Лорън Блейкли
Надарен (4)

3.

Лейла Мейуедър ни сервира кафе в изящни порцеланови чашки с розови мотиви по ръба. За протокола, аз не съм от хората, които ползват фини кафени чаши, но когато си в Рим…

Седнала на стол с висока облегалка в трапезарията си, Лейла носи тенис поличка, а кафявата й коса се полюшва във високо вдигната, елегантна опашка. Всичко в нея е безупречно, та чак до факта, че ни предлага сметана в едно от онези специални неща с чучурче, след което подава щипки за бучките захар.

— Всичко е супер, благодаря! — казвам. Не мога да си спомня кога последно съм пил кафе от нещо друго, освен от картонена чашка или от чаша със счупена дръжка.

Но домът на Лейла излъчва класа, а ремонтът му е един от най-луксозните, които някога съм правил. Имам усещането, че той ще отвори още много врати за бизнеса. Моята клиентка и Натали си бяха допаднали още от самото начало и в момента обсъждаха бойните уменията на асистентката ми. Лейла слага ръката си върху голата ръка на Натали — тя е облечена в бяла блузка с къси ръкави.

— Бих се радвала да посетя един от твоите уроци някой път. Обичам да изпробвам нови техники.

— Обещавам, че ще те накарам да се изпотиш — казва закачливо Натали и кръстосва крака.

Можеш да накараш мен да се изпотя.

Какво, по дяволите? Възбудените извънземни се завръщат и превземат мозъка ми отново.

— Бих искала да се науча на самоотбрана. От колко време преподаваш карате?

Натали е шампион по карате от гимназията. Да, нима това не е супер възбуждащо. Не, не частта с гимназията, а каратето. Но ако си позволя да се задълбочавам във факта, че тя знае как да се бие, ще бъда с ерекция през целия ден.

Вместо това мисля за бучки захар. И за розови листенца върху чашки. И за фин порцелан. Защото не съм Флойд.

Те разговарят още няколко минути, а аз изгълтвам кафето, защото в префърцунена чашка или не, аз съм пристрастен към него и мога да поглъщам тази чудесна напитка сутрин, обед и вечер. Лейла оставя чашата си, скръства ръце в скута си и казва:

— Причината, поради която помолих да дойдете днес тук, е, че имам нов вълнуващ проект. Крейг инвестира в някакъв имот, красива нова сграда, и аз имам картбланш да преобразя пентхауса по начин, който смятам за подходящ. — Жената излъчва радост, докато споделя повече: — Естествено, най-напред си помислих за „WH Carpentry & Construction“ и много ще се радвам, ако поемете преустройството на кухнята. Влюбена съм в това, което направихте тук, и не мога да си представя някой друг да постави ръце върху уредите ми.

Дори не се опитвам да сдържа усмивката си, не само заради неочакваните намеци, но и заради това, че работата ще помогне за финансирането на новите работници. И усмивката просто се разтяга на лицето ми, защото това би било определението за безмозъчен. Не съм сигурен защо Лейла искаше да ни почерпи с кафе, за да ме помоли да свърша още работа. Разбира се, че съм заинтересован. Обичам работата си. Обичам строителството. Обичам щастливи клиенти.

— Това звучи фантастично! — отвръщам.

— Къде е този прекрасен апартамент? — пита Натали.

— Намира се на двадесет и втория етаж. Абсолютно разкошен е и има зашеметяваща гледка.

— Звучи чудесно! И кога искаш да започнем?

— Мислех първо да ви го покажа, за да знаете с какво се захващате — предлага Лейла.

Кимам:

— Разбира се. Искаш ли да го разгледаме сега?

Тя се засмива и поклаща глава:

— О, не, съжалявам, не се изразих ясно. Ще трябва да вземете частния ми самолет, за да стигнете дотам.

Преглъщам сухо и поглеждам към Натали. Тя примигва срещу мен. Между нас прелитат неизречени думи. Почти съм убеден, че всички те са от сорта на „Благодаря ти, Господи!“

Не е нужно да кажеш частен самолет повече от веднъж, за да попитам кога тръгваме? Така че го правя. Свивам доволно рамене:

— Кога излитаме?

— Краят на седмицата прекалено скоро ли е? Намира се на главната улица. Сградата е в близост до „Беладжио“. — Тя поставя ръка върху гърдите си. Диамантът с големината на яйце върху пръста й почти ме заслепява, когато казва съкрушено: — О, Боже, трябваше да попитам! Бихте ли искали да работите в Лас Вегас? С удоволствие ще ви платя двадесет процента повече от таксата ви в Ню Йорк, заради неудобството да работите извън града и защото ще се наложи да наемете нови екипи, работници и т.н.

Мисля, че тази жена е приказна фея.

— Ще се радвам много да го разгледаме, Лейла — казвам аз. — Сигурен съм, че ще намерим начин да се справим.

Лейла ме озарява с усмивка, след което опира ръка до челото си, сякаш отдава чест към Натали.

— Ето защо се сетих за вас двамата. Знам, че Натали е от съществено значение, за да се случи всичко това — казва тя и махва с ръка към кухнята. — И изглежда има смисъл да заминете заедно.

Последната дума отеква в главата ми.

Заедно. Заедно. Заедно.

Никой не казва нито дума, тишината се разпростира из помещението. Става тягостна. Мъчителна.

Напомням си, че сме вечеряли само двамата заедно. Какво лошо има в това да пътуваме заедно?

Прочиствам гърло и срещам синеокия поглед на Натали. Кълна се, че виждам вълнение в очите й.

— Натали, ще се справиш ли? А графика ти за тренировки в доджото?

Тя кимва със скоростта на светлината.

— Да. И щом се запознаем с обхвата на работата, ще направя всичко възможно, за да го вместя в плановете на Уайът.

Лейла почти скача от стола.

— Чудесно! Дори мога да уредя да останете в апартамент в „Беладжио“. Този хотел подходящ ли е?

Тя е съвсем сериозна. Това е най-невероятната част от цялото й искане — мисълта, че има вероятност да намерим „Беладжио“ за неподходящ.

— Да, вярвам, че ще ни бъде удобно — отвръщам със сериозен тон. — Натали, „Беладжио“ отговаря ли на твоите стандарти?

— Като се има предвид, че работя по-скоро на нивото на Мотел 6^[1], мисля, че настаняването в „Беладжио“ ще ме накара да направя циганско колело — казва на Лейла, която се смее сладко.

Циганско колело. Не бих имал нищо против да видя Натали да се върти. За предпочитане, докато носи къса пола.

— Стаята обща ли да бъде или искате отделни? — пита Лейла, очите й се стрелкат напред-назад между нас.

И като кученца, препъващи се едно в друго в бързината да стигнат някъде първи, ние се състезаваме да отговорим всеки за себе си, но със същия непоколебим тон. И за да няма объркване, и двамата повтаряме:

— Отделни.

Разговаряме още малко и когато Лейла се извинява, за да проведе няколко разговора, телефонът на Натали иззвънява за получено съобщение. Докато го чете, изражението й помръква.

— По дяволите! Хектор няма да успее да дойде. Казва, че снощи не е спал достатъчно.

Хектор е момчето, на което разчитах да ми помогне с последните детайли по сглобяването на шкафа днес.

— Маааааамка му! — казвам, като че има десет срички. Въздъхвам тежко. — Ето защо трябва да назначим хора на пълен работен ден.

Тя кимва.

— Нуждаем се от отговорност. Постоянство. Все пак той казва, че може да бъде тук утре.

Клатя глава:

— Няма да стане. Освен това какво ще се случи, ако Спящата красавица не се наспи отново?

Тя обвива ръка около моята.

— Нека да се обадя тук-там и да видя дали мога да осигуря други хора в последната минута.

Завършването на работата в срок винаги е бил мой приоритет, а и не мога да подведа Лейла.

— Не се притеснявай! Аз ще свърша всичко. Ще остана до късно и ще приключа.

Натали размахва пръст към мен:

— Няма да правиш нищо подобно! Опасно е да работиш в продължение на много часове. Ще ти помогна.

Поглеждам я.

— Оценявам го. Но Хектор нямаше да прави схеми или график. Той работи с бормашина и циркуляр.

Тя повдига вежда и се потупва в гърдите.

— Я почакай малко! След шест месеца заедно ти все още мислиш, че не мога да работя с циркуляр? Или да забия пирон?

— Знам, че си достатъчно способна да забиеш пирон…

Тя ме прекъсва и вдига три пръста.

— Мога да поправя течащо кранче. — Два пръста. — Мога да поваля голям човек на земята с голи ръце. — Един пръст. — И не само мога да поглъщам чушлета хабанеро, но и мога да зачукам всичко.

Зяпвам. Дори не мога да отговоря. Даже да говоря не мога и не мисля, че тя е наясно с двусмисленото значение на думата, защото се е съсредоточила в ръцете си, които в момента са на кръста ми, и майко мила, това е страхотно място за тях. Ако ги премести малко по-надолу, мечтите ми може да се сбъднат.

Добре, мечтал съм си как я чукам здраво. Сякаш това е някаква изненада.

Тя разкопчава колана ми с инструменти, увива го около кръста си, затяга катарамата и продължава да изглежда дяволски секси.

Дънки. Бяла блуза. Моят износен кожен колан за инструменти, закрепен ниско на талията й.

През останалата част от деня ще работя до нея.

Моля, моля, моля, нека възбудените извънземни днес обитават друго мъжко съзнание!

Изкушение, твоето име е Натали.

— Къде се научи да боравиш така с инструментите? — питам, докато работим един до друг.

Тя хвърля поглед към мен, след което ми се изплезва. Не постига очаквания ефект. Но изглежда сладка. Точно както когато момичетата си свалят гащичките, за да се надупят към теб, като един вид обида. Това не е обида. Победа е. Не че напоследък някое момиче е правило това за мен.

Което ме подсеща, че никой не ми се е дупил от години. Щеше да е хубаво, ако Натали сложи край на това.

— На същото място, където ти се научи да играеш с кукли — отговаря ми дръзко.

— О, отвръщаш на удара — казвам.

Докато пъха ръката си в колана за винтче, тя пита:

— Мислиш, че не съм сръчна, само защото съм жена?

Аз се шегувам:

— Това е последното нещо, което можеш да ми лепнеш, сладурче — казвам, след което спирам. Сладурче? Обикновено не я наричам така. Но нали знаеш, то напълно й подхожда.

Тя поставя винтчето в дървото, след което казва:

— За твое сведение, научих се от майка ми.

— Майка ти, хирургът?

— Да. Странното е, че хирурзите също използват инструменти. Скалпели, ножици, дори, запомни това — тя прави пауза, а в очите й проблясва палаво пламъче, — бормашини.

Преструвам се, че потрепервам.

— Във всеки случай, впечатлен съм. Знаех, че можеш да правиш основното, но си пазила в тайна колко обширни са твоите женски умения. Точно както не ми каза в продължение на месеци, че си нинджа.

Тя се смее.

— Не съм нинджа. Само черен колан, трета степен. Освен това, не се опитвам да се преструвам, че съм майстор дърводелец, като теб. Мога да се справям с това-онова, но не мога да кова като Уайът Хамър. Ти си майстор с чука, нали?

Размърдвам вежди.

— Като че ли имах друг избор за кариера. — Вземам една бургия от сандъчето с инструменти на пода. — Както и да е, радваш ли се, че ще отидеш във Вегас?

Тя кима.

— Абсолютно. Никога не съм била там. Звучи ми забавно — казва, след което бързо добавя. — Искам да кажа, че няма да разглеждаме забележителности. Имаме работа да вършим.

— Ей, сигурен съм, че може да намерим време да се повозим на увеселителното влакче или на Виенското колело, или на каквото поискаш. Ще играем на рулетка, ще гледаме някое шоу. Между другото, наистина го мислех, когато снощи казах, че заслужаваш повишение. Ако новият проект потръгне добре, ти давам десет процента увеличение на заплатата.

Слагам вратата на шкафа. Тя прави същото с другата до мен, когато с периферното си зрение виждам как вратата започва да се накланя.

Право към лицето й.

В миг съм зад нея, ръцете ми се стрелват от двете й страни и хващам вратата, преди да се е откъснала от пантите.

— Хванах я — казвам, задържайки вратата на шкафа на мястото й.

— По дяволите! За малко да ме удари…

— По главата — допълвам тихо аз.

Тя кимва и косата й докосва бузата ми. Това усещане е по-хубаво, отколкото трябва да бъде. Прекалено хубаво.

— Щеше да бъде гадно, ако лицето ми бе сплескано от един шкаф — казва тя, опитвайки да се пошегува, но си поема дълбоко въздух и треперещият й глас я издава.

— Но си добре — отвръщам, тъй като сега не е време за шеги.

— Благодарение на теб. Реагира бързо.

— Не исках нещо да ти се случи.

Гърдите ми са прилепени към гърба й. Слабините ми се притискат към дупето й. Лицето ми е заровено в шията й и когато си поемам дъх, ароматът на Натали изпълва мозъка ми. Никога не съм бил толкова близо до нея и тя ухае точно както очаквах. Свежо. Чисто. Като слънце.

Сякаш лежа в хамак на двора, тревата е току-що окосена, а тя се разхожда наоколо, докато златната светлина на късния следобед озарява лицето й. Тя се плъзва в хамака, смъква ризата си, сваля ципа ми и ние се чукаме. Мързеливо, бавно, следобедно чукане с тази жена, която ухае на слънце.

Вдишвам за последно аромата й, а нейният дъх се накъсва.

Тя издава тих звук, едно меко „о“, и този звук прави нещо с мен. Кара ме да започна да мисля. Да се чудя. Да поема по опасния път, че може би Натали също си пада по мен. Може би аз не съм единственият, който изпитва някаква страст. Кълна се, че усещам как по тялото й преминават тръпки, като леки вълнички в езеро.

— Бъди внимателна — прошепвам. И не съм сигурен дали предупреждението е насочено към нея, или към мен.

— Ще бъда.

— Никакви лица, смачкани на палачинки на работа, нали? — казвам и сега аз съм този, който се опитва да се шегува.

Спускам вратата на шкафа до тезгяха и се отдалечавам. Натали се обръща, поглежда надолу и отмята кичур коса от челото си.

Нито един от двамата не продумва повече, докато приключим.

Мисля, че щом мога да оцелея един ден, докато тя работи до мен, значи мога да се справя и с едно кратко пътуване.

Какво би могло да се обърка по време на командировка във Вегас?