Уил Лавендър
Превъзходство (4)

2

Доктор Алекс Шипли слезе от колата под наем и тръгна към предната врата на притихналата къща. Беше с токчета, по дяволите, може би защото си мислеше, че хората от колежа в Джаспър ще са по-впечатлени, ако се появи на местопрестъплението облечена не като университетски преподавател, макар да беше точно това. А сега се срамуваше от избора си. Защото професорът със сигурност щеше да забележи и това щеше да му даде предимство в интелектуалната игра, която щяха да започнат.

Ято орехчета излетя шумно от едно дърво и Алекс трепна. Чак сега осъзна какъв ужас предизвиква у нея завръщането й тук, колко се страхува да е близо до него отново. Постара се да се съсредоточи. Професорът беше един от най-умните хора на света, но също така обичаше да мами. Би се позабавлявал със страха й, ако му позволи.

Не биваше да му позволява.

— Лъжат. Всички птици са символи на смъртта.

Алекс погледна нагоре. Той се бе облегнал на отворената мрежеста врата и се взираше в нея с мъртвешките си очи. Устата му бе замръзнала в свирепа усмивка. Ударът бе променил чертите му и бе опънал лицето му като маска. Едната половина беше напълно безжизнена, бледата кожа бе нашарена от разклонени синкави капиляри, крайчецът на устните бе мъчително извит нагоре. Другата, живата половина се бе научила да прави същото — той бе тренирал изражението си пред огледалото в банята. И сега винаги се усмихваше, винаги, дори когато нямаше на какво. Дори когато изпитваше болка, тъга или гняв.

— Александра — каза той. Не „професоре“, нито дори „доктор Шипли“. (Тя също забелязваше тези детайли.)

Не я покани да влезе. Колко типично за него, да я държи на студа на верандата, да я накара малко да страда. Винаги предизвикваше и подлагаше на изпитания другите. Алекс нямаше да му достави удоволствието да му покаже, че й е студено.

— Добро утро, професоре — каза тя.

— Казаха ми какво се е случило с общия ни приятел. Колко… трагично. — Очите му също се усмихнаха. — Знаех, че рано или късно ще те пратят при мен.

— Никой не ме е пращал.

Лъжата го развесели.

— Нима?

— Дойдох по собствено желание.

— За да се видим значи. Като стари приятели. Или може би като бивши любовници.

В гърлото й заседна буца. Взря се в обезобразеното му лице и вятърът обрули оголената й шия. „Дяволите да го вземат!“

— Ще влезеш ли, Александра?

— Благодаря.

Навсякъде из малката къща имаше книги. Купчини, планини от книги в сумрака. Никаква изкуствена светлина в миниатюрните стаи с неправилна форма, само слабите разсеяни лъчи на утринното слънце. Видя през прозореца полузамръзналото езеро зад къщата — приличаше на тъмен отпечатък от пръст.

Той я заведе в стаята в дъното на къщата и седна на овехтяло кресло срещу прозореца. И тук имаше книги, изследвания върху мъртви писатели. Пишещата машина „Ъндъруд“ на малкото бюро бе погребана под лавина изписани с мастило листове. Над бюрото бе закачен плакат с лице на мъж, върху чиито очи, нос и уста бе надраскана една-единствена дума: Кой? Изписаните с молив букви едва се виждаха под слабата светлина. Лицето беше на мистериозния романист Пол Фолоус. Под него с очеизбождащ червен шрифт пишеше:

„КОЙ Е ФОЛОУС?“

Не й предложи стол. Тя стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как великият професор диша. Дори когато й бе обърнал гръб, от него се излъчваше някаква свирепост. Ставаше още по-зле. Защото, даде си сметка тя, те имаха нужда от него. Тя имаше нужда от него.

— Разказвай — подкани я той.

— Причината да дойда при теб тази сутрин е… — Не можа да го каже. Усещаше погледа му, макар че бе с гръб към нея. Приемаше я не като хабилитиран преподавател по сравнително литературознание, а като плаха студентка, каквато някога беше. Хлапе.

— Все още не си го приела — каза той. — Фактът, че се случва отново.

— Грешиш. — Но не беше убедителна, думите й звучаха кухо.

Професорът срещна погледа й в отражението в прозореца.

— Майкъл е мъртъв. И ти не можеш да направиш нищо.

Чувството за окончателност в думите му я порази и тя извърна очи и попита:

— Помниш ли го?

Кратка пауза, след това:

— Не особено добре.

Разбира се, че го помнеше. Доктор Майкъл Танър, специалист по модернизъм от колежа в Джаспър, преподаваше в своята алма-матер. Преди петнайсет години Майкъл, също като нея, посещаваше вечерния курс. Тя дори помнеше къде седеше: на първия ред, недалеч от монитора.

— И убийството — продължи той — е като останалите, предполагам.

— Да, но има известни разлики.

Той вдигна очи, очевидно заинтригуван.

— Какви?

— Убийството… е по-предпазливо от първите две. По-контролирано.

— Има ли заподозрени?

— Нито един — отвърна тя и добави: — Но из университета се носят слухове. Клюки.

— Какви?

— Някои вярват, че може да го е извършила съпругата му — каза тя. Имаше предвид Сали Танър, с моминско име Мичъл, също студентка от вечерния курс. Алекс никога не си ги бе представяла двамата с Майкъл като двойка, никога не бе предполагала, че ще се оженят и след петнайсет години и двамата ще преподават в Джаспър. Но, разбира се, бе пропуснала толкова много неща. — Сали открила трупа. Освен това в показанията й пред полицията има противоречия.

Той помълча известно време, след това започна да разсъждава на глас.

— И властите са се свързали с теб.

— Точно така.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо.

Професорът бавно се извърна към нея.

— Не и заради брилянтните ти познания за тънкостите на литературата. Сещам се за много други преподаватели с много по-големи способности да изтълкуват символизма на това престъпление. А със сигурност има литературен символизъм, иначе нямаше да се отбиеш при мен тази сутрин. И двамата го знаем.

— Професоре — въздъхна тя. — Нека да не задълбаваме в тази посока. Ако можеш да ми помогнеш — добре. Ако не можеш, тогава…

— Ни.

— Моля?

— Ако можеш да ни помогнеш. На нас. Кукловодите ти от Джаспър пак те викат, за да се правиш на копой, нали? И съм сигурен, че имаш такива и в университета, в който преподаваш. Все забравям кой беше.

Алекс мълчеше. Той много добре знаеше, че преподава в Харвард.

— Имаш началници там.

— И началнички.

— Но най-вече началници. Виждал съм ги. Арогантни простаци, всеки е сигурен, че е най-гениалният в стаята. Веднъж ходих до Кеймбридж, още преди да придобия тази идеална усмивка. Беше галавечер в моя чест, но никой не смееше да ме погледне. Бяха респектирани. Може би дори се бояха.

Тя продължаваше да мълчи.

— А от теб респектирани ли са, Александра?

Тя пак не отговори.

— От теб и курвенските ти обувки.

— Прекали.

Тя се обърна, взе си чантата и излезе от стаята. Слънцето се бе скрило зад облак и в къщата беше станало съвсем тъмно. Не можеше да се ориентира. Виждаше само книги и техните сенки, купчини книги, преливащи от полиците, заплашващи да излязат през стените. Стаите приличаха на лабиринт. Тя тръгна през него, като се проклинаше, че изобщо бе дошла, че беше повярвала, че професорът може да й даде някакви отговори. „По дяволите, Алекс, откъде ти хрумна, че се е променил? Защо…“

— Достоевски.

Това я накара да спре. Стоеше неподвижно и слушаше как старата къща скърца под напора на вятъра.

— Доктор Танър — каза професорът зад нея. — Убит с брадва. Предишните две жертви са убити по същия начин. „Измъкна брадвата, замахна с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила“^[1].

— „Престъпление и наказание“.

— Да. Не е от любимите ми произведения от този вид, но ето ти го отговора, Александра. Връзката. Просто бледо копие, бегло подражание. Твоят убиец е глупак, който няма оригинални собствени идеи.

— Не мисля така — отвърна тя. — Както ти казах, има известни разлики в това престъпление.

— Какви?

Този път Алекс внимателно претегли думите си. Трябваше да е съвсем ясна, да каже на професора точно това, което й бяха поръчали двамата мъже. „Не трябва да има никакви грешки“, бяха я предупредили.

— На пръв поглед убийството на Майкъл прилича на онези, които ти… е точно като убийствата в „Дюмант“ през осемдесетте — каза тя. — Но ако се вгледаш по-внимателно, има и още нещо. Нещо ново.

Той я чакаше да продължи.

Каза му изречението, което двамата държаха да произнесе пред него, „стръвта“:

— Това убийство… е като загадка.

Това го накара да замръзне. Само няколко думи, с които Алекс Шипли го предизвика, а напрежението в малката стая осезателно нарасна. Падна й в ръчичките.

— Живея само на няколко километра от онова ужасно място — каза той сякаш на себе си. — Чувам какво се говори. Познавам ги.

— Това съгласие за помощ ли е, професоре?

Той се взря в нея.

— Да не би да мислят, че имам нещо общо със случилото се?

Тя не каза нищо. Искаше мълчанието й да отговори вместо нея.

— Идеално. Може би така е по-добре, да вярват отново. Да се страхуват.

— Ще помогнеш ли, професоре?

— Защото съм ти длъжник?

— Защото убиецът е на свобода. Защото и двамата имаме общо минало с Майкъл Танър. И да, защото си ми длъжник. — „Наистина си ми голям шибан длъжник“.

— Не е само това, Александра.

— Недей…

— Не се тревожи, че този нещастен обрат в сюжета ще насочи прожекторите и към останалите от вечерния курс. Особено към теб.

— Това няма нищо общо с курса.

— Това ли си повтаряше по време на полета до Върмонт? Тази ли мисъл те занимаваше, докато бизнесменът от Амхърст възпитано те сваляше? „Няма нищо общо с вечерния курс. Няма нищо общо с вечерния курс. НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЕЧЕРНИЯ КУРС!“ — Професорът повиши тон, но къщата го погълна. А после се чу смехът му — безмилостен, противен лай.

— Майкъл — започна тя тихо. — Той беше част от всичко това. Обичаше книгите точно като нас. Живееше за литературата. Който и да го е убил, е имал план, обмислял го е дълго време. Има известна истина в това, което каза. Полицията смята, че убиецът е имитатор, че пресъздава случилото се преди двайсет и седем години в университета „Дюмант“. Жертвата е учен литературовед, на стената има кърваво петно на Роршах, из библиотеката на Майкъл са разхвърляни книги. Убиецът е разглеждал старите снимки от местопрестъплението, професоре. И ги е научил наизуст.

Млъкна и го загледа. Усещаше как мозъкът му работи, долавяше електрическия шум на мислите му. Беше най-гениалният и най-агресивният човек, когото познаваше. Улавяше се да мисли за него в странни часове, да си припомня курса, търсенето на самоличността на мистериозния писател и тайните за престъпленията на професора, които тя щеше да разгадае.

— Моля те — каза тя. — Трябва ми отговор.

— Само един въпрос.

Алекс чакаше. Припомни си лицата на мъжете от сутринта. Видя два образа, на ректора и на детектива, замъглени от ужаса в домашната библиотека на Майкъл Танър. Знаеше си, че и тя носи същите рани.

— Каквото кажеш — отвърна тя.

Доктор Ричард Олдис се наведе към нея.

— Разкажи ми пак как откри, че съм невинен.