Уил Лавендър
Превъзходство (13)

11

Ректорът Стайли Фиск живееше в олющена стара къща във викториански стил, кацнала на хълма над студентското градче. Живееше сам, след като съпругата му, с която бе живял четиридесет години, бе починала предния семестър. Рядко излизаше — ходеше само на тържествени церемонии за прерязвания на ленти и официални благотворителни събития. Иначе си стоеше сам, обикаляше около къщата и наблюдаваше отдалеч колежа, в който някога бе властвал.

Алекс почука на вратата и чу приглушени стъпки, последвани от тихо напевно: „Идвам!“

Вратата рязко се отвори и Стайли Фиск премигна срещу слънчевата светлина. Беше на осемдесет, вече поприведен, но с живи сини очи. Бе облечен във фланела с емблемата на колежа и халат, който висеше от слабите му рамене. Бе известен с ексцентричността си; Алекс забеляза размазан черен грим около дясното му око и си помисли: „И това е човекът, от когото зависи съдбата на Ричард Олдис? Господи!“

Фиск вдигна очилата си за четене върху снежнобялата си коса и каза:

— Да?

— Ректор Фиск, аз съм Алекс Шипли. Простете, че ви безпокоя толкова рано, но…

— Рано? Господи, станал съм още в зори. Какво има?

— Исках… Трябва да поговоря с вас за нещо важно.

Старецът килна глава и я погледна като птица, с едно око.

— Кажете.

— Става въпрос за Ричард Олдис. За курса, който той води този семестър. Миналата седмица каза нещо, което според мен… Мисля, че искаше да дойда при вас.

Отначало старецът остана неподвижен, не се издаде, че разбира за какво става въпрос. Просто си стоеше на прага и погледът му минаваше покрай нея и се рееше по сградите на колежа.

След това каза бавно и спокойно:

— Намерили сте книгата ни.

Алекс се постара да не ахне.

— Точно така.

На лицето му се появи усмивка. Бръчките му сякаш се разбягаха във всички посоки и Алекс внезапно осъзна, че се е преобразил в много по-млад мъж.

— В такъв случай заповядайте, влезте — каза той и се отдръпна, за да й направи път. — Имаме доста да си поговорим.

Всекидневната говореше красноречиво за начина му на живот. На дивана имаше неприбран юрган, навсякъде по паркета се виждаха книги с десетки листчета между страниците, на масичката имаше отдавна забравена спаружена ябълка. Останалата част от къщата сигурно бе потънала в прах.

— Не бяхме сигурни, че някой изобщо ще я намери — каза Фиск, докато тя се настаняваше срещу него. — Тревожехме се, че връзката е прекалено далечна или че някой друг ще вземе книгата. Някой, който не е записан в този курс. Но аз проверих много назад във времето. Разгледах архивите на библиотеката. Никой не беше взимал книгата от повече от пет години. Пет години си беше стояла на полицата. Затова решихме да заложим на този ход, да оставим посланието в нея и да видим какво ще се случи. Ако се вдигнеше шум, щяхме да отречем, че имаме нещо общо, и да опитаме нещо друго.

— Двете загадки — каза Алекс. — Фолоус и Олдис. Книгата казва, че са едно и също.

— Точно така. Но за това друг път. Не съм съвсем наясно какво е планирал Ричард за този курс. Не искам да развалям изненадата. — Засмя се. Смехът му бе хриплив и идваше дълбоко от гърдите му.

Очите му се присвиха към нея. Стори й се, че я преценява.

— Разбирате ли какви са последствията от това послание? — попита той. — Схващате ли сериозността на ситуацията, госпожице Шипли?

— Мисля, че… Като че ли да, схващам.

— Би трябвало. Наистина би трябвало. Ще помогнете за изчистването на името на Ричард, което бе опетнено с онези ужасни убийства в университета „Дюмант“, и ще го извадите от затвора. А когато това стане… — Фиск не откъсваше очи от нейните. — Това ще е славен ден.

— Ами ако наистина ги е извършил? Ако професор Олдис все пак е убил онези две студентки?

— Продължавате да сте скептична.

— Той си призна — каза тя. — На лекцията миналата седмица. Призна си всичко.

— Това е номер — отвърна Фиск. — Ричард е уникален човек. Отначало се ядоса, вбеси се, че са му приписали онези ужасни убийства. Всички бяха убедени във вината му. Книгите на Фолоус върху лицата им, връзката му с жертвите — всичко съвпадаше идеално. И Ричард се отчая. Потъна в дългогодишно мълчание в „Рок Маунтин“. Писанията му по въпроси, несвързани с „Дюмант“, убедиха всички, че е виновен и че присъдата е справедлива. Но след като намери тази нова информация, много внимава и им дава това, което очакват. Каква ирония, нали? Трябва да си признае вината, за да получи услуга, да му бъде позволено да преподава. — Фиск млъкна и погледът му се плъзна покрай нея към тъмните сенки в дома му, неговият собствен затвор. — Иска всички наблюдаващи — защото вие деветимата не сте единствените — да повярват, че просто води един литературен курс. Но всъщност прави много повече от това. Много повече.

Алекс се замисли над думите му. Възможно ли беше да е така?

— Нека ви попитам нещо, госпожице Шипли — продължи Фиск. — Вярвате ли, че съдебната ни система е безупречна и че всички мъже и жени в затворите наистина са виновни?

— Разбира се, че не.

— Колко осъдени на смърт са били оправдани точно преди да ги екзекутират, как мислите? Колко невинни са давали фалшиви самопризнания? Това, което се случи с Ричард — това е то реалният живот.

Тя мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Знам колко ви е трудно да сте въвлечена в това — продължи Фиск.

„Дори не можете да си представите“.

— Но така трябваше да стане. Отговорността ви е голяма и аз ви имам доверие, че ще направите всичко по силите си, без значение колко странно изглежда и колко ще ви е трудно. Ще проследите подсказките, които ви дава Ричард, и ще докажете неговата невинност.

Фиск спря, сякаш е казал всичко, но после изведнъж като че ли му хрумна друга идея.

— Искам да ви покажа нещо — каза той. — Мисля, че то ще разсее тревогите ви.

Заведе я в една стая в дъното на коридора, който й се стори километри дълъг, като коридор на студентско общежитие. Стаята бе съвсем малка. В ъгъла имаше бюро, лампа с абажур пръскаше бледа жълта светлина по стените. А на пода имаше картонени кутии, всичките с надпис „ОЛДИС“.

— Заинтригувах се от положението на Ричард в средата на осемдесетте, малко след като влезе в затвора — каза Фиск. — Един следобед му написах писмо, в което му изказах възхищението си от негово есе за Данте. Имам слабост към „Чистилище“, също като Ричард. И той бе така любезен да ми отговори. С това започна дългогодишната ни кореспонденция.

— Значи го познавате добре?

Виждаше, че старецът мери всяка своя дума.

— Колкото повече опознавах Ричард, толкова повече осъзнавах, че не може да е извършил онези убийства. Просто не се връзва. Усетих родство с този човек, духовна връзка, която дори не мога да обясня. Умът на Ричард… е всепомитащ. Дори не можем да си представим колко. Годините в „Рок Маунтин“ го смекчиха и позамъглиха съзнанието му. Но преди години, когато за първи път му отидох на посещение в затвора, интелигентността му бе неизмерима. Ето, вижте.

Извади от една кутия купчина изрезки от вестници и ги пръсна на малкото бюро.

— Това са „фактите“ за неговите престъпления — продължи старецът. — Но искам да обърнете внимание на две неща, докато четете. Да ги наречем несъответствия. Първо, вижте какво казват за него колегите му от „Дюмант“.

— А второто?

Фиск се усмихна.

— Ще се сетите и сама. Вие сте будно момиче. Намерихте книгата, нали?

Алекс започна с най-старата изрезка — от януари 1982 година. В статията се разказваше за ужасното убийство на студентка. Шона Уитли била нападната най-вероятно с брадва и жестоко обезобразена, „направо да ти се обърнат червата“, както се бе изразил авторът. Върху лицето й била поставена една-единствена книга: „Спиралата“ на Фолоус. В статията бяха цитирали приятеля на момичето („Не знам що за чудовище би причинило нещо такова на друго човешко същество“) и председателя на борда на университета „Дюмант“ („Ще вложим всичките си сили, за да спрем този извратен тип“). До приключването на броя заподозрени не бяха разпитвани.

Втората статия беше от следващия ден. Намерено бе второ тяло. Абигейл Мъри, друга студентка, убита в квартирата си в студентското градче. Оръдието на престъплението е отново брадва; извършено е също по особено жесток начин и пак върху лицето на момичето е поставена книга, този път „Златното мълчание“ на Фолоус.

В следващата изрезка се разказваше за опитите убиецът да бъде заловен. Бяха употребени всички вестникарски клишета, с които се описват неразкритите престъпления. Няма заподозрени, съществуват съвсем малко улики и „Дюмант“ е в истерия. Алекс за първи път прочете и фразата „сериен убиец“.

До средата на март в разследването нямаше никакъв пробив.

На 17 март 1982 година полицията разпитала доктор Ричард Олдис. Имаше кратка дописка за това, придружена със снимката на Олдис. По това време разследващите просто се „интересували“ от него, тъй като преподавал съвременна литература на Шона Уитли и много пъти бил забелязван да разговаря с Абигейл Мъри на обществени места в университета. Тонът на статията беше почти сприхав, сякаш авторът не искаше да повярва, че прочутият Олдис може да бъде замесен в нещо подобно.

След това всичко се обръщаше. Олдис бе арестуван в началото на април и следващата статия описваше реакцията на това събитие. Бяха цитирани доста хора, повечето от тях преподаватели в „Дюмант“. Коментарите не бяха ласкателни. „Ричард беше много странен човек“, казваше един професор, който бе поискал да запази анонимността си. „Винаги е бил труден за разгадаване“, твърдеше друг. „Ричард нагласяше личността си според очакванията на събеседника си. Истински хамелеон“. Споменаваха и за други връзки на Олдис с жертвите и с местопрестъпленията, както и особено уличаващия факт, че върху лицата на двете момичета са поставени именно книги на Фолоус. Алекс започна да осъзнава, че цитираните професори говорят за Олдис в минало време. Че вече го бяха осъдили.

Последната статия беше публикувана година по-късно. В нея стъпка по стъпка се разказваше за разследването и ареста на Олдис. Алекс зачете внимателно — може би тук имаше нещо, което трябваше да запомни.

Властите се заинтересували от професор Олдис след анонимно обаждане на горещата линия в „Дюмант“ и веднага го привикали на разпит. След няколко часа той признал, че знае нещо за убийствата, но няма да каже и дума повече без присъствието на адвокат.

Докато чакал защитникът му да пристигне, Олдис станал враждебен и на няколко пъти споменавал герой от класическата литература — Расколников на Фьодор Достоевски. (Същата книга, беше отбелязано в статията, била намерена и сред пръснатите томове в жилището на Шона Уитли в нощта, в която била убита.) Олдис се разгневил, че могат да го накажат за това, което е извършил, и тогава разследващите „видели с очите си на какво е способен професорът“. В един момент се осмелил да заяви: „Трябва по-внимателно да проучите Шона Уитли“, сякаш намеквал, че е заслужила постигналата я съдба.

Прегледа статията до края и се обърна към Фиск. Той стоеше зад нея, подпрян на библиотеката, и се усмихваше кисело. Размазаният грим приличаше на сянка на лицето му.

— Е? — попита старецът. — Видяхте ли нещо, което да ви се струва странно?

— Другите преподаватели определено го подозират.

— Разбира се. Но това, че си ексцентричен, не те прави убиец. Ако това е достатъчно, за да се превърнеш в престъпник, тогава всички от академичните среди щяха да имат скелети в гардеробите си.

— Но Олдис така и не е обжалвал присъдата си. Нито веднъж. Ако е невинен, не трябва ли да се опита да го докаже?

Фиск поклати глава и на лицето му отново се изписа съжаление.

— Де да беше толкова лесно, госпожице Шипли. Ричард просто изчакваше подходящия момент, когато ще е събрал цялата информация.

— И сега вече я има, така ли?

Фиск се усмихна.

— Да.

— Какво е открил?

— Уви, не знам. Ние с Ричард… Аз искам да се сближа още с него, но той е труден човек. Обаче съм убеден, че казва истината за своята невинност. Сигурен съм в това, както и че името ми е Фиск. Кой е истинският извършител? Нямам представа. — Сълзящите му очи отново се впиха в нея. — А сега второто нещо. Казах ви, че в статиите има някои интересни неща. Едното е конспирацията в „Дюмант“. А другото?

Алекс отново погледна пожълтелите изрезки. Погледът й зашари по тях в опит да открие нещо, което е пропуснала. Но не откриваше нищо. Абсолютно нищо.

— Просто не мога да го видя.

— Погледнете по-внимателно, госпожице Шипли. Съсредоточете се. Ако вие сте единствената студентка, на която Ричард ще разчита този семестър, ако ще извървите целия път, трябва да можете да четете между редовете.

Алекс не искаше да се провали в това изпитание. Не и тук, пред легендарния ректор. Боеше се, че ако не успее, двамата могат да загубят интерес към нея. Че Фиск и Олдис може да изберат някой друг и тогава всичко, което е научила и направила, ще отиде на вятъра.

„Къде е, по дяволите? Какво според него трябва да видя?“

Взираше в текста и в снимките от местопрестъплението, с които бяха илюстрирани статиите. Кървавото петно на Роршах на стената, книгите, пръснати по пода. Лавината от книги в жилището на Абигейл Мъри, строгата фотография, празната стая. Усмивката на лицето на Ричард Олдис, докато го отвеждат, окован в белезници.

„Къде е? Къде?“

Очите й се плъзнаха по последната статия, историята за разкриването на Олдис. Обаждането, довело до ареста. Самопризнанието на професора.

Алекс вдигна поглед.

„Самопризнанието — помисли си. — Олдис е признал, че знае нещо“.

— Тя е заслужавала постигналата я съдба.

— Продължете — подкани я Фиск.

— Начинът, по който го е казал. Той им е обърнал внимание, че трябва да проучат внимателно Шона Уитли. Репортерът според мен е направил грешка. Олдис го е казал буквално. Имал е предвид, че трябва да разберат повече неща за Уитли. Да я проверят, защото това може да ги отведе до истинския убиец.

Лицето на Фиск грейна и Алекс усети прилив на гордост.

— Много добре. И след време Ричард успя наистина да намери повече информация за Шона. Разбира се, никой в „Рок Маунтин“ не знаеше, че я търси. Никой не биваше да разбере. Но той изрови това, което му трябваше. И то преобърна всичко.

— И вие наистина нямате представа какво е открил — каза малко по-смело Алекс. — Или просто не искате да ми кажете?

Фиск се поколеба. Накрая каза:

— Попитахте ме за връзката с Пол Фолоус. Е, аз ви казах, че не знам кой е истинският извършител на това престъпление. Но мога да ви споделя следното: това, което е открил Ричард, е изцяло свързано с писателя. Всичко. Пол Фолоус е ключът. Открийте самоличността му и ще намерите и убиеца.