Уил Лавендър
Превъзходство (60)

58

Но тя се върна в „Харвард“ за да събере парчетата от живота си. Питър беше вече история, според слуховете се срещал с една докторантка. Алекс му желаеше всичко най-добро. Тя също бе продължила напред.

— Кога тръгваш?

— В последния ден от твоя семестър. Ще дойда. Обещавам.

Идеше й да закрещи от радост. Толкова много й бе липсвал.

Пратката пристигна в понеделник. Беше в прост кафяв плик. Отгоре със ситния старателен почерк на Олдис бе написано името й.

В бележката пишеше само: „Трябваше да дойдеш да се видим, Александра“.

Вътре имаше и още нещо. Страница от книга. Тънка и жълтеникава, от евтина книга с меки корици. Олдис я бе отрязал с ножче за бръснене. В горния десен ъгъл пишеше „КРИСЧЪН КЕЙН“. От другата страна — „БАРКЪР В БУРЯТА“.

Нищо друго.

— Не и този път, професоре — каза тя на глас. — Този път не играя. — И хвърли страницата на нощното си шкафче.

След два дни оцени последните изпитни работи за семестъра в кабинета си и се втурна към вкъщи. Не стъпваше по земята. Само след часове щеше да пристигне Келър.

Когато се прибра, си взе душ и се уви в хавлията. След това закрачи из модерния си апартамент, опитваше се да реши какво да облече. Днес беше началото на нов живот. След случилото се в Джаспър, след ужасите с Матю Оуен…

Не. Нямаше да мисли за този побъркан. Взе сешоара и седна на леглото. Погледът й се плъзна по нощното шкафче. По страницата, която й бе пратил Олдис. Мистериозната страница…

Някаква сила извън нея я накара да я вземе. Прегледа я. Нищо особено. Просто поредната игричка на Олдис.

„Баркър в бурята“.

Прочете заглавието и внезапно в главата й нахлу спомен. Имаше нещо тук. Някаква връзка с къщата на Фиск.

Прегледа пак текста. Зачете абзац по абзац, след това се върна и пак препрочете всичко. Усети как й се догади.

— Не — каза тя.

Вече знаеше какво е искал да й покаже Олдис. Защо я бе помолил да го посети, преди да си тръгне от Върмонт. Беше един абзац в средата на страницата.

„Тя се обади на мъжа, когото някога бе обичала. Той бе обикновен човек сега. Живееше в стара ферма. Беше разведен и това му даваше възможност добре да се прикрива. А през нощта върлуваше. Беше най-добър по тъмно, когато никой не можеше да види истинското му лице. Беше огромен мъж, едър и силен. Винаги я бе бранил. За малко да умре заради нея. Но тя нямаше ни най-малка представа, че той е част от играта като всички останали. Винаги бе участвал и тази нощ смяташе да й разкрие истинската си същност.

— Кога ще се видим? — попита тя.

— Скоро — отвърна той. — Обещавам“.

Тя остави хавлията да падне на земята и се изправи. Не можеше да повярва. Опита се да си спомни какво й бе казал Крисчън онази нощ в къщата на Фиск. Какво й бе казал за работата си, за последната си книга.

„Плагиатствах от Фолоус. Не дума по дума, нищо подобно. Просто откраднах стила му, ритъма му. В последния ми роман «Баркър в бурята». Изпаднах в застой. Втълпих си някакви лудости, че хората ще играят Процедурата по моите романи“.

Направи крачка към вратата, но спря. Нещо край прозореца на спалнята й се раздвижи. Спомни си Олдис и първата си среща с него. Колко беше настоятелен, че някой от вечерния курс се е променил. Че един от приятелите й е отговорен за случилото се.

„Ще играят Процедурата по моите романи…“ Листът затрепери в ръката й. Алекс отстъпи назад.

Притисна се до стената. Кръвта й се смрази. На вратата се позвъни.