Уил Лавендър
Превъзходство (52)

50

В кашона имаше поне двайсет тома, а в стаята имаше много кашони. „Кои са тези хора?“

Изведнъж чу нещо, не, по-скоро усети — съвсем леко движение. Кръвта й се смрази. Обърна се.

На вратата стоеше Чарли Ръдърфорд.

Не можеше да каже нищо. Гърлото й сякаш бе станало напълно безполезно; беше няма също като него. Той я гледаше, без да мигне, ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. От другата стая долиташе музика от анимационно филмче, весел ритъм на детска песничка.

— Чарли — прошепна тя накрая. — Какви са тези книги? На татко ти ли са?

Той не отговори. Просто си стоеше на прага и я гледаше.

— Баща ти познавал ли е тези хора, Чарли? Да не би да са жени, с които се е срещал, когато е бил…

— Мамо!

Беше детински глас, силен и недоволен. Но очите му палаво светнаха: „Знам какво правиш. Знам защо си тук“.

Лидия Ръдърфорд не се забави. Влезе в стаята и закри устата си с длан. Алекс се опита да отстъпи, но нямаше накъде. Беше в капан.

— Не биваше да влизате тук — прошепна съвсем тихо Лидия.

— Извинявайте — успя да смотолеви Алекс. — Ще си тръгна. Трябва да се връщам във Върмонт и…

— Не. — Лидия направи крачка към нея. На лицето й имаше нещо като усмивка, но широко разтегната, почти животинска. Посегна към Алекс, хвана кичур от косата й и го нагласи зад ухото й.

— Моля ви — каза задъхано Алекс. — Моля ви. Ще направя каквото кажете. Всичко.

— Знам, че сте разпитвали за Чарли — каза Лидия. — Той е добро момче. Просто му се случи нещо. Нещо в самото начало… — Млъкна и се взря състрадателно в сина си.

Коленете на Алекс омекнаха. Тя погледна отново към вратата, където стоеше Чарли. Той изведнъж бе станал много решителен. Стоеше напълно неподвижно. Блокираше пътя й за бягство.

— Има болестта на баща си. И аз какво да направя сега? Той ми е син. Моя кръв. Трябва да го обичам. Другите не могат да разберат това. Затова ни наричат странни. Нямат представа какво е това майчината обич. Просто нищо не знаят.

Обърна се и се усмихна на Чарли. С преливаща от обич майчинска усмивка. Която беше изчезнала от лицето й, когато отново погледна към Алекс. На нейно място се появи изгарящ гняв.

— Чарли — каза Лидия. — Иди да донесеш брадвата на татко.