Лорън Блейкли
Надарен (19)

18.

На стадион „Янки“, намирам приятелчето си от колежа на третия ред до линията на първа база да пише нещо на телефона си.

— Ехо! Всички жени ли ти отказаха? — Плясвам го по гърба. — Гадно е да бъдеш последния избор в Тиндър^[1].

— Ти ли не знаеш, човече — казва, след което удря юмрук в моя. — Радвам се да те видя.

— Аз също. — Поглеждам към него, сега кожата му е със златистокафяв загар. — Предполагам, че годината работа на открито е направила това.

Той протяга едната си ръка:

— Тенът ми ли? Сега наистина съм златното момче — отвръща, после ми намига и грабва кутията за сладкиши. — Хайде! Липсваха ми сладкишите, докато ме нямаше.

Чейс току-що се бе завърнал след едногодишна работа за „Лекари без граници“. Замина, след като завърши специализацията си в Спешната медицина. Сега отново е в Ню Йорк и работи в Травматологична болница.

— Няма ли кексчета в Африка?

— Шокиращо, но не — отговаря, докато чете стикера, после се усмихва и отваря кутията. Пъхва парче от ягодовото лакомство в устата си. Притваря очи от удоволствие и отбелязва:

— Това е смисълът на живота. Точно тук. Това кексче.

— Джоузи е истинска богиня на сладкишите.

— Така е — съгласява се Чейс, а гласът му е пълен с обожание. — Това направи деня ми по-хубав. Повярвай ми, беше отвратителен следобед. Е, за други хора.

— Нека позная. Имал си пет намушквания с нож — казвам така, сякаш правя обзор на снощната игра на победителите, давана по Джъмботрон-а.

Той прокарва ръка през — както се досещаш — златистокестенявата си коса и се смее силно.

— Всъщност четири. Заедно с три прострелни рани и бурканче горчица в телесна кухина — изброява приятелят ми, след което обяснява къде точно са намерили бурканчето, докато поглъща розовата глазура.

Аз потръпвам.

— Пич, как можеш да ядеш, когато разказваш тази история?

Той свива рамене.

— Роден съм без всякакво подобие на гнусливост. Предполагам, че това е една от причините, поради които съм толкова невероятен в работата си — заявява нехайно, като самонадеяното копеле, което познавам. И все пак, Чейс е страхотен човек. Винаги ми е пазил гърба, както и аз неговия. Той дояжда сладкиша, пъхва стикера в джоба си и казва:

— Предай на Джоузи, че тя все още е най-добрия пекар в околността.

— Сигурно се шегуваш! Кажи й го сам! — казвам аз, тъй като Джоузи и Чейс се познават. Докато бяхме в колежа, той идва у дома няколко пъти през ваканциите и те се сприятелиха.

Спирам, спомняйки си коментара за доктор Сексапил.

— Чакай! Недей да ходиш! Не се виждай с нея!

Той се намръщва и вдига ръце, сякаш претегля нещо.

— Виж се с нея, не се виждай с нея? Кое от двете, Хамър?

— Виж я, Съмърс. Но недей да флиртуваш с нея — предупреждавам го аз.

Веждите му се повдигат:

— Джоузи все още е страхотна мацка, нали?

Аз се мръщя.

— Пич! Не казвай това! Тя е моя сестра, да не говорим, че е най-любимият ми човек във Вселената.

— На практика обаче, тя е прекрасна. Това е медицински факт.

— Не може да казваш тези глупости, само защото си доктор. Не може! Не е позволено — заявявам, когато Янките излизат на терена и тълпата избухва в овации.

— Спокойно, човече! С нея сме приятели почти толкова дълго, колкото и с теб. И нито веднъж не съм я свалял.

— Добре. Може ли да говорим за нещо друго, освен за сестра ми?

— Разбира се — отговаря небрежно. — Като, да речем, как е животът като женен мъж?

Рязко навеждам глава. Поглеждам безименния си пръст. Няма нищо на него.

— Откъде знаеш?

Чейс се смее с цяло гърло.

— Пич, ти ми писа в три сутринта от Вегас и каза, че си се оженил. Мислех, че ме занасяш. Истина ли беше? — пита ме, когато говорителят обявява състава на отбора, а имената и снимките на играчите се показват на Джъмботрон екрана.

Аз свивам рамене, кимвам и казвам „да“.

— Каква е историята?

Поднасям му кратката версия на невероятното време, което прекарахме с Натали във Вегас, след което купувам бири от човека, който продава по трибуните. И тъй като не съм казал нито дума на никого, това, че мога да споделя с Чейс какво се случи, ме кара да се чувствам наистина добре.

— Значи все още не си разрешил този малък проблем? — пита ме той, когато му подавам чашата. — Казах ти, че има хапче за това. Трябваше да го вземеш онази вечер.

— Как се казва това хапче? — питам аз, като се преструвам, че му вярвам.

Той се потупва по брадичката.

— Да видим. Как му беше името? Един фармацевтичен представител донесе едно онзи ден. А, да. Нарича се „Прави точно обратното на това, което ти казват инстинктите, когато става въпрос за жени“.

— Значи това е съответното хапче, което предписваш, след като нещата са се случили.

— Сериозно все пак, човече — казва той, като стиска рамото ми, — не е станало кой знае какво. Оправили сте нещата, сега продължавате напред.

— Да, напълно — отговарям, като отпивам глътка, но странно защо думите ми звучат без всякакъв смисъл.

— По дяволите, всеки прави глупости във Вегас.

— Това е страната на най-тъпите глупости.

— Нещо като ритуал.

— С изключение на теб. Ти никога не вършиш глупави неща — отбелязвам аз и наистина е така. Чейс е златното момче във всяко отношение. Той прескочи два класа в училище, получи пълна стипендия за колежа и се дипломира първи по успех. Отиде в медицинско училище, намери си страхотно място за специализацията, след което реши да отдели една година, за да помага в един от регионите с най-много военни конфликти в света. О, и може да спасява животи. Така че — това е той. Чейс няма абсолютно никакви проблеми, когато става дума за дамите.

— Не, не! Но ако аз бях във Вегас, най-вероятно щях да направя същото. Особено, ако изпитвах нещо към асистентката си, като теб.

Рязко обръщам глава в неговата посока, макар че играчите вече са на базите.

— Какво? Защо, по дяволите, казваш това? Върна се само преди две седмици. Откъде знаеш?

Той повдига вежди.

— Струва ми се, че господинът се пали прекалено много.

— Няма значение. Отговори на въпроса ми, човече.

Приятелят ми отпива голяма глътка от бирата.

— Заради начина, по който току-що говори за нея. Ти харесваш тази жена.

Отварям уста да му отговоря, но какво мога да кажа? Той е прав. Наистина харесвам Натали. Още от първия ден. Но това няма значение. Моите чувства не са проблем. Ситуацията обаче е проблем и това няма да се промени скоро.

— Освен това — продължава той, — ти не си от типа „чукай и бягай“.

— Имам регистрация в „Тиндър“ — казвам отбранително, когато питчърът прави страйк.

— И си я използвал колко… веднъж?

Смутено свивам рамене. Прав е. „Тиндър“ не е за мен.

— Веднъж. Да.

— Успех тогава, работейки с нея всеки ден. Това наистина трябва да е гадно.

Още един страйк прелита покрай началната база.

— Благодаря! Благодаря много! Този стимулиращ разговор беше страхотен. Сега съм ентусиазиран за тежката работа от девет до пет.

— Животът може да бъде и по-лош — заключва той със зловеща усмивка. — Можеше да се окажеш в спешното с бурканче горчица в задника.