Лорън Блейкли
Надарен (20)

19.

По скалата на гадостта работата с Натали не е толкова зле, колкото, да кажем, да си смажеш палеца с чук. Нито пък е толкова дразнещо, колкото да удариш коляното си в развлекателния център, който току-що си монтирал в обновения мезонет в Трибека^[1] за популярен режисьор и неговата съпруга — известна актриса.

Разбира се, ударите и смазаните пръсти са рискове на професията, но последният път, когато се заковах два пъти за един ден… чакай, това звучи наистина мръснишки. Както и да е. Достатъчно е да кажа, че между нас с Натали се установи ледников период, който съвсем не ми харесва и ми пречи на нормалната работа. Но правя всичко възможно да отстраня всички мисли за нея от главата си, за да завърша проекта в Трибека.

Не е лесно. Изглежда Натали е окупирала досадно голяма част от ума ми и много бих искал да я изгоня от там.

Най-малкото, иска ми се да я преместя в частта „само колеги“ на мозъка си. Когато се връщам в офиса, за да оставя инструментите, Натали говори по телефона.

— Идеално! Ще съм там довечера. Шейсет и четвърта и Лекс. Наистина оценявам това, че искате мен за допълнителни уроци.

Повдигам вежда и правя знак с палците нагоре. Наречи ме „Енциклопедия Браун“^[2], но съм убеден, че току-що й възложиха още една работа, свързана с каратето. Когато тя затваря, разтварям широко ръце.

— Печелиш нови завоевания?

Тя се усмихва и всичко си идва на мястото. По усмивката й мога да почувствам как цялото напрежение, натрупано между нас след Вегас, се изпарява. Връщаме се към това, което бяхме преди. Ние сме колеги, които се подкрепят взаимно. Ние сме колеги, които заедно хапват пикантна храна. Всичко е наред между нас.

— Да. Друго доджо ме иска за заместник. Развълнувана съм.

Смръщвам вежди.

— Заместник? Трябва да водиш свои собствени часове.

Тя повдига рамене.

— Всичко е наред. Устройва ме.

— Но как това помага за твоите видеоклипове и изгражда репутацията ти на учител? Хората трябва да искат да посетят твоите часове, а не да се натъкват на теб, докато заместваш някакъв глупак, който не може да води собствения си курс.

— Това ме устройва, Уайът — настоява тя решително и може би в крайна сметка не съм си върнал нейното благоразположение.

— Просто мисля, че се подценяваш.

— Не се притеснявай за това. Наистина, добре съм. — Тя потупва купчинката с чекове на бюрото си. — Време е за някои сметки. Попълних чековете. Ако ти е удобно, просто ги подпиши, аз ще ги занеса в пощата, като тръгвам.

Тя ми подава химикалката, а аз се чувствам така, сякаш съм бил смъмрен и изпратен в леглото без вечеря. Може би съм казал нещо неуместно. Вече не мога да я разгадая. Навеждам се, за да подпиша и съм толкова близо до нея, че мога да усетя аромата й. Преглъщам сухо, като си спомням какво е да заровя нос в косата й, да прокарам устни по кожата й, да я вдъхна.

Проклинам себе си за това, че така и не опитах вкуса й онази нощ. Какво съм си мислел? Устата ми се пълни със слюнка, докато подписвам чековете и си представям как коленича под бюрото между краката й и заравям лице под тази пола. Вкусвам сладката й топлина. Ближа я, смуча я. Поглъщам я цялата.

— Мамка му! — мърморя аз.

— Какво не е наред?

Пенисът ми е стоманено копие, а мозъкът ми е въртележка от изображения на твоето изключително изкусително голо тяло, това не е наред. Но можем лесно да разрешим този проблем, ако си разтвориш краката и ме оставиш да те погълна точно сега.

— Няма проблем. Всичко е наред — махвам пренебрежително с ръка и се опитвам да застана така, че ерекцията ми да остане скрита. Един спомен ми проблясва: Натали върху машината за пинбол, която ми казва, че има навика да ми хвърля по един поглед, когато съм в офиса. Чудя се дали все още го прави. Дали погледът й отново е на чатала ми и доволна ли е от ефекта, който оказва върху мен. Дали би искала да направи нещо, за да облекчи болката, която изпитвам в момента. И най-вече се питам дали и тя чувства същото.

— Последен чек — казва, плъзгайки документа пред мен, като ръцете й са опасно близо до члена ми. — Това е моята заплата.

Слагам химикалката над линията за подпис и тъкмо започвам да изписвам инициалите си, когато се сепвам. Сумата е грешна.

— Какво е това — посочвам бланката. Вече не мисля за онова, което е между краката й. Мисля за това, което прави с бизнеса ми.

— Наричаме го чек. Нещо като гаранция за пари. Носиш го в банката и там ти дават сумата в брой — обяснява тя, а тонът й е почти закачлив, сякаш отново се е върнало времето, когато се разбирахме.

Но въпросът ми не беше толкова фундаментален.

— Имах предвид, защо сумата е такава? Объркана е! — недоволствам, като почуквам върху черното мастило, с което го е попълнила.

— Това е обичайното ми заплащане.

Въздишам тежко, когато в мен кипва неподозиран гняв. Не съм избухлив. Не се ядосвам. Но ако Натали прави каквото си мисля, че прави, това дяволски ме побърква.

— Дадох ти повишение, Нат — гласът ми е напрегнат. — Забрави ли?

Тя вдига лице. Поглежда ме виновно, но думите й звучат уверено.

— Не съм забравила. Просто реших, че вече е невалидно.

Облягам се с ръце на бюрото и се взирам в нея.

— Анулирахме брака, а не работните си отношения.

— Просто си мислех, че това е едно от онези неща.

— Кои неща?

— Онези, които човек казва, когато е пиян — отвръща тя.

Стискам зъби и вдишвам дълбоко през ноздрите си.

— Но все пак имах предвид това, което казах.

Тя се обляга назад в стола си.

— Виж, не исках да бъда нагла и да предполагам, че повишението е все още в сила. Не исках да те поставям в положение, което ще те накара да се чувстваш задължен — казва тя, като набляга на последната дума и имам чувството, че сякаш се опитва да ме предизвика.

И това ме вбесява още повече. Не стига, че през последните седмици ходихме на пръсти един покрай друг, ами сега взима решения за бизнеса ми, които не е упълномощена да прави.

— Това е моята компания. Аз решавам колко да ти плащам — не повишавам тон. Разбира какво имам предвид по студенината на гласа ми и начина, по който вдигам чека и го късам през средата.

Грабвам нова бланка и вписвам правилната сума. По-голяма сума. Подавам й я.

— Казах, че ти давам десет процента увеличение на заплатата и го мислех. Обещах ти и, по дяволите, имам намерение да се придържам към това, независимо дали съм изпил няколко бири, или не. Аз съм мъж, който държи на думата си и определено очаквам от хората, с които работя, да се отнасят с мен по същия начин.

— Благодаря!

С треперещи ръце тя взима чека, свежда поглед, грабва чантата си и бързо избягва от мен. Сядам на стола й и отпускам глава в ръцете си, гняв кипи във вените ми.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Не биваше да се ядосвам толкова. Знам това. Но кажи го на яростта, която препуска в мен точно сега. Мразя да се чувствам по този начин. Гордея се с това, че съм спокоен човек, а в момента съм точно обратното. Прибирам се вкъщи, преобличам се в шорти и отивам да тренирам във фитнеса в моята сграда, където вдигам повече тежести, отколкото трябва, тичам по-бързо от обичайното и в крайна сметка се оказвам в редицата на глупаците, тъй като съм бесен.

И едва ли знам защо.

Но след горещия душ у дома обърканите ми мисли започват да се проясняват. Много скоро знам защо съм бесен.

Не е защото Нат се опита да ме подведе да й платя по-малко. Това е нелепо. Не е заради това, че бяхме пияни и някои моменти от онази вечер все още ми бяха като в мъгла. Причината е, че вече не сме същите. Не се върнахме като предишните Натали и Уайът. Преминахме изцяло в режим шеф-подчинен, а на мен ми харесваше много повече, когато прекарвахме страхотно времето си в офиса, преди работата да стане толкова приятна, колкото ваденето на зъб.

Обличам дънки и тениска, прокарвам пръсти през почти сухата си коса и напускам апартамента си на Западна Петдесет. Вървя пеша през града и силно се надявам, че тя все още е в доджото на Шейсет и четвърта.

Тъй като часовникът показва почти девет, светлините в студиото блестят ярко и забелязвам, че Натали е вътре и се готви да затваря. Пъхам палци в джобовете на дънките и я чакам.

Няколко минути по-късно лампите угасват. Вратата се отваря, Натали излиза и заключва, след което се обръща.

— О! — очите й се разширяват.

— Хей! — казвам тихо.

— Хей! — Тонът й съвпада с моя и този миг нежност е като ласка.

— Държах се като задник. Съжалявам!

Тя се усмихва.

— Всичко е наред. Не трябваше да…

Прекъсвам я. Сега е мой ред.

— Не. Бих направил същото, ако бях на твое място. Никога не бих те накарал да се съмняваш, колко ще ти платя. Това ли е причината да приемеш работата като заместник? Защото не беше сигурна дали повишението е реално?

Тя кима виновно.

— Имах нужда от допълнителните пари.

Сърцето ми се къса.

— Съжалявам, Нат! Наистина. Не искам да се съмняваш в качествата си или в думите ми, или в това, което съм ти обещал. Трябва да се справя по-добре. Искам да се справя по-добре. И искам да ти плащам толкова, колкото заслужаваш за невероятната работа, която вършиш.

— Благодаря!

— Не мога да ръководя бизнеса без теб. Ето защо получаваш повишение. Няма друга причина.

— Благодаря ти! Наистина оценявам това.

— Наистина го заслужаваш. — Поемем си дъх. — Значи всичко между нас е наред?

— Всичко е наред — отговаря тя и за първи път, откакто се събудих с махмурлук, чувствам, че това може и да е истина.

Коремът й къркори и аз се усмихвам.

— Мисля, че все пак би желала и нещо друго. Вечеря? Аз черпя. Бургери и бира?

Усмивката, която се появява на лицето й, е първата, откакто се върнахме от Вегас, и която напомня на старата Натали. На Натали, която познавам.

— Съгласна съм.

Тази усмивка също така ме успокоява — показва ми, че връщането към онова, което бяхме преди, ще бъде дяволски лесно.

Просто го знам.