Уил Лавендър
Превъзходство (14)

12

Понякога лекционната зала изглеждаше по-голяма, отколкото бе в действителност. Банките бяха събрани на малки тесни редове. Студентите обикновено идваха по-рано и си говореха за ученето, за социалния живот в Джаспър, за плановете си за бъдещето. С няколко изключения не бяха приятели. През трите години в колежа се бяха превърнали по-скоро в конкуренти. Някои, също като Алекс, предпочитаха да не вдигат много шум около себе си; други пък даваха мило и драго, за да се доберат до най-добрите докторантски програми в страната. Когато завършваш незначителен колеж като този в Джаспър, единственият начин да те забележат, е да покажеш пълно превъзходство в своята област.

Пак бяха деветима — Даниел Хейдън се бе върнал.

— Не можа да устискаш, а? — подхвърли Майкъл Танър. — Сигурно е започнал да ти липсва.

— Да бе! — изсумтя Хейдън. — Как ли пък не!

Както винаги точно преди появата на професора настъпи напрегнато мълчание. Екранът изпука и всички отново видяха Олдис седнал на масата, сплел пръсти и впил поглед право пред себе си. Можеше да е навсякъде — бетонното помещение беше напълно безлично. Нищо чудно да беше и в някоя празна лекционна зала съвсем близо до тях.

— А сега — започна той, — кажете ми, започнахте ли да виждате схемите в „Спиралата“?

— Започва да ми се струва, че романът е някакъв вид алегория — обади се Крисчън Кейн. — Градът е невероятно странен.

— Ню Йорк от романа наистина е много странен — съгласи се Олдис. — Тази книга е за нашата героиня Ан Мари, която напуска родната Айова и се опитва да намери своя собствен път. И къде попада?

— Попада в някакъв… лабиринт — каза Сали Мичъл.

— Много добре. — Олдис кимна доволно. — Точно такава е обстановката в последните двеста страници на „Спиралата“. Четенето й дотук просто се плъзгаше по повърхността. Всичко в книгата е огледално, отражение на нещо друго. Ан Мари не се движи из джунгла, а из огледална къща. Където й да отиде, Фолоус й поставя препятствия. — Млъкна и килна глава настрани, сякаш се замисли. — Препятствия, да… но какво всъщност прави писателят според вас?

Никой не отговори. Няколко души сведоха поглед, като че ли не можеха да погледнат професора в очите, ако нямат отговор на въпроса му.

— Хайде — подкани ги Олдис, тонът му стана по-остър. — Какво прави Фолоус?

— Подмамва я.

Беше Джейкъб Келър. Премигна бавно срещу екрана, на лицето му бе изписана небрежна незаинтересованост. Но съвсем не беше така — Келър беше нащрек. Както винаги.

— Защо мислите така?

— Не е ли ясно? — отвърна Келър. — Опитва се да направи всичко по силите си, за да не й позволи да успее. Той е кукловодът на Ан Мари… или тя е по-скоро като плъх в лабиринт.

— Плъх в лабиринт — повтори Олдис, сякаш никога досега не бе чувал да описват романа с този израз. Но беше ясно, че фразата е точна, тя идеално прилягаше на моделите и темите в книгата. — Мисля, че сте прав. Някои литературни критици твърдят, че романът е феминистичен текст. Но като видите как Ан Мари се лута из този град-лабиринт, започвате да се чудите дали Фолоус не се…

— … опитва да я подлуди — каза Алекс.

Той се извърна към нея.

— Точно така, госпожице Шипли.

— Значи твърдите, че Фолоус изобщо не е феминист — намеси се и Мелиса Лий, пресипналият й от цигарите глас едва се чуваше в залата. — Че е точно обратното. Че мрази жените и се опитва да доминира над главната си героиня.

— Твърдя — каза Олдис, — че Фолоус в никакъв случай не е благосклонен писател.

— А какъв е?

— Не сте ли разбрали, госпожице Лий? Той е манипулатор. Градът на препятствията, всички трудности, които Ан Мари трябва да преодолее. Спомнете си лудия чичо, който се крие от нея в стаите на огромната си къща. Тестовете, на които я подлага, са прекалено сурови. Всички добри романисти поставят пред героите си проблеми, с които те трябва да се справят, но Фолоус сякаш нарочно дразни своята героиня. Като че ли иска да я доведе до ръба на отчаянието. И, разбира се, прави точно това. Но това е разговор за друг път.

Те отново бяха хипнотизирани от гласа му, от интерпретацията му на „Спиралата“, а след това извадени насилствено от транса от въпроса му.

— Какво ни говори всичко това за самия Пол Фолоус? — попита той.

— Че е лъжец.

Всички се обърнаха към студента, който се бе обадил: Даниел Хейдън.

— Нима всички романисти не са лъжци, господин Хейдън? — попита Олдис.

— Някои са по-добри от останалите — отвърна веднага младежът. Говореше убедено; нервното и заядливо хлапе от предишната лекция бе изчезнало и на негово място се бе появила по-дръзка личност. Която искаше да докаже нещо.

— Разбира се. Но за добра лъжа се изискват две неща: умел разказвач и наивен слушател.

— Ха, умел! — изсумтя Хейдън.

— Значи не сте съгласен, че Фолоус е бил добър в това, което е правил? — Очите на Олдис блеснаха. Тази размяна на реплики му харесваше. — В това, което прави?

— Смятам, че хората трябва да казват истината.

— Нима? — подразни го Олдис. — Винаги да казват само истината?

Хейдън отклони въпроса.

— Дори и в художествената литература трябва да има контекст. Какъв е контекстът на игрите, които играе Фолоус?

— Той е в самите текстове.

— Какви текстове? — попита Хейдън, вдигна екземпляра си на „Спиралата“ и го размаха. — Това не е достатъчно правдиво, за да е текст. Авторът дори не иска да каже кой е и да защити и една своя проклета теза. Прилича ми на измама.

Олдис понечи да каже нещо, но спря. Облиза устни. Залата отново се бе изпълнила с живот, запулсира от напрежение. Олдис сякаш се приближи, влезе при тях и направи физическа крачка към момчето.

— Е — каза той, — според мен добрата лъжа е като добрата история. Разкрасяването е признак на умение и…

— Лъжете ли, професоре? — попита Хейдън.

Олдис се дръпна назад.

— Моля?

— Просто питам.

— Лъжа. Лъгал съм. Но както и с много други навици, и с този се опитах да се разделя, откакто съм в затвора.

— За какво сте лъгали?

— О, я стига, Даниел — обади се Мелиса Лий. — Остави го да продължи.

Олдис се усмихна от екрана.

— Не, не, нека говори. Въпросът е интересен. Моите лъжи… — Очите на Олдис се превърнаха в цепки, докато си припомняше. — Някога разказвах на студентите си в „Дюмант“ истории, които не бяха съвсем верни. В това отношение бях като великия Пол Фолоус.

— Какви истории?

— Че съм живял в Европа — отвърна Олдис. — Това не е вярно. Най-далечното място, в което съм живял, е Айова.

Студентите се засмяха.

Хейдън обаче остана сериозен. Гледаше екрана. Каза нещо. Никой в залата не го чу, или пък ако беше чул, не му обърна внимание. Беше само една дума: Процедурата.

Но Ричард Олдис чу. И се усмихна.