Лорън Блейкли
Надарен (34)

33.

Правя всичко възможно да скрия необуздания страх, който препуска в мен, когато се отбиваме при Лейла, на път за съда. Възнамерявах да избягвам Лейла и Натали, но след проблемите, които имахме с този проект преди, не мога да не се появя. Освен това сега може да имам нужда от парите на клиентката си повече от всякога. Не мога да бъда по-щастлив, че с Натали подаваме документите след по-малко от три часа. Иска ми се да можех да ускоря процеса.

Часовникът тиктака силно в ухото ми с всяка изминала секунда, докато преглеждаме плановете за преустройството на кухнята.

Концентриран съм, докато говорим, като се старая да мисля само за работата, а не за жената, която току-що чуках, и която ще се опита да ми го начука. Няма да й позволя. Писах на Чейс, че трябва отново да говоря с братовчед му и съм сигурен, че веднага щом приятелят ми приключи с премахването на косми от ушни канали или на обеци от пъпове, ще ми се обади.

— Трябва да сме готови в рамките на няколко седмици — казвам решително. Напрежението така здраво ме е стегнало, че всеки момент мога да се счупя.

— Толкова съм развълнувана, че този проект се осъществи — казва Лейла и слага ръка върху рамото на Натали. — И тази жена има цялата заслуга за това. Запознанството ми с нея по време на часовете по самозащита ми помогна да осъзная, че искам да направя това преустройство и как можем да го осъществим. Бях уплашена, но тя ме окуражи.

Очите ми се разширяват до размера на океана.

— Така ли?

Лейла кимва.

— Тя е готова на всичко за теб.

— Обзалагам се, че е така — казвам и картината започва да се изяснява. Натали трябва да е работила здраво, за да ни осигури този проект, може би и за да се опита да твърди, че помага на бизнеса ми.

Гадост, гадост, гадост! Какво подло малко котенце е тя. Промъква се навсякъде. Меси се във всяко проклето нещо.

— О, Натали! Подсети ме да ти покажа кабинета — казва Лейла с широка усмивка.

Натали поставя ръка върху моята.

— Лейла не спираше да ми разказва за този кабинет по време на урока миналата седмица и много исках да го видя.

Докато клиентката ни развежда из кабинета, всичко, за което мога да мисля, е, че съм с един час по-близо до приключването на този скапан съюз с жената, с която преди малко правих секс.

* * *

Мустакатият служител с очила с телени рамки взима документите, прикрепя ги с телбод и ги подпечатва с датата.

— Ще бъдат подадени днес и след няколко седмици, когато анулирането е одобрено, ще ви уведомим — обяснява той, без да вдига поглед. Монотонният му глас би трябвало да дразни слуха ми, но звучи като приятна музика, защото съм на една крачка разстояние от изхвърлянето на тази жена от живота ми.

Натали се повдига на пръсти.

— Много Ви благодаря — казва тя и никой, дори и Мистър Клийн^[1], не може да изтрие усмивката от лицето й. Тя е толкова щастлива за раздялата и това е дразнещо. Подозрително. Още едно доказателство срещу нея.

Потропвам с пръсти по износеното дървено гише на служителя.

— Колко време отнема това — питам отегчения мъж.

— Няколко седмици — промърморва той.

— Но колко приблизително — една седмица, две седмици, три седмици, четири?

Бавно, сякаш му струва нещо да вдигне брадичката си, той ме поглежда.

— Няколко седмици — повтаря, като скритият подтекст е да се разкарам.

— Но колко обикновено е това?

Човекът ми хвърля поглед, който казва „Майтапиш ли се с мен“.

— Това е повече от един ден и по-малко от много дни.

Въздъхвам, но като куче, захапало кокал, не се отказвам.

— Може ли по-конкретно, моля?

Натали ме хваща за ръката.

— Уайът — казва тихо, — той каза няколко седмици.

— Но аз искам да знам какво означава няколко седмици — отвръщам й.

Тя преглъща и извръща поглед от мен. Обръщам се към мъжа и опитвам учтиво вместо грубо.

— Ще ви бъда много благодарен, ако може да ни кажете приблизително. Просто стеснете понятието още малко, много моля.

Събирам длани, като за молитва, надявайки се той да разбере това, за което го моля, и да покаже милост. Мъжът отново отваря напуканите си устни:

— Ето ви приблизително — казва с престорена усмивка. — Няколко седмици.

Бута копие от документите ни към нас, звъни със сребърната камбанка на гишето и извиква „следващия“.

Тръгваме по коридора на съда и се отправяме към изхода.

— Хей! Искаш ли да ми кажеш за какво беше всичко това? — пита Натали.

Прокарвам ръка през косата си и мрънкам:

— Просто искам цялата тази проклетия да свърши.

— Е, да — казва тя и върти очи. — Това е очевидно.

— Не се опитвай да се държиш така, сякаш не изпитваш същото — изтърсвам аз, когато стигаме до изхода.

Отварям вратата и й правя път да мине. Обноските все още имат значение, дори когато всичко останало се разпада.

Тя излиза под яркото следобедно слънце на Вегас, като засенчва с ръка очите си, за да ги предпази.

— Ти го искаше — казва студено. — Ти искаше това.

Мръщя се.

— Какво?

— От самото начало даде да се разбере колко много искаш това, Уайът — казва Нат и сега звучи вбесено. От мен. Тя размахва ръце. — Мислех, че ще си доволен. Мислех, че това е, което искаш. Защо не си щастлив?

— Мислиш, че трябва да бъда щастлив? — отвръщам й, раздразнението ми нараства, достига връхната си точка. Чакам я да отвърне. Трябва да съм готов за нейното нападение.

— Мислех, че ще започнем да излизаме на срещи?

— Това би ти харесало, нали? — Тонът ми е много по-язвителен, отколкото възнамерявах да бъде. Тя се отдръпва от мен. Вдига длани в ясен „не ме доближавай“ жест. Гледа ме така, сякаш съм някой, когото не познава.

Сините й очи ме изучават, преди да отговори. В тях виждам ужас. Тя е ужасена от мен.

— Защо си такъв гадняр? — Гласът й се пречупва. — Направих това, защото го искаше. Ти ме накара да обещ…

След това притиска ръка към устата си. Думите й гъделичкат нещо дълбоко в съзнанието ми. Бледи спомени, които се напрягам да възстановя. Откъслечни думи звучат в главата ми и усещам, че са мои. Като неща, които й казах в нощта, в която се оженихме. И песен.

Нашата песен.

Обещай ми, обещай ми, обещай ми.

Какво, по дяволите, съм я помолил да направи?

И сега е мой ред да потърся лицето й. Устните й треперят и очите й са влажни, сякаш сдържа сълзите си. Тази болка, която изпитвах дни наред, се завръща, загнездва се в мен, като че ли животното, което дълбае дупката, се опитва да ми каже нещо. Това, че може би Натали не е причината за моите съмнения. А техният край.

Потривам врат, опитвам се да разбера какво означава този момент. И по-важното, кое вярвам, че е истина. Виждам нейните искрени очи и честното й лице и не знам как може да планира да ме предаде. Не знам как може да забие нож в гърба ми. Тази жена — тя не е такава.

Наречи го вътрешен инстинкт.

Наречи го усещане.

Истина е.

Въпросът сега е дали мога да го послушам? Ако съм се горил преди, означава ли, че ще се опаря отново?

Поредица от образи минава през съзнанието ми — всичките ни моменти заедно, до онова мучене в самолета. Въпреки че онова проклето гласово съобщение ме кара да искам да побягна, сърцето ми казва, че съм го разбрал погрешно. Сърцето ми казва да остана.

Само защото не се доверявам лесно, не означава, че не бива да вярвам на тази жена. Ако има някой, на когото трябва да се доверя, това е Натали. И ако не се опитам да поправя това сега, ще я загубя. Това е шанс, който не мога да пропусна, с доказателство или не.

Ще поема риска.

— Нат, съжалявам! — казвам тихо, като посягам към нея. — Просто съм объркан в момента. Но съм луд по теб и не искам това да свършва — добавям и това е начало. Единственото начало, което мога да измисля в момента.

— Аз също не исках.

Не исках.

— Но сега искаш? — питам с треперещ глас.

— Не ми харесва начинът, по който току-що ми говори.

Сърцето ми пропуска удар. Тук, на стълбите пред съда, тя се качва, аз слизам.

Посягам към ръката й и я обгръщам с моята.

— Така ли приключва?

Гласът ми почти не прилича на моя. Нейният е като шепот.

— Ти ми кажи!

Искам да попитам за гласовата поща, за обаждането, за адвоката. Искам да попитам какво съм й обещал. Искам да знам дали съм прецакал непоправимо това между нас. Най-вече искам да знам дали има шанс да го поправя.

Но преди да успея да кажа нещо отново, тя вдига ръка.

— Сега не мога да говоря с теб. Може да поговорим по-късно, ако решиш, че можеш да се отнасяш с мен по начина, по който винаги си го правил, а не така, както се държа сега. И наистина се надявам, че можеш да го направиш. Но точно сега имам нужда от почивка. Направих нещо лудо и вероятно глупаво. Така че ще отида да видя Лейла и кабинета й, тъй като това ще разсее мислите ми от имейла, който скоро ще получиш.

Тя слиза надолу по стълбите и спира такси, което я отвежда далеч от мен.