктор Олдис няма да може да продължи лекцията си тази вечер. Отведоха го в килията му, където ще бъде прегледан от медицинския ни персонал. Страда от рядка неврологична болест, както вече ви е казал. Няма нищо тревожно. Ако е в състояние да преподава, ще изнесе следващата си лекция както е по разписание. Благодаря ви за разбирането.

И екранът отново угасна.

„И какво да правя сега?“, зачуди се Алекс.

Отново си тръгна с Келър.

Не беше студено като предишната седмица. Студентите бяха навън, някои седяха на пейките. Във Върмонт през януари не ставаше по-топло.

— Все още ли мислиш, че лъже? — попита тя Келър. Вече го чувстваше близък. Глупаво е, да, призна пред себе си. Играеше си някакви момичешки игрички. Само една разходка с него през снега и вече смяташе, че може да му има доверие.

Почти.

— Трудно е да се каже — отвърна Келър. Снегът бе започнал да се топи и пътеките бяха кишави. Водата се просмукваше в тревните площи и ги превръщаше в тъмни лепкави кални полета. — Всъщност изпитвам съжаление към това нещастно копеле.

— Не бива — каза Алекс. — Той е убил… — И спря.

— Знам, знам. Онези момичета. Но е толкова жалък, приклещен там в онази килия с надзирателите зад него. Можеш ли да си го представиш?

— Не.

— Аз също. Мисля, че ако съм на негово място, ще се самоубия. Ще приключа с всичко. — Келър млъкна, очевидно обмисляше нещо. — Искам да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Кой от нас според теб е любимецът на Олдис?

Тя си спомни за книгата в стаята си.

— Не знам.

— Мисля, че е Даниел Хейдън.

— Шегуваш се.

— Погледни го само, Алекс. Той нямаше никакво намерение да напуска курса. Същият е като Олдис. Харесва му да играе подобни игрички и да гледа как хората му се връзват. При него всичко е роля. Той е единственият, който…

„Не е като останалите“. Знаеше, че Келър иска да каже точно това.

— Може би.

— Не си съвсем убедена.

Алекс се замисли, представи си лицата на студентите. Представи си начина, по който общуваха с Олдис, и начина, по който той ги… манипулираше. Силна дума, но с такова усещане беше останала: че той си играе с тях, насъсква ги с обещанието, че ще научат кой е Фолоус. Това беше неговият морков.

— Аз пък мисля, че Олдис не харесва никой от нас — каза тя. — Не и изцяло. Целият курс ми се струва много зловещ.

— Искаш да кажеш, че „Разгадаване на литературна мистерия“ не е любимият ти курс? — попита той и се ококори театрално.

Алекс се засмя.

— Нямам предвид това. Просто… чувствам се странно в онази зала. Не знам. Звучи глупаво.

— Не — каза той. — Продължавай. Какво чувстваш?

— Че Олдис си играе с нас — отвърна тя. — Все едно е кукловод, а ние сме неговите марионетки.

— Можеш да се откажеш, когато поискаш, Алекс. Знаеш го.

Тя извърна поглед.

— Знам. Сигурно ме е хванала параноята. Но има и нещо друго под повърхността. Което клокочи.

— Клокочи? Откъде е това? От „Сто и една готварски рецепти“?

Тя го сръга и усети мускулите под дрехите му. И почувства как нещо потрепна дълбоко в корема й.

Продължиха към Филбрик Хол.

— Трябва някой път да учим заедно — каза Келър.

— Да — съгласи се тя. — „Да? Глупачка!“

— Какво ще кажеш за утре вечер? Можем заедно да четем Фолоус. Великолепният мистериозен роман „Спиралата“. Можем да разгадаем мистерията.

— Звучи добре.

— Тогава сме на мой терен — каза Келър. — „При Ребека“, точно в седем.

— Ще дойда.

Келър кимна и я остави сама на алеята. Докато се прибираше в стаята си, тя осъзна, че е забравила да си поеме дъх.