Уил Лавендър
Превъзходство (55)

53

„Дишай, Алекс.“

Оуен я беше пуснал и тя седеше на земята. Ставаше все по-превъзбуден, докато разказваше подвизите си, наслаждаваше се на превъзходството си в Процедурата. Години наред бе кроил планове и чертал схеми за последната грандиозна сцена. Бе докопал последния роман на Фолоус и го бе вплел в своята собствена шахматна дъска. Бе ги събрал, за да ги избива един по един. Но Алекс знаеше, че вече започва да губи контрол. Защото дори да убиеше нея и Келър, имаше и други. Крисчън беше още в къщата. Сали. Никога нямаше да довърши играта и да изчисти всички пешки от дъската.

„Използвай това срещу него, Алекс. Убеди го да те пусне.“

Оуен продължи лекцията си пред почти празната зала:

— Всичко, което направих, Алекс, беше в името на Процедурата. — Усмихна се. — Бях същият като Даниел Хейдън някога. Съвсем не бях най-добрият студент, но имах данни да стана велик. Когато напуснах „Рок Маунтин“, вече знаех, че трябва да намеря някой, който вече е бил до края, един от изследователите, извървели целия път по картата. Не беше никак трудно да открия Бенджамин Лок в новия му университет…

Алекс вдигна глава, беше объркана. И изведнъж в ума й проблесна друг спомен: „Години по-късно си намерих друго протеже, което обаче не беше като Ричард“. Сега вече цялата перверзна схема й стана ясна: Оуен беше учил при Лок.

— Но и това се оказа разочарование. Лок още вехнеше по Олдис. Познавах го по очите му, виждах го всеки път, когато ме погледнеше — жалкия му опит да ме превърне в нещо, което не бях. Понякога ме наричаше Ричард и ми идеше да го убия. Да го спипам някъде в университета и да стоваря брадва върху главата му. Да го изтрия от лицето на земята. И точно тогава, в онзи забутан университет някъде в нищото във Върмонт, реших окончателно, че трябва да стана толкова добър, че никой от тях, нито Лок, нито Олдис, нито Фиск, да не смее да оспори превъзходството ми.

— Процедурата — каза Алекс. Гласът й прозвуча като немощна въздишка.

Оуен се усмихна.

— Ти не разбираш какво е да играеш играта на най-високото възможно ниво. Да потънеш в нея, да я живееш, Алекс. И за малко да ми отнемеш тази възможност. Като спаси вашия безценен професор. — Оуен изгледа заплашително Олдис. — Ти уби Фолоус. Ти превърна Процедурата в глупава игра, в която участват застарели учени, които се опитват да си върнат превъзходството и младостта с някакви малоумни сценки през уикендите. Ти демистифицира текстовете. Когато откри ръкописа, вече знаех какво трябва да направя. Аз бях един от малцината, които го бяха чели. Един от малцината, които могат да инсценират Процедурата по него. И така започнах да възраждам това, което ми бе дал Пол Фолоус.

— Но ако сега ме убиеш, никога няма да спечелиш. Има и други, които ще разберат какво си…

Оуен поклати глава.

— Добър опит, професоре. Но след като стигнах толкова далеч, какво може да ме спре? Пък и лудият учен Олдис е тук, в тази зала. — Оуен извиси глас, но престорено, тъй като играеше ролята на жертвата. — Този зъл човек, детектив Блак. Вижте само какво е направил с нея. Ужасно! Аз просто се опитах да го спра. Направих всичко по силите си…

Ухили се подигравателно и разпери ръце, все едно се оправдава. Лъчът се плъзна встрани, освети Олдис и Алекс видя две неща.

Първо, очите на професора бяха отворени.

Освен това си беше освободил дясната ръка.