Лорън Блейкли
Надарен (32)

31.

Събуждам се на следващата сутрин и откривам няколко съобщения на телефона си.

Първото е от банката. В сметката на фирмата ми е депозирана огромна сума. Наистина харесвам доларовите знаци, а в този депозит има много нули. Почесвам се по главата, не съм съвсем сигурен от къде са се взели, докато не виждам следващото съобщение.

От Лейла.

„Не искам да бъда нахална, но проектът отново е в сила, така че си позволих да ви платя депозита. Уведомете ме кога можете да се върнете във Вегас, за да продължите работата по апартамента.“

Очите ми се разширяват, когато започвам да осъзнавам какво означава това.

Тогава намирам съобщение от Натали.

Натали: Видя ли? Мислиш ли това, което и аз?

Уайът: Ти умееш да четеш мисли. Не аз. Защо просто не ми кажеш?

Натали: С възобновяването на работата във Вегас това означава, че можем… СЕЩАШ СЕ!

Уайът: Можем да се качим отново на скоростното влакче? Да добавим виенското колело към репертоара ни?

Е, човек може да мечтае. Преглеждам приложението си за новини, докато чакам, но преди да го отворя, отговорът пристига. В мен се заражда надежда. Надежда, че тя изпитва същото.

Натали: Можем да анулираме брака, както си му е редът.

О!

Оказва се, че тя не мисли за същото като мен.

Изобщо.

Ни най-малко.

Целият въздух излиза от дробовете ми, като спукан балон. Телефонът ми звъни с друго съобщение от нея.

Натали: Това е добре, Уайът. Не е нужно да се притесняваме за всички документи и подробности за развода в Ню Йорк. В Ню Йорк е сложно. Трябваше да помислим за това по-рано — по този начин е лесно.

Уайът: Защо да е лесно?

Натали: Когато се върнем във Вегас, за да започнем работата, ще се наложи да остана един-два дни, за да помогна с организацията, така че можем да получим анулирането лично. Ще отидем в съда, ще подадем сами документите и ще бъдем разведени. Ако се наложи да се срещнем със съдията, ще бъдем там заради работата. Но най-важното е, че ще го направим. Точно както искаше.

Преглъщам и потърквам с ръка челюстта си. Сядам в леглото, отмятам завивките и спускам крака на пода.

Това е добре, нали?

Това е, което и двамата искахме. По дяволите, точно за това настоявах от момента, в който се събудих във Вегас. Но сега изглежда, че искаме различни неща. Тя е изключително ентусиазирана да се разведем, докато перспективата за това ме кара да се чувствам сякаш някакво подивяло животно дълбае дупка в гърдите ми.

Тази дупка става все по-дълбока през следващите няколко дни, докато се занимавам с довършителни работи при няколко клиенти. Продължава да става още по-дълбока, докато тренирам в залата, докато пием по бира с Чейс и той ми разказва как брокерката го поставя пред още предизвикателства заради апартамента, докато работя доброволно заедно с Ник в приюта, и особено, докато двамата с Натали се приготвяме за проекта на Лейла в града на греха. И става огромна зейнала паст, когато изтегляме документите за развода в Ню Йорк, тъй като ще бъде по-лесно да се справим с анулирането във Вегас и не искаме двата комплекта документи да предизвикат объркване.

Когато късно един следобед се качваме на самолета, за да летим до града, където се оженихме, същото проклето място, където трябва да развържем възела, тази болка разяжда гърдите ми и ме оставя кървящ отвътре.

Дори нямам желание да се шегувам и да разказвам разни истории на моята партньорка в забавленията и работата, седнала до мен. Не ми е до смях. Всичко, което искам, е да се сложи край на това ужасно усещане.

Натали обаче е весела през цялото време. Някъде по средата на полета тя ми припомня плана за първия работен ден.

— Добре — отвръщам без особен ентусиазъм.

После ме уведомява кои материали ще трябва да осигуря.

— Хубаво.

И още веднъж споменава графика, включително и обедната почивка през първия ден, когато трябва да отидем в съда.

— Звучи изпълнимо — казвам, гласът ми звучи измъчено.

Тя потупва с пръст брадичката си и ме поглежда от мястото си в кожената седалка до моята.

— Добре ли си, Хамър?

Кимвам.

— Да. Чувствам се прекрасно.

Нат присвива очи и ме потупва по крака.

— Сигурен ли си? Защото изглеждаш така, като че ли си изпаднал в паника.

Махвам с ръка във въздуха, сякаш това е нищо.

Изведнъж, просто ей така, Натали отваря широко уста и измучава, като някаква луда крава. Продължителен, постоянен звук, който ме кара да се чувствам така, все едно съм се приземил във ферма.

Изумен, зяпам с ококорени очи.

— Какво, по…?

Тя се усмихва сладко и невинно и казва със сериозно изражение, докато другите пътници хвърлят по един поглед към нас.

— Упражнявам репертоара си. Харесва ли ти моята крава?

И тогава ме осенява какво прави и защо. Смехът се надига в мен и за първи път от дни това разяждащо чувство избледнява за момент. Заради нея. За това, че се опитва да ме измъкне от паниката. С животински звуци.

Мамка му, мисля, че съм…

— Но не забравяй, че все още чакам да чуя рева, който ми обеща — казва и ми намигва.

И знам точно защо се чувствам толкова кофти. Защото колкото повече наближаваме Вегас, толкова по-близо съм до момента, в който ще я загубя. Тази жена, която се забърка заедно с мен в кашата, сътворена в една луда нощ, в момента се изплъзва между пръстите ми. Сега искам всички тези ангажиращи отношения. Копнея за тях. Съдейки по тази празнота в гърдите ми, аз имам нужда от тях, защото този миг с нея — нейната сладост, нейна странност, нейното щуро чувство за хумор, което съвпада с моето — е единственият балсам за тази болка.

Вече не мисля.

Знам.

Аз съм влюбен в съпругата си.

И мисълта, че тя ще стане моя бивша съпруга, изглежда ужасно погрешна. Подобно на полигамия при термитите^[1]. Или на котка, която не мяучи. Това противоречи на законите на природата.

Жената, която искам, е жената, за която се ожених. Преди няколко дни смятах, че не бива да бъдем обвързани по този начин, че трябва да започнем на чисто. Но сега, когато съм сигурен в чувствата си, не искам да слагаме край на връзката си. Искам да продължим.

Единственият проблем е, че тя отчаяно иска да стана нейния бивш съпруг от утре по обяд.