Лорън Блейкли
Надарен (10)

9.

Тя разтваря крака колкото може, което не е много, като се има предвид тясното пространство във вагончето и предпазната преграда, която надеждно ни държи здраво закрепени на местата ни.

Но толкова ми е достатъчно.

Тя е гладка и мека като коприна, по дяволите! Устата ми се пълни със слюнка, защото се обзалагам, че вкусът й е невероятен. Вагончето ни се измъква със скърцане от станцията и аз плъзгам пръстите си по цялата тази фантастична влажна плът. Седнали сме изправени напред и няма много място за движения, но всичко, от което имам нужда са ръце и думи. Дори и с колани през раменете, мога да обърна лицето си към нея, приближавам уста до ухото й, когато започваме изкачването.

— Не си излъгала, скъпа — казвам аз и плъзгам пръста си върху изкусителното връхче на клитора й.

— Излъгала — казва тя, дишайки накъсано, — за какво?

— За сладкото мъчение от близостта ни един до друг. Това наистина е сладко мъчение.

Тя поклаща глава и от устните и се откъсва дрезгав стон:

— Не лъжа. Наистина е много възбуждащо.

— Така е. Пръстите ми са покрити с доказателството — казвам и започвам да масажирам по-бързо набъбналото снопче от нерви. Чувствам го как пулсира под възглавничката на пръста ми.

Свежият нощен въздух ни посреща, когато ъгълът се променя и започваме изкачването. Механизмите скърцат, метал стърже в метала, докато дългата колона на влакчето бавно се изкачва нагоре. Имам чувството, че сме под ъгъл 45 градуса. По дяволите, може би сме. Някак си това е в наша полза. Натали се гърчи и се притиска към пръстите ми, докато се издигаме.

Движа ръката си по-бързо, докато композицията пухти бавно по височината. Галя копринената й мекота, пръстът ми притиска и трие клитора й, следвайки нейните знаци. Погледът ми се придвижва към предпазната преграда. Тя я стиска яростно, сякаш животът й зависи от това, или може би само нейното удоволствие. Дори и в това ограничено пространство бедрата й се повдигат нетърпеливо, за да посрещнат пръстите ми. Плъзгам ги нагоре-надолу по нея и тя става все по-гореща и по-влажна с всяко движение.

Някъде пред нас гласове раздират въздуха. Необузданите викове на очакването. Очакването на първото голямо спускане.

Но в момента имам думи само за Натали, затова прошепвам в ухото й:

— Искам да те накарам да свършиш много силно!

— О, Господи, моля те! Да! Искам го! — стене тя, като се притиска здраво към пръстите ми.

Приближаваме върха и аз пъхам два пръста в нея. Тя е стегната и гореща, мускулите й се свиват около мен. Главата й се навежда надолу — предполагам, за да заглуши стенанията, но не е необходимо. Намираме се на шестдесет метра над земята и нейните стенания се сливат с хора от звуци — въодушевени крясъци, викове, и най-силният шум от всички — тракането на колелата върху релсите.

Почти на върха сме, гледката на целия Вегас се разстила пред нас. Тогава земята пропада под нас и ние политаме надолу.

Натали крещи. Силен, див, пронизващ вик:

— О, Боже мой, да! — извиква. — Точно така!

— Мътните да ме вземат! — гласът ми се присъединява към нейния, когато вагончето се понася в нощта със скоростта на светлината, а Натали чука пръстите ми! Тя е напрегната до краен предел и знам, че е почти на върха, и нищо в целия свят няма да ме спре да я накарам да свърши точно сега.

Желание и решителност се сливат в мен с еднаква сила, докато движа яростно пръстите си в нея и трия възбудения й клитор с палец. Най-невероятното нещо е, че тя успява да люлее бедрата си около мен и да тласка в малкото пространство. Натали е също толкова непоколебимо решителна, колкото и аз. Неотложната необходимост да свърши, е изписана на лицето й. Стиснала е силно клепачи. Яростна концентрация е стегнала чертите й.

Съсредоточавам цялата сила на движенията си върху пулсиращото снопче от нерви, докато тя ме моли с викове и стенания да продължавам. Като че ли изобщо мога да си помисля да спра точно сега.

Крясъците на другите пътници изпълват въздуха, докато летим по спираловидната част на трасето, а после се спускаме към осморката. Аз съм едно възбудено копеле, но също така съм и голям щастливец. Ще я изпратя на върха на екстаза след секунди, ако се съди по начина, по който устните й са образували перфектно „О“, а тазът й се търка в ръката ми.

Тогава Нат изпищява и това не е просто окуражаващото „почти съм там, не спирай“. Това е пълна, разтърсваща кулминация в момента, в който се намираме с главата надолу.

— О, по дяволите! О, Господи! Мамка му! — вагината й се стяга плътно около мен, докато свършва върху пръстите ми.

Тя крещи диво, докато летим през останалата част от пътуването. Скоро виковете й от оргазма преминават в крясъци на удоволствие от тръпката да се возиш на влакчето. Щом скоростта намалява, тя накланя глава и оставя пареща пътечка от целувки по шията ми. Когато влизаме в станцията, целувките й завършват с гризване по ухото ми и шепот:

— Не мога да повярвам, че направихме това. Беше лудост! Но прекрасна лудост!

— Дяволски прекрасна! — допълвам.

Да, да си лош е толкова по-хубаво.

Когато влакчето спира и предпазните прегради се вдигат, аз й подавам ръка и й помагам да се измъкне. Двойката пред нас се обръща и се оказва, че това са мъжът и жената с еднаквите хавайски ризи. Жената намига на Натали и вдига палец към мен.

Натали скрива лице в рамото ми, но аз приемам поздрава и бързо им помахвам.

— Ненапразно го наричат „тръпката от удоволствието“ — казвам.

— Абсолютно вярно — отговаря с горда нотка в гласа си мъжът от вагончето зад нас, сякаш и той е правил секс някога, докато се е возил на скоростното влакче.

Щом влизаме вътре, Натали ме придърпва и обгръща с ръце врата ми. Не казва нищо. Само ми се усмихва.

— Здравей!

— Здрасти!

— Това беше… — гласът й заглъхва. Може би не може да открие думите, но розовият оттенък върху бузите й и блясъкът на задоволство в сините й очи са ми напълно достатъчни.

— Интересно? — предлагам аз.

— Беше много интересно!

— Обзалагам се, че ще става още по-интересно.

Тръгваме отново, след това изведнъж тя спира и посочва.

— Виж!

Проследявам пръста й и върху лицето ми се разлива усмивка, когато забелязвам наша снимка на екрана зад щанда.

— Можем да я наречем твоето О!-изражение.

Тя ме удря силно по рамото. Измъквам портфейла от задния си джоб, вадя двайсетачка и посочвам екрана на жената на щанда.

— Номер шестнадесет, моля! — казвам и намигам на Натали, която едва ли не е скрила лице в шепите си. — Шестнадесет е най-очарователното число.

Веселата брюнетка с плитки и червени очила се усмихва от щанда за снимки.

— Със сигурност е така. И вашите очарователни шестнайсет ще бъдат готови на мига. Отпечатването отнема само четирийсет и пет секунди и снимките излизат с прекрасна картонена рамка. Бихте ли искали да ги ламинираме?

Преструвам се, че обмислям предложението:

— Хмм, какво мислиш, Нат? Да ламинираме ли момента…?

Тя вдига лице. Очите й пламтят.

— Не, благодаря! — обръща се към веселото момиче. — Картонена рамка е достатъчна.

Момичето ми подава чантичка и две снимки 10×15 — аз и Натали в близък план, докато крещим, спускайки се по релсите. Когато излизаме навън, аз ги изучавам.

— Предполагам, че технически погледнато няма как да сме сигурни, че точно в този момент свършваш — размишлявам, докато й показвам снимката.

Тя ме стрелка с поглед.

— Достатъчно близо е.

— Близо не ме устройва. Не е оргазмът. Искам да кажа, знаем ли със сигурност, че това е моментът на ликуването? Трябва ли да го направим отново, за да сме сигурни?

Тя върти очи.

— Наистина ли трябваше да купуваш това, за да ми се подиграваш?

Спирам я и я хващам за ръката.

— Никога не се присмивам на оргазмите. Приемам удоволствието ти много насериозно.

— Знам — прошепва тя.

— Искаш ли да ги изхвърля? Ще го направя!

Тя омеква.

— Просто те дразня.

— Да, да. Бих казал, че наистина го правиш. — Погледът ми се плъзга надолу, по посока на чатала ми. — Дразниш ме от доста дълго време, скъпа.

— Ти си цар на каламбурите.

— А ти си кралицата на О!-физиономията от скоростното влакче. Но съвсем сериозно, няма да ги покажа на никого, ако не искаш.

— Дори и да не бях на път да излетя в стратосферата от блаженство, щеше ли наистина да показваш снимките навсякъде? И двамата изглеждаме като крещящи идиоти. — Тя ги грабва от ръцете ми, след което имитира израженията ни — големи, окръглени очи, широко отворена уста, ние крещим, докато влакчето се спуска по релсите.

Свивам рамене.

— Наречи ме луд, но ми харесват. Ще ги запазя.

След това я хващам за колана на полата й и я придърпвам към мен, докато преминаваме покрай видеоигри със стрелба по космически кораби.

— Говорейки за разтърсващо блаженство, трябва да ти кажа, че изглеждаш секси, когато свършваш, а също и когато не свършваш. Така че си много секси през цялото време, разбра ли?

Тя сияе, а изражението на лицето й — пълна наслада — причинява странни неща в гърдите ми. Както и гласът й, когато отговаря простичко:

— Благодаря ти! — след което добавя — Предполагам, че сега е идеалният момент да ти кажа, че съм ти донесла подарък. Купих го, преди да напуснем Манхатън.

Почервеняването на лицето й ме заинтригува.

Тя пъхва ръка в чантичката си, рови из нея и измъква нещо, което притиска в ръката ми. Опаковката от фолио и гуменият пръстен в нея изпращат гореща тръпка през тялото ми.

— Самонадеяна си.

Тя свива рамене.

— Но не съм ли права?