Лорън Блейкли
Надарен (7)

6.

Айфеловата кула е джудже. Виенското колело се върти като миниатюрна играчка, а увеселителното влакче на „Ню Йорк — Ню Йорк“ се вие около казиното като архитектурен модел. Тук горе, на двадесет и втория етаж на новия палат на съпруга на Лейла, ние сме крале и кралици на град на кралски особи.

Сградата е една от най-високите в Лас Вегас. Със сигурност много скоро ще бъде дом на билбордове, толкова високи, колкото е цялата постройка, привличайки туристи към блестящи екстравагантности за сетивата. Засега това е потенциалното място на следващата ми работа.

Все още не съм напълно сигурен защо Лейла иска мен, а не някой местен, затова я питам. Изградил съм си репутация на честен човек — няма нужда да променям това сега. Тя е до мен — скръстила ръце и с очи, пълни с гордост, загледана в просторната гледка към града на греха през прозорците-стени на хола си.

— Харесва ли ви? Мястото е прекрасно, но кухнята е пълна бъркотия, нали? — Лейла махва с ръка към червената печка, черните шкафове и изумрудено зеления плот. — Можете ли да я промените?

— Абсолютно. Ще свържем всичко заедно и ще го направим център на дома, който искате. Но трябва да попитам, г-жо Мейуедър — защо не намерите някой местен? Всеки предприемач ще бъде доволен да работи на това прекрасно място.

Тя се обръща към мен, среща погледа ми и се усмихва учтиво.

— Много е мило, че го казвате. Но знаете ли колко е трудно да намериш някой, на когото да имаш доверие? Да го пуснеш в дома си? Особено в нов град? — Височината на тона й се покачва и тя се заиграва с наниза от перли. От неизречените й думи имам чувството, че Лейла е попадала на измамници преди това. — Има толкова много хищни предприемачи, които се преструват на приятели.

Почти ми се иска да чукнем юмруци в знак на солидарност, защото познавам такива хора. Моята приятелка от колежа, Рокси, беше най-лошата, но по онова време не го знаех. След дипломирането ми тя ме насърчи да започна собствен бизнес, стана най-големият ми поддръжник и ми помогна да съставя брилянтен бизнес план. Когато ме напусна заради някакъв тип от Уолстрийт, който изкарваше повече пари, тя направи всичко възможно, преди да си тръгне, да отхапе парче от „WH Carpentry & Construction“ по най-гадния начин и да го задържи за себе си. Момичето беше като коала, която се оказа алигатор.

Кимам на Лейла, тъй като не ми пука за измамници, алигатори и бивши приятелки, които крият лудостта си твърде добре.

— Напълно ви разбирам. Благодаря за доверието и се радвам, че мислите така. Това значи много за мен.

— Плюс това вие приключвате в срок, а нито един от моите приятели в Манхатън не е намирал предприемач, който да е успял да постигне това. — Тя разсича въздуха с ръка и повдига брадичка, сякаш бе обидена от унижението, което е трябвало да изтърпят приятелите й по този повод. — Вие сте от рядка порода, Уайът, а това, от което се нуждая най-много, е да завършите в срок, тъй като искам мястото да е готово за галавечерта, която ще дам за една от любимите ми благотворителни организации. Местен филантроп, Софи Уинстън, ще ми помогне да я уредя. Ще бъде ли много трудно да се управлява работата отдалеч?

Обръщам се и оглеждам оформлението още веднъж. Апартаментът, заемащ цял етаж, е с отворено пространство, дневна на две нива и прекрасни спални. Стилът е модерен и изчистен. Бели стени, семпли мебели и подове от светло дърво. Кухнята, от друга страна, е несъответстваща бъркотия, сякаш пияна маймуна я е проектирала, докато си е пийвала бананов коктейл.

Натали идва откъм кухнята, където е правила измервания. Тя крачи целеустремено, със затворен лаптоп в ръце и бележник върху него, в който драска нещо.

— Хей, Натали — извиквам. — Мислиш ли, че можем да се справим с тази работа? Ще имаме нужда от електротехник и ще трябва да намерим някои местни доставчици за части.

— Всъщност — казва Лейла, вдигайки пръст, за да се намеси в разговора, — няма да се налага да го правите. Можете да използвате всичките си редовни доставчици в Ню Йорк и да превозите материалите с моя самолет.

Сдържам усмивката си. Исусе Христе! Тя е вълшебница. Опитва се да сбъдне всичките ми мечти.

Натали застава до мен.

— И като става дума за електротехник, аз вече имам един. Говорих с приятел, който управлява „Edge“, местен нощен клуб. Той ще ни свърже с неговия човек по електрическата част, както и с всеки, от когото имаме нужда за други специализирани дейности. Просто трябва да си тук, за да свършиш работата — съобщава асистентката ми, след което се обръща към Лейла. — Мога да управлявам всичко от разстояние, а Уайът да бъде тук, за да свърши работата. Ще се справим.

— Чудесно! Толкова съм развълнувана — казва Лейла, а усмивката й е широка, колкото главната улица на Вегас. — Тази галавечер е много важна за мен и искам домът ми да блести. Мислите ли, че ще се вместите в бюджета? — пита тя и ми съобщава колко е склонна да похарчи. Цифрата има много нули и едва не зяпвам.

— Не мисля, че това ще е проблем. Защо да не направим изчисленията, да ви ги изпратим и после…

Лейла бързо ме прекъсва.

— И после, мога да подпиша тази вечер.

Бибиди-бобиди-буу^[1], наистина.

След като влизаме в асансьора — аз и Натали, а Лейла остава отвън, вратите се затварят с меко свистене и аз се обръщам към асистентката ми.

— Мога ли да го кажа сега?

— Онази част, в която ми даваш двадесет процента увеличение? — пита ме закачливо.

Смея се.

— Сигурен съм, че казах десет процента.

— Десет процента. Двадесет процента. Каква е разликата?

Кабината се спуска безшумно и плавно надолу.

— Сериозно, все пак. Ще ти платя допълнително за това. Работата е неимоверно много.

— Изви ми ръката. Съгласна съм — казва тя и подава дланта си.

Преструвам се, че въртя ръката й като тирбушон.

— Ох, ох, ох — изпъшква тя, изкривявайки лицето си.

Пускам я.

— Но официално отговорът е „да“. Увеличението започва от днес. Благодарение на Лейла.

— Въпреки че официално не е подписала?

Размахвам ръка.

— Сделката е свършен факт.

Подавам й ръка, за да я поздравя, но вместо това тя ме обгръща с ръце.

— Много ти благодаря! — казва с най-прочувствен тон, устните й са близо до врата ми, гърдите й са прилепени до моите, пръстите й са почти в косата ми.

— Заслужаваш го — заявявам аз.

И ухаеш убийствено. И те чувствам прекрасно. И аз съм дяволски добър майстор в самоконтрола, защото всичко, което искам да направя, е да натисна бутона за спиране, да обвия краката ти около кръста ми и да те чукам здраво.

— Сега мога да правя видеоклиповете си — тя вдига победоносно юмрук, докато се отдръпваме един от друг.

— Видеоклипове?

Цялото й лице е оживено. Очите й искрят като бенгалски огън.

— Току-що започнах да работя върху серия видеоклипове за самозащита. Като тези, които гледаш в YouTube. Искам да бъдат добре направени и мисля, че ако са такива, мога да привлека нови ученици в часовете си.

Усмихвам се.

— Не знаех. Това е фантастично. Записваш ли ги вече или все още си в процес на планиране?

— Направих няколко, но искам да бъдат с по-добро качество. Липсва нещо в тях. Мисля, че знам какво е, но не разполагах със средствата, за да продължа да ги правя на ниво — казва тя бързо, след което сменя тона, сякаш се извинява за надеждата си. — Сигурно звучи глупаво — мечтите ми за самозащитата. — Маха пренебрежително.

Сграбчвам ръката й.

— Не. Изобщо не звучи глупаво. Мечтите никога не са. Сега можеш да ги последваш така, както желаеш.

Тя ме дарява с онази усмивка, която винаги ме обезоръжава, която се забива в сърцето ми и заплашва да унищожи живота ми. Това е толкова искрена усмивка — тя показва, че Натали е съвсем прям човек, който не прикрива нищо. Който раздава комплименти, който споделя вълнението си, който не крие какъв е и какво иска. Всичко това, от извивката на устните й, начина, по който сините й очи блестят, и цялото й лице се озарява… По дяволите, изгубвам се в тази част от нея и трябва да се овладея. Да си спомня алигаторите… лудите алигатори, макар че не мога да сложа Натали в тази категория влечуги.

И все пак, парен каша духа, така че е време да разкарам тези мисли от главата си. Започвам, като се освобождавам от ръцете й.

Когато стигаме на приземния етаж и излизаме във фоайето, тя казва:

— Трябва да призная, че ще ми липсваш в офиса, докато си няколко седмици тук, работейки в дома на Лейла.

Мамка му, този коментар ме кара да я желая още повече. И преди да успея да се покажа като майстор на самоконтрола, неконтролируемата част от мозъка ми взема надмощие.

— Знаеш ли какво? И ти ще ми липсваш — казвам и това не са възбудените извънземни. Това съм аз.

Стигаме до въртящата се врата, за да излезем на следобедното слънце на Вегас за бърза разходка до „Беладжио“.

Натали сочи посоката, от която идваме.

— Мисля, че по-рано те прекъснах. Когато влязохме в асансьора и ти ме попита дали можеш просто да го кажеш.

Засмивам се, когато ни връща към това, което си мислех, когато напускахме пентхауса.

— Просто… Мамка му, Лейла е най-щедрият човек, когото някога съм срещал.

— Тя е щедра. Но ти чу какво каза. Ти си си спечелил правото на нейната щедрост.

Сега в тона на Натали няма нищо подигравателно и комплиментът й ми напомня кое е най-важното — да бъда добър човек. В работата. В живота. С жените.

Трябва да спра да мисля как чукам Натали в асансьора и за моята забележка — как ще ми липсва. Това са неща, които правят гаджетата. Тя просто е служител. Нищо повече.

Поглеждам часовника си.

— Почти четири е. Мислиш ли, че има шанс да намерим заведение, в което да ни обслужат в този ранен час? — шегувам се, тъй като сме във Вегас и денонощното пиене е не само възможно, но и се насърчава.

— Абсолютно. Да си вземем нещо в „Беладжио“.

— Какво ще кажеш за ранна вечеря, няколко напитки и изчисления? — Виждаш ли? Мисля само за работа.

— И тогава може би ще можем по-късно да празнуваме и да се повозим на увеселителното влакче?

Казвам „да“, защото само работа и никакво забавление превръщат Уайът в скучно момче.