Лорън Блейкли
Надарен (21)

20.

Натали посочва брадичката ми:

— Кетчуп — казва тя.

Грабвам салфетката и го избърсвам, след което довършвам разказа си.

— А един път отмъкнахме нейния екземпляр на „Отнесени от вихъра“, отрязахме последните десет страници и написахме „Рет си тръгва. Той е задник.“

Тя ме шляпва по бедрото.

— Били сте толкова жестоки.

Кимам в знак на съгласие, докато отпивам от бирата си. Седнали сме в „Най-добрият бургер в Лексингтън“ и си хапваме бургери с лютив сос от халапеньо^[1].

— Бяхме най-лошите. Джоузи си умираше да я прочете. Мина през фаза „Скарлет О’Хара“ и на Хелоуин се маскираше като южняшка красавица, дори имаше чадърче.

— О, това е очарователно. Ще трябва да я попитам дали все още пази снимките. Но двамата с Ник сте били ужасни. Да отрежете страниците и да опорочите историята. — Поклаща глава развеселено, докато отхапва от малък бургер, полят със сос от люти чушки.

— Майка ми понякога казва, че сигурно сме еднояйчни, а не разнояйчни близнаци, тъй като и двамата сме притежавали злосторническа ДНК. Както и да е, Джоузи беше съкрушена. Отишла при майка ни и попитала „Вярно ли е това?“. Мама се втурна в спалнята ни, тикна книгата в ръцете ни и каза, че трябва да купим с джобните си пари не само нов екземпляр, но и всяка книга, която сестра ни поиска през годината.

Натали засиява.

— Отлично наказание! Предполагам, че Джоузи е спечелила от това в края на краищата.

— Така беше. Попитай я какво финансира колекцията й от книги на Джейн Остин, това бяха нашите малки пакости.

Отхапвам от бургера. Песен на Спуун^[2] гръмва над главите ни. Когато спирам да дъвча, посочвам нагоре.

— Ето това е музика. А не разните Кейти Пери, Джъстин Бийбър и Тейлър Суифт, които харесваш.

Нат ме удря по рамото.

— Кейти Пери е върхът, Тайлър Суифт е невероятна. И дори не се преструвам, че харесвам Бийбър. Имам си стандарти, музикален сноб такъв.

— Слава Богу — казвам под нос, за да я подразня.

— Все пак ми е любопитно, Джоузи отмъсти ли ви, че й повредихте книгата?

Кимам.

— И още как. Но тя си отмъсти по друг начин.

Натали взима бутилката бира и отпива.

— Кажи ми, кажи ми, кажи ми!

— Една сутрин през първата ни година в гимназията тя напръска всичките ни тениски с някакъв момичешки парфюм. Нямаше какво друго да облечем. И отидохме на училище с парфюмирани тениски.

Натали свива юмрук триумфално.

— Страхотно! Лично ще я поздравя, когато я видя по-късно. Да остави теб и Ник да ухаете на принцеси е определението за сладко отмъщение.

— Миришехме доста приятно — казвам с превзет глас и това я разсмива. Тогава тонът ми става сериозен.

— Но не можех да спра да си правя гадни шеги с нея. Бях пълен задник.

Тя се мръщи:

— Не. Наистина ли?

Кимам, като си признавам за злодеянията.

— Подмених шампоана й с растително масло.

Очите на Натали се разширяват.

— Ти си бил Сатана!

— Въплъщение на Дявола. А на следващия ден й се подигравах. Не можех да го пропусна. Казах й, че мирише на мазна салата, което е тъпо, но е отвратително, когато го кажеш на едно дванадесетгодишно момиче.

— Уайът! — мъмри ме тя, а сините й очи ме гледат укорително. — Това е ужасно!

Вдигам ръце в знак, че се предавам.

— Знам. Повярвай ми, знам. Тя беше толкова разстроена, но се стараеше да не го показва — казвам, като си спомням как устните на Джоузи трепереха и тя се скри в стаята си, опитвайки да разбере защо косата й е толкова мазна. — Не можех да обвиня Ник, защото той по това време беше в дома на свой приятел. Майка ми ме хвана на тясно онази вечер.

Натали посяга за пържено картофче от чинията ми, след което го топва в лютивия сос. Пъхва го в устата си, без да трепне, и отново съм впечатлен от нейната поносимост към лютото.

— Имаше ли проблеми?

Въздъхвам дълбоко, щом си спомних блестящото наказание на майка ми.

— Донякъде. Не бях наказан както обикновено, но ме изложи пред едно момиче. Бях на петнадесет и тя беше първото ми истинско гадже. Беше дошла у дома да гледаме филм. Мама влезе в дневната, изключи телевизора и обясни какво се е случило, точно пред момичето, което харесвах.

Натали зяпна.

— Тя какво каза?

— Моята приятелка беше съгласна с майка ми и ми се ядоса. Мама обясни, че отношението на едно момче към сестра му е от голямо значение по много причини и най-вече, че то ще я научи какво да очаква от момчетата и мъжете. Тя казваше: „Отнасяй се към нея с любов, добрина и уважение и й бъди добър пример. Ако двамата с Ник правите това, тя ще порасне силна, уверена жена, която няма да позволи на мъж да я нарани.“

Натали се усмихва нежно.

— Нямам брат, но мисля, че това е вярно. Смятам, че всички ние сме пример за подражание за другия.

— Така е, нали? Може би говори психологът в мен, но имам теория, че се учим как искаме да се отнасят с нас и как очакваме да ни възприемат не само от родителите ни, но също и от нашите братя и сестри. Всичко това има значение. Всичко, което правим, е от значение.

Устните й се извиват в лека усмивка.

— Ти си психолог?

Смея се.

— Странно, нали? — вдигам ръце. — Мислеше, че съм специалист по дърводелство?

Тя клати глава.

— Не, но като се замисля, психологията някак ти подхожда.

— Наистина? Как така?

— Държиш се така, сякаш всичко е толкова просто, но дълбоко в себе си си по-проницателен, отколкото даваш вид. През повечето време — намига ми. — Мъмренето на майка ти свърши ли работа?

— Да. Трябваше да се поправя. Да се държа по-добре с нея. Да спра с шегите и ненужните подигравки. И мама наистина ме накара да осъзная важността на това. Като разказа всичко пред момичето, което харесвах, тя просто изтъкна своето виждане. Моята цел от този ден нататък беше да бъда добро момче и да покажа на Джоузи какъв трябва да бъде един мъж и какво заслужава тя.

— И виж я сега — казва Натали. — Тя е силна, независима и невероятно мила. Освен това, не се оставя да я тъпчат, което показва, че си имал трайно въздействие върху нея, след промяната на поведението ти.

Нат избърсва ръката си в салфетката, след което прокарва длан по рамото ми, докато говори. Струва ми се, че тази жена е тактилна^[3]. Обича да докосва. Обича да слага ръцете си върху мен. Винаги го е правила и сега го прави отново. Не съм съвсем сигурен защо това ме прави щастлив, освен очевидното — наистина дяволски се наслаждавам, когато ръцете й са върху мен. Но може би и защото това е знак, че сме се върнали към нормалното. Че с „ледниковия период“ след случилото се във Вегас е приключено.

— Това е, което един брат трябва да прави. Да покаже на сестра си, че заслужава цялото уважение. Да й покаже, че трябва да очаква най-доброто — казвам и гордост изпълва гърдите ми. — Може и да съм бил гадняр, но заради мазната салатена коса дадох всичко от себе си да стана по-добър човек. Добър мъж. Тя е причината, поради която е толкова дяволски важно за мен да бъда такъв.

Натали поема дълбоко дъх. За миг очите й изглеждат влажни, сякаш едва сдържа сълзите си. Въпреки това не проронва нито една сълза, така че може би е от подправката.

— Много ли е люто? — питам.

Тя кимва, грабва чаша ледена вода и бързо поглъща част от нея. Но не казва нищо, затова продължавам разговора с въпрос.

— Странно ли е да чуеш това сега, след като живееш с нея?

Тя поклаща глава.

— Не. Мисля, че е прекрасно. — Обръща се към мен, очите й срещат моите, изражението й е откровено. — Аз я обичам и се радвам да чуя колко много те е грижа за нея.

Гласът й ми въздейства по особен начин. Стопля ме. Стисва сърцето ми.

— Ами Шарлът? В момента сте много близки. Винаги ли сте се разбирали?

Тя прави жест „горе-долу“, след което отговаря.

— През повечето време, но когато бяхме по-малки, се карахме като всички останали братя и сестри. Исках да нося една от нейните поли. Тя не ми позволи. Такива неща.

Натали снижава глас и признава тихо.

— Аз също си правех шеги с нея.

— Ах, ти, непослушно момиче. — Размърдвам пръсти в знак да изплюе камъчето. — Какво направи?

— Тя беше вманиачена на тема дисциплина в училище, затова една сутрин преместих стрелките на будилника да й звъни по-късно. Човече, беше бясна. За малко да пропусне тест. Тя изобщо не бе доволна от мен. Но това нямаше значение, защото толкова много й завиждах.

Накланям глава.

— Защо?

— Тя се справяше с лекота в училище. След гимназията влезе в Йейл, сякаш това беше най-лесното нещо на света. — Нат се отдръпва назад и отпива нервно от бутилката бира.

— А ти? Учението не беше силната ти страна?

— Повече ме интересуваха физическите дейности. Влагах толкова много време и енергия в бойните изкуства, нали знаеш? Но това все пак ме побъркваше, защото училището имаше огромно значение за родителите ми, а сестра ми се справяше много успешно. Предполагам, че са били прави. Сега тя управлява печеливш бизнес, а аз съм просто един заместник в часовете по карате — заявява Нат и отмята с ръка косата си през рамо.

— Хей — казвам с нежен глас. — Не си просто заместник. Ти се развиваш. Градиш репутацията си. И аз силно вярвам, че твоите видеоуроци ще бъдат невероятни. Като говорим за това, ще ми ги покажеш ли?

— Нека да довърша с редакцията, след което мога да ти ги изпратя по електронната поща — предлага тя с изпълнен с надежда глас. — Ако наистина искаш да ги видиш.

— Разбира се. Много бих искал да ги видя и да ти помогна с каквото мога.

Очите й светват.

— Наистина ще се радвам да чуя отзиви.

— Разчитай на това. Ще ти помогна да ги направиш страхотни. И, хей, освен това мисля, че си невероятна в работата си в „WH Carpentry & Construction“. Ти си много повече от асистентка, Нат. Ти управляваш фирмата. Движиш я напред.

Сега на лицето й се изписва широка усмивка.

— Наистина ли?

Звучи дяволски щастлива от комплимента и реакцията й ме вълнува.

— Ти си страхотна в това, което правиш! Безценна си!

— Забавно е. Чувствам се така, сякаш всеки ден е един пъзел и аз трябва да напасна всички парчета да си идат на мястото.

— Пъзелът на WH по-добре ли е, отколкото да бъдеш оператор на секс телефон? — дразня я аз.

— Много по-добре от „козина и крака“ — отвръща със смях. След това става сериозна и поставя ръка върху моята. — Наистина обичам работата си, Уайът, и не искам да си мислиш, че опитвам да се отърва от нея заради уроците по карате. Харесва ми да съчетавам и двете в живота си.

Бърша с ръка челото си.

— Уф! Защото знаеш, че без теб е пълен хаос.

— Нямам намерение да ходя никъде. Докато ме искаш — отговаря тя. Тогава, изглежда осъзнава двойното значение и бързо се поправя. — Докато си доволен от работата ми.

— Аз съм много доволен от работата ти. — Вземам бирата си, когато се сещам, че тя така и не довърши историята си. — Не ми каза какво е било наказанието ти заради будилника.

— Трябваше да поема за една седмица нейните задължения — прането и миенето на съдове.

Засмивам се.

— Обзалагам се, че повече не си го правила.

Натали свива рамене, доволна.

— Това не беше наказание. Харесва ми да се занимавам с прането.

— Никой не харесва прането.

— Значи аз съм изключение. Обичам чисти помещения. Обичам домът да е подреден. Нямам нищо против работата, която изисква това.

— Ти си много добра в планирането. Бях впечатлен, че донесе кондоми във Вегас.

Взимам си още един бургер, но преди да отхапя, осъзнавам какво точно излезе от устата ми.

— Ъм, можем ли да се престорим, че не съм казал това?

Нат се смее.

— Слушай, не е нужно да стъпваме на пръсти един около друг. Нито да се преструваме, че това не се е случило. Нека просто се радваме, че продължаваме напред. Забавлявахме се, оставихме всичко зад себе си и все още можем да излизаме както преди, като колеги.

Тя си взима хапка бургер от чинията, вдига я сякаш за наздравица и ние се чукваме… с бургерите.

— Със сигурност! Вдигам тост за това. Като колеги.

Опразваме чинията, след което си поръчваме още една, като гасим огъня с бира и се връщаме към старите отношения, които имахме преди. Но това не е съвсем вярно. Защото когато я изпращам до дома й и заставам под зелената тента, която води към сградата й, реалността отново се стоварва с пълна сила върху мен.

Ето какво — дори и да си съгласен да се върнеш обратно към дните преди секса, дори и да си прекарал невероятно времето, само заради това, че сте били заедно, когато стоиш пред дома й и всичко, за което си в състояние да мислиш, е защо не може да се качиш горе с нея и да я чукаш до стената, да я целуваш, докато се гърчи и извива и те моли да останеш за през нощта, за да направите всичко това отново, осъзнаваш, че да набуташ духа обратно в бутилката е почти невъзможно.

— Е, това е — казва тя с тих глас.

Кимам, люлеейки се напред-назад на пети.

— Това е.

Преглъщам, гърлото ми е сухо. Пресъхнало дори. Облизвам устните си. Тя леко разделя нейните и съм почти убеден, че нито един от нас не е пиян този път. Почти не пихме тази вечер, но въпреки това изглежда се приближаваме един към друг. Може би между нас има невидимо привличане, което ни дърпа по-близо. Ние стоим на тротоара, извън апартамента й и аз наистина имам очи само за нея, мога да я почувствам. Виждам как лекият ветрец разрошва няколко копринени руси кичура върху лицето й. Как стиска ръцете си, сякаш се опитва да разбере какво да направи с тях. Усещам как дъхът й гали нежно устните й.

Никой от нас не помръдва.

След това тя ме прегръща.

— Много се радвам, че прекарахме заедно тази вечер — шепне Нат. Устата й е близо до ухото ми. Тръпка преминава през мен.

— Аз също — отговарям тихо, но не я пускам. Прекалено хубаво е да я държа в ръцете си. Вместо това я притискам по-силно. Вдъхвам я. Може би дори я притеглям по-близо и тя ми позволява. Сгушва се в мен и точно в този момент усещам, че сме готови да оставим този дух да лети напълно свободен тази вечер.

Една кола изсвирва. Което ме подсеща, че трябва да се отдръпна. Вземаме си довиждане и си казвам, че утре ще бъде много по-лесно да бъда около нея.

Но на следващата сутрин нещата стават много по-сложни.